Графиня просякиня (103)

Новият слуга

Уорънс беше успял да се измъкне от бала незабелязано от приятелите си. Той искаше да бъде сам.

— Ще успея, трябва да успея! — промълви тихо той.

Месецът позлатяваше къщите и градините.

— Ще ида още няколко пъти у краля на памука, докато девойката се увлече напълно — продължи монолога си Уорънс. — После няма да представлява никаква трудност да я направя моя и да прехвърля бащините й имоти като моя собственост… Но сега трябва да търся нови средства. Докато пипна парите на Сейнт Артай, ще мине време… Трудна работа. Ако отида при лихварите, утре ще знае целият град. Ако си продам брилянтите, ще се посрамя сред приятелите си.

Той не довърши. Една сянка се мярна зад съседния храст и някаква ръка грубо хвана рамото му.

— Давай парите или…

Нападателят не можа да довърши изречението си. Желязната ръка на Уорънс го стисна за гърлото и в следващия момент ножът бе изтръгнат от ръката му. Изведнъж някаква мисъл осени Уорънс.

— Животът ти е в мои ръце — каза той на разбойника. — Сега ще ми кажеш истината, иначе животът ти не струва пукната пара.

Разбойникът направи знак, че е съгласен. Уорънс охлаби ръката си, за да може непознатият да говори.

— Как се казваш?

— Хосе Карера.

— От каква народност си?

— Метис съм, от Тексас.

— Спадаш ли към някоя банда?

— Не, сър.

— Значи обираш хората за своя сметка. Толкова по-добре. Сега слушай добре какво ще ти кажа!

— Слушам, сър.

— Утре в хотел „Лондон“ ще попиташ за капитан Уорънс. Останалото ще уредим после. Наистина аз мога да те убия, но имам други намерения относно тебе.

— Благодаря, хиляди пъти благодаря, сър!

— Не искам никакви благодарности! Ето ти десет долара, за да си купиш приличен костюм, защото ще се представиш като мой слуга. Внимавай да не ти хрумне да се скриеш, защото ще те намеря и тогава — горко ти!

— Ще дойда, сър, непременно ще дойда!

— Добре — каза Уорънс и тръгна, без да погледне нападателя си.

Разбойникът стоеше като закован на мястото си и гледаше с отворена уста след Уорънс.

Когато келнерът влезе в стаята, капитанът пиеше кафето си.

— Един човек иска да говори с вас, капитане.

— Нека влезе!

Уорънс се усмихна, той не се беше излъгал.

— Седни, Хосе! — каза той на влезлия, като му показа един стол. — Сега слушай: искаш ли да спечелиш много пари?

Очите на метиса светнаха, но той не каза нито дума.

Уорънс изложи пред разбойника своя план, който го прие с възторг.

Вечерта в клуба се беше събрало отбрано общество, там се намираше и Уорънс с приятелите си. Читателят вероятно вече е разбрал, че човекът, който се криеше под името Уорънс, не беше друг, а самият Норт.

Четиримата приятели бяха в игралната зала, недалече от тях се намираше Дъблай. Макдонъл и Луис седяха пред ролетката, а зад столовете им стояха прави Бауригърд и Уорънс.

— Червено! — каза Макдонъл, който спечели.

Бауригърд се засмя високо.

— Не ми се сърди, приятелю, но играеш като дете. Заложи по-добре на каре!

Макдонъл послуша приятеля си и понеже тази вечер му вървеше, купчината банкноти пред него скоро порасна.

В продължение на един час младежът спечели около шестнадесет хиляди долара.

— Това се казва късмет! — каза той, като събираше парите и ставаше.

— Защо не играеш тази вечер, капитане? — попита Бауригърд Уорънс.

— Днешният ми ден не е щастлив — отговори той.

— Значи си суеверен?

— Като всички играчи — засмя се Уорънс.

Беше вече късно. Приятелите излязоха от клуба и взеха да се сбогуват.

— Сам ли си тръгваш, Макдонъл? — попита Луис.

— Да, аз съм в друга посока, а и не искам да вземам файтон. Малко ме боли главата и искам да повървя пеша.

Той се обърна и тръгна, но Уорънс го догони.

— Мистър Макдонъл, забравих да ви върна табакерата!

— Нямаше нужда да тичате. Можеше да почака до утре.

— Лека нощ.

Младият човек не забеляза, че от сянката на една къща се отдели един мъж, който тръгна след него…

Уорънс Завари метиса в хотела. Той го изгледа, без да каже нещо. Хосе извади от джоба си куп златни монети и банкноти и ги сложи пред Уорънс. Той ги преброи: бяха осемнадесет хиляди долара.

— Като начало не е лошо!… Видя ли ти лицето?

Хосе извади една маска от джоба си.

— Добре, добре, виждам, че разбираш от този занаят. Вземи!

И той му даде три хиляди долара.

— Това е твоята част. Скоро ще ти възложа по-голяма работа.

Метисът изръмжа някаква благодарност.

— Сега си върви!

Хосе излезе, а Уорънс остана буден още дълго време, като обмисляше бъдещите си планове.