Графиня просякиня (44)

Балът у Съливън

Залите и салоните на Съливън блестяха под потока от светлина на хиляди електрически лампи.

Танцувалната зала имаше огледални стени. До тях бяха наредени разкошни фотьойли, облечени с червена коприна и украсени със злато. Понеже залата заемаше на височина цели два етажа, оттам, откъдето започваше вторият етаж, имаше галерия, в едната част, на която беше естрадата. Таванът беше украсен с фина резба и скулптурни фигури, някои от които бяха допълнени със златни предмети. В съседство с тази зала се намираше концертната, потънала в разкош, напомнящ онзи от „Хиляда и една нощ“. Тук ухаеше на амбра, а коприната шумолеше меко и нашепваше чудни приказки. Една редица от палми, разпръскващи светлозеленикави лъчи, оформяше цялото пространство като някакъв тропически лес. Имаше водопади, американски папагали, разни кафези с всевъзможни птици в такова изобилие, че ненапразно населението на града, всеобщо признато, наричаше Съливън „Принцът на Филаделфия“.

Съливън влезе в салона и сенаторът Ууд го поздрави, водейки със себе си един офицер, облечен в червена униформа на полковник, обшита със злато.

Сенаторът Ууд бе мъж в напреднала възраст и един от най-популярните и видни граждани. Освен това беше и много богат и винаги бе канен сред висшето общество. Около него постоянно имаше един кръг от интересни личности, които той въвеждаше в обществото. Това бяха обикновено богати плантатори или офицери от армията на южняците.

Съливън поздрави своя приятел Ууд и погледна офицера, доведен от сенатора.

— Полковник Уилсън от Нови Орлеан — представи го Ууд.

— Господин полковник — каза Съливън, — тази вечер ще имате възможност да чуете в моя салон прочутата певица Олденбург. Познавате ли я?

Уилсън отвърна със студена усмивка, че не я познава.

— Любопитен съм да видя какво впечатление ще ви направи тази красавица.

— Полковникът е много изнежен, любезни Съливън — прибави Ууд. — Той живее в Нови Орлеан, а там хората всеки ден имат възможност да виждат много интересни неща и лица. Но аз искам да те попитам кой беше онзи господин, облечен в черно, с червената кокарда на дрехата си?

— Това е граф Джирарди! Твърде интересен човек, обиколил е света.

— В погледа му има нещо тайнствено.

— Цветята ви са несравнимо хубави — прекъсна го полковникът и се отправи към входа на алеите, водещи към оранжерията.

Съливън приемаше с особено удоволствие похвалите. Полковникът беше спечелил симпатиите му.

— Светлината на вашите лампи засенчва месеца — каза Уилсън. — И какви великолепни агави, какви палми и лиани имате.

— В Нови Орлеан има по-големи цветарници — каза Съливън.

— По-големи може би, но не и по-хубави от вашите.

— Ето че идва приятелят ми Вандербилд, който е бил по-рано в Нови Орлеан.

Вандербилд приближаваше с някаква дама под ръка откъм алеята с цветята. Съливън запозна всичките помежду им.

— Не съм ли ви виждал на парахода „Хъдсън“, г-н полковник, през време на едно нощно празненство, дадено в моя чест? — попита Вандербилд.

Уилсън потвърди с глава.

— Да, да, вие бяхте един от офицерите, които се намираха на парахода. Искам да ви попитам нещо относно празненството за моята яхта.

— На вашите услуги съм, милорд.

Вандербилд и полковникът останаха на алеята, а Съливън и Ууд минаха в салона, понеже един лакей извести за пристигането на мис Олденбург.

— Удивлявам се, че сте склонили певицата да пее във вашия дворец — каза Ууд. — На друго място не е пяла досега.

— Да, но за мен направи изключение.

Дамата, която придружаваше Съливън, помоли да бъде представена на мис Олденбург.

— Тя е твърде меланхолична и мълчалива — отговори той. — Но все пак ще ви представя. Ето я, идва! Тъкмо влиза в салона.

Съливън, сенаторът и дамата също влязоха в салона да поздравят певицата. Около нея се беше насъбрала голяма група хора и Съливън изпълни желанието на своята придружителка. В голямата съседна зала пристигнаха нови гости. Звучеше увертюрата от „Танхойзер“.

Сериозният и елегантно облечен граф Джирарди влезе в салона. Той и сега носеше на дрехата си червена кокарда, подобна на карамфил. Той проучваше с очи обществото в салона. След като отговори на няколко въпроса на дамите, певицата отново стана мълчалива. Тя погледна графа. В него имаше нещо тайнствено, което я плашеше. Не можеше да свали очи от него, както се случи и по време на концерта.

Графът не беше я забелязал, понеже Съливън отиде при него и го заговори.

Когато всички поканени дойдоха, лакеите започнаха да поднасят сладолед. Някои господа отидоха до бюфета, за да опитат от шампанското и други хубави вина. В салона за музика след програмата на оркестъра зад пианото седна един наперен певец. Той започна да пее и привлече голяма част от присъстващите, които го обсипваха с аплодисменти.

След малка почивка запя и Ирма. Тя изпълни една трогателна и тъжна песен така увлекателно, че дишането на зрителите и слушателите почти спря.

Вандербилд и полковник Уилсън се приближиха. Уилсън слушаше като наелектризиран. Той намери начин да се отдели от събеседника си и се приближи до певицата. В очите му блестеше пламък, а ръцете му трепереха. Ирма още не беше го забелязала, понеже погледът й следеше нотите. Когато свърши, беше поздравена с бурни ръкопляскания. Със зачервено лице и наведени очи тя благодари на публиката с дълбок поклон и пак седна зад пианото, за да си акомпанира сама.

Обаянието от нейната песен беше голямо. Съливън се приближи и й подари един скъпоценен лавров венец със златни листа. Всички се надпреварваха да разменят по няколко думи с артистката. Полковникът също дойде при нея заедно с Ууд, когото беше помолил да го представи.

— Позволете ми, мис Олденбург, да ви представя полковник Уилсън — каза Ууд. — Полковникът иска да изкаже почитанията си към вас.

Ирма вдигна очи и офицерът й се поклони.

— Уважаема мисис — каза той, — вие печелите успех след успех. Няма ли да отидете и на юг, за да пожънете слава и там?

— Г-н полковникът живее в Нови Орлеан — прибави Ууд.

Ирма, чиито очи бяха изумени, когато видя полковника, се поуспокои малко от обясненията на Ууд.

— Милорд — отговори тя, — аз не пътувам, за да бъда слушана, като пея.

— Тогава преследвате друга цел — каза полковникът.

Това любопитство не се хареса на Ирма, още повече че присъствието на Уилсън я ужасяваше.

— Аз съм само певицата мис Олденбург!

— Защо така неприязнено ми отговаряте?

— Защото вие твърде много приличате на един човек, когото мразя.

— Това е много жестоко от ваша страна и аз не съм го заслужил — отговори Уилсън с подигравателен тон. — Мога ли поне да узная името на човека, с когото ме бъркате?

Ирма не отговори.

В това време Съливън и граф Джирарди влязоха в салона. Италианецът попита домакина:

— Кой е онзи офицер, който говори с певицата?

— Полковник Уилсън.

— Във Филаделфия ли живее той? Отдавна ли го познавате?

— От два дни!

— Как е стигнал до вашите салони?

— Въведе го сенаторът Ууд.

— Ще бъдете ли така добър да ме представите на полковника?

— Той е хубав мъж, нали? И светски човек. С много добри маниери. Завладява околните си още от първата минута.

— Знаете ли на кого прилича?

Съливън погледна графа въпросително.

— Аз съм много любопитен човек. В моите дълги пътешествия съм се натъквал на невероятни случки, на ужасни престъпления, на необикновени хора и се интересувам за всичко, каквото става по света. Когато бях в Нови Орлеан, беше убит милионерът Шмит. Тогава отпечатаха и снимката на убиеца Йохан Гулд.

— Зная за това събитие — каза Съливън. — Гулд беше зет на Шмит. Познавах мултимилионера лично. Хванаха ли този Гулд?

— Не зная! Но намирам за поразителна приликата между снимката и този полковник Уилсън.

— И затова ли се интересувате от офицера? Чудно нещо! Вярвате ли, че полковникът може да бъде онзи убиец?

Графът поклати глава.

— Съвсем не, милорд. То би било едно погрешно заключение, понеже душата и мозъкът имат малко общо с външността на човека. Интересувам се от този офицер, понеже виждам в това една чудна игра на природата.

— Тогава ще изпълня желанието ви, драги ми графе. Ето, мис Олденбург привършва разговора си с него.

— Малко студено и остро му говори тя.

— Ще ви го представя веднага — каза Съливън и хвана италианеца под ръка, за да го отведе в салона за музика. — Полковникът ще се обиди, ако узнае, че прилича на Гулд. Той е много чувствителен и докачлив.

— Не се притеснявайте, милорд, нищо лошо няма да се случи.

— О, сигурен съм. Вие сте тактичен човек.

Двамата излязоха под ръка.

Полковникът стоеше неподвижен сред салона и около него се бяха образували няколко групи от гости. Между това певецът започна да пее.

Графът имаше достатъчно време да огледа офицера, който от своя страна си даваше вид, че не забелязва нищо. След като свърши песента, Съливън отведе графа при полковника. Представянето стана твърде бързо и домакинът остави двамата да разговарят, а той отиде при певицата.

— По служебна работа ли сте във Филаделфия, г-н полковник? — попита графът.

— Не, господине, пътувам за удоволствие. Отбих се тук да опозная града. Имам цяла година отпуск поради заболяването ми от треска.

— Имате ли роднини в Ню Йорк? Някой на име Гулд?

— Не. Изобщо не познавам такава фамилия. Нямам никакви роднини на север.

В тази минута публиката в предната зала се разшумя. Причината за това раздвижване не можеше да се разбере, но всякакви разговори в салона бяха прекъснати.

Всички бяха обзети от паника. Повечето мислеха, че е избухнал пожар.

Междувременно полковникът се отдели от графа и изчезна.