Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Beggar Countess (Or the Tragic Fate of the Daughter of a Count), ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и начална корекция
tanqdim (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2015)

Издание:

Графиня просякиня. Част първа

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част втора

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част трета

ИК „Атания“, Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част четвърта

ИК „Атания“ — гр. Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

Грях и покаяние

— Имам да ви съобщя една новина, милостива госпожо — каза гувернантката, гледайки тъжно в очите нещастната си господарка, която плачеше неутешимо.

— Какво искаш да ми кажеш, Бети? — попита мисис Джана Уотсън със слаб изнемощял глас.

— Миналия ден ми бяхте заповядали да науча нещо за маркиза — отговори гувернантката. — Сега знам много неща и мога да ви дам за него доста сведения. Но мислите ли, че сте достатъчно твърда, за да изслушате моя разказ.

— Да, да, искам да зная всичко, всичко! — извика горката жена, като стана бързо.

— Първо, портиерът на къщата, в която живее маркизът, може да ви увери, че никога никакво писмо не е пристигало от Франция на адреса на маркиза.

— Уви! Аз предчувствах това! Усъмних се! — въздъхна тежко мисис Уотсън. — Разказвай по-нататък!

— После говорят, че маркизът бил голям прахосник. Играел на комар с големи суми и при това нямал късмет в играта. Поддържал връзки с много леки жени. Имал и една постоянна метреса. Онзи ден бил забелязан с нея на конните надбягвания.

Страдащата жена покри лицето си с ръка. После събра силите си и каза:

— Донеси мастилницата, перо и хартия!

Жената бързо изпълни нареждането.

Джана Уотсън седна на масата и написа бързо и нервно следното писмо:

„Господине!

Вие отровихте моя млад живот. Унищожихте моето щастие. Нарушихте покоя на моята душа, направихте ме нещастна завинаги.

Току-що научих това, което трябваше да зная, за да разбера що за човек сте били.

Сега вече зная кой сте и че сте ме лъгали най-нагло още от първата минута на нашето познанство.

Отказвам се от парите, които ви дадох, за да удовлетворите порочната си страст. Ще върна на моя съпруг ония 50 000 долара, но ви забранявам отсега нататък да прекрачвате прага на моето жилище.

Спомнете си честната дума, която ми дадохте и която вие безсрамно нарушихте. Вие злоупотребихте с доверието, което ви гласувах. Вие ме излъгахте и ме изкушихте така, че ме накарахте да ви дам всичко, дори и моята съпружеска чест. Дълбоко съжалявам за всичко и особено за тази моя постъпка. Съжалявам, че вие ловко ме увлякохте, за да я направя. Ще се опитам обаче да поправя греха си чрез едно голямо покаяние, което ще извърша заради съпруга си. Ще избягвам светските удоволствия, за да изплатя прегрешенията, които сторих.

Ако съпругът ми узнае моята вина, тогава ще сложа край на живота си, за да бъда спасена завинаги от тези безконечни мъки, които вие ми причинихте, и ще намеря в гроба толкова желания сега покой.

Вас обаче, демон в човешки образ, един ден ще ви постигне проклятието на една нещастна жена, на която вие отнехте всичко. Моето проклятие ще ви последва до най-отдалечените краища на земята, то ще ви оглуши в оня момент, когато дойде краят на вашия живот, то ще ви смаже и ще бъде един тежък камък и една тежка присъда на върховния съдия, като оправдае мене и осъди вас — един подлец!

Джана Уотсън“.

Младата жена сложи писмото в един плик и го даде на гувернантката си, като каза:

— Иди в жилището на маркиза и му предай лично това писмо. Ако не е у дома си, поискай да ти кажат точно часа, когато ще се върне, и донеси писмото обратно.

Гувернантката изгледа разстроеното лице на господарката си и каза:

— Добре! Но не искате ли да си починете малко, мисис!

— Да, ще отида в стаята си. Но нямам нужда от никого. Иди бързо у маркиза.

Гувернантката напусна салона с писмото в ръка. Но когато минаваше по коридора, тя се закова на място. Мистър Уотсън идваше насреща й. Тя поиска да скрие писмото в джоба си, но господарят, който имаше твърде остър поглед, бе забелязал смущението й. През главата му мина мигновено съмнение.

В последните дни той бе забелязал явната промяна, която бе настъпила у съпругата му. Дали това внезапно смущение на гувернантката нямаше връзка с онова, което преживяваше жена му?

Мистър Уотсън се изправи пред гувернантката и попита решително:

— Какво имаш там в ръката си, Бети?

— Нищо, господарю — отговори момичето, криейки писмото в пазвата си.

— Искам да видя писмото, което скри! — каза вицегубернаторът със заповеднически тон.

— Това е едно мое писмо до годеника ми — излъга тя.

— Лъжеш, Бети — изгърмя гласът на мистър Уотсън. — Виждам по очите ти, че лъжеш. Ще ми дадеш ли писмото или не?

Момичето изгуби присъствие на духа.

— Не! — каза то.

Яростта на Уотсън се събуди.

— Как? Не искаш да се подчиниш? — извика той. — Дай писмото тук!

Бети, уплашена, опита да скрие писмото и да го скъса, но напразно.

Уотсън я хвана за ръката с такава сила, че тя изпищя, и изтръгна злокобното писмо.

Той тикна момичето в една стая. То трепереше цялото от страх.

— Ще стоиш тука, докато прочета писмото!

Гувернантката плачеше и кършеше ръце от отчаяние.

Господарят й скъса плика, отвори писмото и хвърли бърз поглед върху написаното.

Една минута той мълча намръщен, със свити вежди. После изведнъж нададе страшен, грозен вик. Уотсън трепереше като вейка. Лицето му беше бледо и разкривено.

— Дали не сънувам? — промълви той. — Не! Не! Не сънувам! Това е истина, не може да не бъде истина това, което е написано тук! Черно на бяло… Джана! Уви, аз, нещастникът!

Той се върна при гувернантката и извика:

— Кой е адресът?

Бети поиска да избяга, но Уотсън се хвърли върху нея, хвана я за шията и я привлече към себе си.

— Кажи кой е получателят, иначе си загубена!

— Милост, господарю, милост!

— Казвай! Кой е получателят на това писмо? — извика повторно Уотсън, този път по-диво. — Маркизът ли?

— Да… О, Боже! Задушавам се! — промълви Бети с отпаднал глас.

Той поразхлаби ръцете си.

— Къде живее маркизът?

— На VII алея, №26 — прошепна момичето.

Лицето на Уотсън светна от изблика на енергия.

— Най-напред нея! — каза той на себе си. — После ще накажа оня подъл мерзавец.

Отиде бързо в кабинета си, отвори едно чекмедже от писалищната маса и извади револвер. След това скри оръжието в джоба на редингота си и се отправи към стаята на съпругата си.

Спря се за минута на вратата и се ослуша. Ръцете му трепереха. Този железен човек водеше страшна борба със себе си.

— Трябва! — каза той решително и отвори вратата.

Мисис Джана Уотсън лежеше простряна на канапето и държеше една картичка пред зачервените си от плач очи.

— Върна ли се, Бети? — попита тя, без да усети, че не е момичето.

— Не е Бети, а Джеймс — каза Уотсън строго.

Тя стана бързо.

— Ти ли си, откъде идваш?

— Не се чувствах добре и тръгнах от двореца на губернатора, за да си дойда у дома — каза накратко мистър Уотсън.

— Нахрани ли се? Ще наредя веднага да сервират яденето.

Едно мъчително предчувствие я облада. Видът и тонът на съпруга й бяха необикновени.

— Не! Остави това сега! — каза той сурово. — Трябва да говоря с тебе по една много важна работа.

Джана пожълтя като восък.

— Какво има? — попита тя.

— Познаваш ли това писмо? — каза мъжът й с необикновено спокойствие и извади писмото от джоба си.

Само един поглед бе достатъчен да убеди нещастната жена, че фаталното писмо е попаднало в ръцете на нейния съпруг.

Тя изпищя и падна на канапето. Уотсън я улови и я вдигна.

— Отговаряй! — извика той. — Ти ли писа това писмо?

— Прости ми! — промълви тя. — Всичко ще ти разкажа.

— Значи е истина! — избухна той. — Безобразна жена.

— Послушай ме! — замоли се Джана. — Накажи ме, изгони ме от дома си, убий ме! Ще претърпя всичко, но те моля да ме изслушаш!

— Не искам да чуя нищо! — извика Уотсън гневно. — Всичко е ясно, то е написано тук, върху листа. Уви, аз, нещастникът… Ти ли си жената, която ми се закле пред светия олтар във вечна любов и вярност? — говореше той, обладан от отчаяние и лудо настървение. — Аз те обичах, обожавах те! И за благодарност на всичко това ти ми изневери с един безчестен мъж, с един подлец, на когото си давала и пари, крадени от твоя излъган съпруг.

Тя се сниши над канапето, очакваща неговия удар.

— Нещастнице! — извика мъжът рязко. — Приготви се да умреш. Малко е за това, което си извършила. Би трябвало да изплащаш греховете си в безкрайни мъки.

— Заслужавам смъртта си — промълви тя. — Но преди да ме убиеш, изслушай ме!

— Не! — извика той. — Не бих могъл да ти повярвам. Ти ме измами, подигра се с мен. Как мога сега да ти вярвам? Не мога. Ти си изгубена жена.

— Имай милост, остави ме да говоря! — молеше Джана отчаяно съпруга си. — Обичала съм те винаги, но сгреших, станах жертва на един страшен мерзавец! Изпълни последното ми желание!

— Не искам! — изрева мъжът разярен. — Никаква прошка не може да има за тебе вече. Ти ме измами, ти ми изневери, сега умри.

Гръм разтърси стаята, чу се писък… Куршумът беше улучил в гърдите нещастната жена.

— Прости ми — молеше се умиращата, — за да мога да умра спокойно… Прости ми! Господи! Господи!

— Не! Не! — извика той диво. — Проклинам те! Ще изтръгна от сърцето си напълно твоя образ. Иди при любовника си, който ще те последва скоро.

— Аз никога не съм го обичала! — отговори жената с отслабнал глас. — Той злоупотреби с мен чрез една демонична сила, срещу която не можех да се боря. Аз съм обичала само тебе, само теб ще любя и отвъд, в гроба.

Трепет премина по челото й. Това бе последният гърч на живота.

— Джана! — извика сега Джеймс Уотсън. — Джана! Чуваш ли? Прощавам ти!

Една нежна усмивка се появи на нейните безмълвни устни.

Дали тя бе чула прошката му?

Уотсън я гледа дълго. Старата любов се запали наново в сърцето му. После целуна изстиналите й устни, които не можеха вече да му кажат нито една дума.

— Сега е ред на прелъстителя! — извика той. — Сега и подлецът ще умре.

В съседната стая всички слуги трепереха от страх. Те бяха чули гърмежа и уплашените им погледи бяха устремени към вратата, зад която се беше разиграла ужасната сцена.

— Файтонът ми! — извика Уотсън силно.

Слугите се затичаха уплашени.

След няколко минути вицегубернаторът пое към къщата на VII алея, №26.

Когато пристигна пред жилището, той скочи мигновено и се изкачи до вратата.

— Маркиз Ролан горе ли е? — извика мъжът на портиера.

— Да — отговори слугата. — Току-що се върна.

Мистър Уотсън бързо изкачи стълбата.

Пред стаята на Норт стоеше Хосе.

— Искам да говоря с господаря ти! — извика гневно вицегубернаторът и поиска да блъсне настрани метиса.

Хосе обаче се изправи пред вратата.

— Нямам заповед да ви оставя да влезете! — каза той.

Мистър Уотсън извади револвера си.

— Куче, ще те застрелям! Махни се от пътя ми!

— Бягайте, г-н маркиз — извика силно Хосе, за да може да бъде чут през вратата.

Норт чуваше всичко от стаята си. Той и без това бе нащрек. Знаеше, че бе изгубен, ако Уотсън го видеше. Не му оставаше нищо друго, освен подло да избяга. Маркизът премина от стая в стая и този път успя да се отърве без възмездие.

Мистър Уотсън улови с яката си ръка Хосе и го блъсна безмилостно настрани. После се втурна с револвер в ръка в стаята, във втората, в третата, но напразно… Подлецът бе изчезнал. Той бе успял да избяга през задната стълба.

Запенен от ярост, Уотсън се върна, за да хване слугата. Но и Хосе бе успял да изчезне в малкия промеждутък от време.

Мистър Уотсън остана сам в празното жилище. Ужасни душевни терзания го измъчваха, а яростта, че не можа да хване мерзавеца, го задушаваше. Той се залюля и този силен душевно и телесно човек падна безчувствен на прага на къщата на този, който му бе отнел щастието и бе разрушил живота.