Графиня просякиня (102)

Балът

Домът на Сейнт Артай беше приказно осветен. Това беше първият бал, който те даваха след завръщането си от вилата. В салона, чиито стени бяха покрити с огледала, се беше събрало най-отбраното общество на Нови Орлеан.

Луиза Сейнт Артай, седемнадесетгодишна девойка, елегантно облечена, беше в центъра на група младежи, които се надпреварваха да я ухажват.

Баща й произлизаше от стар френски род, а майка й — от Нормандия. Момичето имаше буйна, черна коса и сини, подобни на две бистри езера очи. Тя беше наследила най-хубавото от родителите си, съчетано у нея в една прекрасна хармония.

— Задължението ми днес е да посрещам гостите, затова не ме задържайте повече — каза Луиза, като се смееше, след което тръгна към вратата на салона, през която тъкмо влизаше друга група младежи.

Дъблай се приближи с щастливо изражение към Луиза. Тя го поздрави любезно. Бяха приятели от детинство. Израснаха заедно, тъй като Сейнт Артай отгледа Дъблай, чиито родители отдавна бяха умрели. Той управляваше имота му до неговото пълнолетие.

Дъблай и Луиза размениха само няколко думи, защото девойката трябваше да посрещне други гости. В мига, в който тя се обърна, погледът й срещна този на Уорънс, който тъкмо се изправяше след почтителния си поклон. Бауригърд представи приятелите си. Луиза напразно търсеше някаква любезна дума за тях. Тайнствените и мечтателни очи на капитана я бяха смутили и объркали. Тя се върна при Дъблай, който поздравяваше родителите й, които отидоха до групата на Бауригърд. Представиха им Уорънс. Гордата му и благородна осанка ги впечатли, както и всички в Нови Орлеан, където доста се говореше за този интересен чужденец. Домакинът стисна ръката му с любезна усмивка.

— Заповядайте, капитане! Позволете ми да ви представя племенницата си.

Уорънс се поклони.

— Съпругът й почина преди две години — продължи Сейнт Артай. — Тя живее уединена в едно от именията си.

Една дама стана от креслото. Черните й очи измериха новодошлия.

— Племенницата ми, мисис Боушъмп. Капитан Уорънс — каза домакинът, като ги представяше един на друг.

— Не бихте ли седнали, капитане?

— За мен е особена чест — каза Уорънс, като притегли един стол и седна.

В това време Луиза дойде и седна до братовчедката си.

Сейнт Артай се отдалечи.

— Вашият полк в северните щати ли е? — попита вдовицата.

— Аз служех на границата — отговори капитанът. — Имах доста работа там, индианците ми създаваха много неприятности заради една спорна територия, която те смятаха, че им принадлежи.

— Участвали ли сте често в сражения? Раняван ли сте? — продължаваше да разпитва младата мисис Боушъмп.

— Ако обикновените разправии наречете сражения, тогава аз често съм водил войниците си срещу тези хитри противници, индианците. Но освен една малка драскотина в лявата ръка нищо по-сериозно не ми се е случвало.

— А сега в отпуск ли сте?

— Не. Подадох си оставката, защото едно наследство изисква по-дългото ми отсъствие от полка. Веднага щом уредя работите си, ще се установя някъде.

— Тук при нас ли? — попита младата вдовица.

— Зависи от обстоятелствата — отговори капитанът спокойно.

— Сигурна съм, че при нас ще намерите нещо, което да ви привлича — продължи младата жена с кокетство в погледа.

Луиза забеляза това и изпита необяснимо чувство на болка.

Бауригърд напразно беше търсил Дъблай и най-сетне го намери, скрит зад една колона.

— Кажи ми честно, Дъблай, какво имаш против мене, защо избягваш нашата компания?

Дъблай обърна глава.

— Нямам нищо против тебе и не зная как тази мисъл е дошла в главата ти.

Бауригърд се почувства обиден.

— Виждам, че приятелството ми вече не е желано от теб. Желая ти всичко най-хубаво.

В мига, в който той се обърна, за да си тръгне, ръката на Дъблай го задържа.

— Бауригърд, не си отивай засегнат! Ако непременно искаш да знаеш причината за моето странно отношение към тебе, ще ти обясня нещо, което досега криех в себе си. Виждаш ли онзи господин, който седи до дамите?

— Това е Уорънс — отговори Бауригърд учудено.

— Да, твоят нов приятел! — каза Дъблай с горчива усмивка.

— Не разбирам защо приятелството ми с капитана те огорчава.

— Не е там въпросът. Този човек ми е неприятен.

— Защо, ако смея да попитам? — каза Бауригърд учуден. — Направил ли ти е нещо лошо?

— Не, но не мога да променя чувствата си към него. Смятам, че той е един авантюрист.

— Но как така? — попита озадачен Бауригърд.

— Струва ми се, че съм го виждал някъде из северните щати.

— Нищо чудно.

— Да, но онзи човек не се казваше Уорънс — каза Дъблай, като въздъхна дълбоко.

— Така!… И как се казваше?

— Забравих. Във всеки случай приликата е много голяма и… — Дъблай млъкна.

— Може би се лъжеш? — каза младият креол.

Дъблай вдигна рамене и хвърли зъл поглед към Уорънс.

„Прави го от ревност“ — каза си Бауригърд, като се отдалечаваше…

Балът скоро щеше да приключи. Гостите започнаха да се разотиват.

— Надявам се, че скоро пак ще имам удоволствието си да ви поздравя в дома си! — каза Сейнт Артай на Уорънс, който му благодари с почтителен поклон.

Луиза отново изпита някакво необяснимо чувство, когато погледът на капитана срещна нейния. Нещо я привличаше към този тайнствен човек. Тя не можеше да си обясни какво е то, но знаеше, че сърцето й му принадлежи.