Графиня просякиня (261)

Отмъщението

Ирма се страхуваше, че Онари ще повтори предложението си, но тя малко познаваше благородния характер на младия индианец, който наистина не й каза повече нито една любовна дума.

Един ден Ирма излезе на обичайната си разходка сама, защото индианецът щеше да участва в съвета на старейшините. Изведнъж пред нея изникна Тетовеха, яхнала буйния си жребец. Ирма трепна, защото в очите на индианката гореше омраза, която не предвещаваше нищо добро.

— Как така Онари не е с Бялото цвете? — попита злорадо Тетовеха.

Но преди още Ирма да й обясни, Тетовеха нададе пронизителен вик. Миг след това Ирма беше заобиколена от вдовиците на убитите при нападението навахи. Те я свалиха от коня и като я държаха здраво, я изправиха срещу Тетовеха.

— Този път ще те сполети участта, която заслужаваш, магьоснице! — извика тя с глас, изпълнен с омраза. После се обърна заповеднически към жените: — Вържете магьосницата на коня!

След миг ужасната заповед беше изпълнена. Жените проснаха Ирма върху гърба на коня и я вързаха толкова здраво, че нещастната жена не можеше да мръдне.

— Всемогъщи Боже, помогни ми, не ме оставяй да загина по такъв жесток начин! — шепнеха устните на Ирма.

— Заповедта на вожда гласеше, че никой няма право да ти прави зло — присмя се Тетовеха. — Добре, ние няма да ти причиним никакво зло. Само ще пуснем коня да те отнесе в прерията, където дивите зверове ще произнесат присъдата си над теб!

Като изрече това, тя се метна на коня и подгони пред себе си жребеца, на който беше завързана Ирма. Буйното животно се понесе стремително напред. Между скалите се образуваше проход, който отвеждаше в безкрайната прерия, простираща се зад планините. Тетовеха гони изплашеното животно, докато навлязоха в прерията, след това го остави на милостта на съдбата.

— Остани със здраве, Бяло цвете! — присмя се тя и нанесе няколко удара с камшика си по коня на Ирма. — Укроти сега с магиите си зверовете!

После Тетовеха се върна на мястото, където бяха останали другите жени, но не намери там никого. Може би се бяха уплашили от постъпката си и се бяха разбягали.

Случайността пожела тази жестока сцена да има неочакван свидетел. Едно момченце, което беше излязло на лов за птици, беше наблюдавало скришом всичко, което се случи. То побягна към селището като вихър и влетя запъхтяно в жилището на вожда, където се провеждаше съветът.

— Как посмя да влезеш без позволение, не знаеш ли, че това място е недостъпно за жени и деца? — извика гневно Джеронимо. — Нали знаеш какво наказание те очаква за такова престъпление? Или това, което ще ни съобщиш, е толкова важно, че може да те оправдае! Хайде, говори бързо!

— Завързаха Бялото цвете на коня й и го подгониха през прохода в прерията! — изрече на един дъх момчето.

Онари с един скок се намери до него и като стисна рамото му толкова силно, че то изпищя от болка, запита с треперещ от вълнение глас:

— Кой?

— Тетовеха и другите жени.

— Какво? — извика бащата на Тетовеха. — Моята дъщеря е дръзнала да наруши заповедта на вожда и да предаде на такава ужасна смърт Бялото цвете! Тя повече не е моя дъщеря, проклинам я!

— Ето я! — извика един млад индианец, който се беше навел над парапета на терасата.

— Доведете я тук! — заповяда Джеронимо.

Няколко от по-младите индианци се спуснаха да изпълнят заповедта на вожда. Онари беше настръхнал като тигър. Като доведоха Тетовеха, той едва се сдържа да не скочи върху нея.

— Какво ти е сторила Бялото цвете, че си постъпила така с нея? — попита строго Джеронимо.

Тетовеха не отговори. Тя беше пребледняла от уплаха, защото разбра, че престъплението й е разкрито много рано.

— Онари — продължи вождът, — вземи двама от нашите най-добри воини и негърката и тръгни по следите на моята дъщеря!

Онари веднага изпълни заповедта. В този миг към него се хвърли Тетовеха и изкрещя злобно:

— Остави тази магьосница, Онари! Знай, че от любов към тебе направих това!

Той я изгледа презрително, сякаш искаше да я унищожи с погледа си и извика:

— Махай се, клетнице! Мразя те така, както не съм мразил най-големия си враг!

— Знам, мразиш ме заради тази бледолика жена. Но ти няма да бъдеш неин, предпочитам да те видя мъртъв!

Преди Онари да успее да се защити, тя извади един нож и му нанесе силен удар. Той се олюля, но с усилие на волята си се задържа на крака и с всичка сила блъсна девойката. Тя политна към ниския парапет, опита се да се хване за него, но ръката й увисна във въздуха. Тялото й се преметна през парапета и полетя надолу. Когато срещна земята, то се загърчи в предсмъртни конвулсии и след малко притихна.

— Ранен ли си, Онари? — запита тревожно вождът.

— Раната не е тежка — отвърна Онари и се затича надолу по стълбите.

Когато мъжете напуснаха къщата на вожда, всички минаха край трупа на Тетовеха, но никой не го погледна. Баща й също го отмина презрително, но след няколко крачки се спря и извика, протегнал ръце към небето:

— Гарваните да изкълват очите й заради това, което е направила! Само с много скъпи жертви ще можем да укротим гнева на Маниту!