Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Beggar Countess (Or the Tragic Fate of the Daughter of a Count), ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и начална корекция
tanqdim (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2015)

Издание:

Графиня просякиня. Част първа

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част втора

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част трета

ИК „Атания“, Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част четвърта

ИК „Атания“ — гр. Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

Нова любов

Множеството веднага се насъбра около Едгар, който беше освободил ръцете си от Ирма и я бе пуснал да стъпи. Тя стоеше на крака, докато Илайза беше примряла в ръцете на ресторантьора.

— Моля ви се, заведете дамите в една стая — помоли го Едгар. — Те са съвсем мокри.

Ресторантьорът изпълни веднага желанието на Едгар.

— Виждате ли, мистър Поуел, че съм имал право с моето пророчество! — извика старият Жак. — Още сутринта предусетих, че ще се случи нещо във въздуха. Подуших промяна в атмосферата. Мога само да ви поздравя, че толкова леко се отървахте от бедата.

Едгар слушаше само с едното си ухо думите на стареца. Очите му бяха втренчени в Ирма, която отиваше с ресторантьора към къщата на брега. Най-после всички стигнаха и влязоха в стаята, за да се скрият от дъжда.

Едгар се сбогува с юначните моряци, помогнали с всички сили за спасението на дамите и него самия.

— Но сега, мистър Поуел, гледайте да се преоблечете със сухи дрехи — каза офицерът, който беше развеждал няколко часа преди това Едгар и двете дами из крепостта.

— Няма нищо — отговори Едгар, макар че беше мокър като мишка от горе до долу. — Повече се тревожа да не би тази случка да има някакво лошо последствие за моята годеница и мис Норт.

— Надявам се, че няма да има — каза офицерът. — Наистина годеницата ви е слабичка и крехка, но едно малко измокряне няма да навреди на толкова млад организъм. Що се отнася до другата дама, не съм забелязал нищо у нея, което да ви безпокои. Тя стъпва гордо като принцеса в мократа си мантия. Прилича на богиня. Я ми кажете, мистър Поуел, от каква народност е тази жена? Толкова е красива, че разпръсква сияния!

— Тя е германка — отговори Едгар накратко. — Не я познавам по-отблизо.

Офицерът стисна още веднъж ръката на Едгар и се прибра в крепостта. Младият инспектор погледна вяло човека, който влезе в стаята на ресторантьора и му донесе сухи дрехи за преобличане. После отиде замислен до прозореца и се загледа в бушуващите вълни, които нападаха с бясна сила от всички страни малкото островче, като че ли бяха ядосани, задето жертвите им се бяха изплъзнали.

Едгар сложи ръка на челото си и изпъшка. Мислите му постоянно се връщаха към онзи момент, когато бе държал Ирма в обятията си и бе гледал отблизо нейното бледо лице, облегнато на рамото му. Защо не мислеше с такава нежност и за Илайза? Не беше ли тя негова годеница? Странно бе това отклонение в мислите му. Те не преставаха да го връщат към образа на чудно красивата чужда жена.

Между това бурята утихна все така бързо, както се бе разразила. Слънцето изгря между разпръсналите се облаци и след час по ясното синьо небе нямаше и следа от развилнелия се за кратко време ураган.

Едгар влезе в ресторанта, за да изчака дамите, които още бяха в стаята на съпругата на ресторантьора. Най-после вратата се отвори и Илайза дойде при Едгар, за да благодари на своя любим за неговата пожертвователност.

— Ах, Едгар, все още изпадам в ужас при мисълта за грозната опасност, която ни заплашваше — каза тя, като прегърна своя годеник. — Колко ли се е уплашил горкият ми баща!

Едгар погледна през рамото на Илайза към Ирма, която беше влязла спокойно след девойката и идваше да изкаже признателността си към своя спасител. Младият мистър Поуел стисна смирено ръката на Ирма, но очите му се взряха с такова въодушевление и жар в лицето на красивата Ирма, че тя се смути и като се обърна, се оттегли към прозореца.

Слънцето осветяваше неспокойните води на залива, а в далечината се виждаха очертанията на някакъв параход, който се насочваше към острова.

— Слава богу, че сте тук! — извика радостно неговият собственик, когато стъпи на брега. — Много се разтревожих, защото си мислех, че бурята ви е заварила в морето. Но какво е станало, Илайза? Защо си в друга рокля?

— Не се безпокойте! — отговори вместо нея Едгар. — Всичко свърши благополучно. Само се измокрихме до кости и затова трябваше да се преоблечем.

Но старецът се успокои едва след като прегърна дъщеря си Илайза и се убеди след многобройните въпроси, че от преживяното премеждие не са останали никакви лоши следи. Той изслуша с притеснение разказа за опасното закотвяне и напускането на лодката, преди тя да потъне. След това хвана ръката на Едгар и я стисна силно, отправяйки към младия човек признателен поглед.

— Никога няма да забравя това, Едгар — каза той тържествено. — Илайза е единственото живо същество, което имам още на този свят, което обичам и което ме обича. Не бих могъл да преживея нейната загуба.

Мистър Клариндън настоя всички незабавно да се върнат у дома. Те се качиха на кораба, който ги отведе през широкия залив към града. Мистър Клариндън отведе дамите в кабината и седна до дъщеря си, като я помоли да му разкаже още веднъж всичко, което се бе случило.

Едгар беше останал на палубата и гледаше замислен димната тръба на парахода, от която излизаха гъсти кълба пушек, размесен с искри, които вятърът отвяваше и разнасяше из въздуха. След това се разходи с бавни, лениви крачки по палубата, като си даваше вид, че иска да прогони от главата си някакъв натрапчив образ, който постоянно се изпречваше пред очите му и го вплиташе в странна мрежа от чувства и възприятия.

— Ирма — промълви той на себе си като насън. — Ирма, красавице божествена!

След това се сепна, уплашен от собствения си глас. Спомни си, че е сгоден за Илайза, която го обичаше от цялата си душа.

— Да изгоним мислите си по тази жена! — му извика като че ли в кухината на неговия череп някакъв вътрешен глас.

Въпреки това образът на красавицата остана на предишното си място. Той вече не бе в състояние да отхвърли копнежите си по него. Чертите на милото създание се бяха запечатили завинаги в съзнанието му по време на корабокрушението и постоянно изплуваха пред очите му. Той с огорчение съзнаваше, че ще бъде победен от едно ново увлечение и нова страст. Стресна се, като че ли се събуди от тежък сън, за да бъде наново атакуван от парливи мисли и честолюбиви съображения. Някаква невидима сила го тласкаше към красивата жена, но го измъчваше обстоятелството, че по време на премеждието Ирма му бе направила много сериозна забележка да се занимае с Илайза, неговата годеница, с която той бе така тържествено свързан. Не беше ли това знак, че Ирма оставаше недостъпна за него? При все това той мислеше постоянно за тази очарователна жена. Спомни си мъките, които изпита при нейното спасяване. Едно малко закъснение, едно прибързване на вълната, която потопи лодката — и Ирма сега не би съществувала и отдавна би била на морското дъно.

Той въздъхна, като си помисли за този опасен момент, и усети неизразима радост, че тя е спасена, че живее, че той може да я вижда, да я слуша и да й се любува.

Сега вече беше наясно със своето душевно състояние!

Той обичаше истински за пръв път, но безнадеждно!

Да, точно така — безнадеждно, защото бе обвързан с едно същество, което му имаше пълно доверие и щеше да му се отдаде изцяло — на него, който вече обичаше друга. Как би могъл да се избави от тази мрежа? Не виждаше никакво средство, никакъв начин. Бе принуден да държи на честната си дума и да се счита завинаги свързан с една жена, която не обичаше, а да бъде далеч от друга, на която не можеше никога да изкаже тайните на сърцето си. Сега виждаше ясно, че изпитваше към Илайза чувства, каквито може да изпитва брат към сестра си, но не и други. Срещу това стоеше другата жена, която обичаше, както мъж обича жена, но с обич, която той не можеше да изрази и която бе забранена за него.

Най-после той се окопити и реши никога да не издава тайната на сърцето си. Ирма не трябваше да узнае, че той я обича. Щеше само да я гледа отдалече и да й говори приятелски, като се надяваше това да е достатъчно, за да успокоява вълнението на неговото трепетно сърце.

Едгар бе в разцвета на своята младост. Той имаше твърдост и кураж и бе сдържан човек. Но сега за пръв път се чувстваше слаб и размекнат. Та кой би могъл да устои на чара и красотата на Ирма?

Едно остро изсвирване на парахода го изтръгна от мъчителните му мисли. Бяха стигнали кея. До стълбата стоеше екипажът на мистър Клариндън.

Едгар се затича по моста и заведе двете жени и мистър Клариндън до файтона.

— Няма ли да дойдете с нас, млади човече? — попита мистър Клариндън.

— Не, Илайза и мис Норт сигурно са много уморени и ще имат нужда от почивка — отговори Едгар и подаде ръка на всички за сбогуване.

— Но вярвам, че утре ще дойдеш непременно за обяд? — попита мило Илайза.

— Със сигурност, скъпа моя, ще дойда точно навреме.

Файтонът на мистър Клариндън потегли, а Едгар се качи на своя, който го чакаше на кея. Старият мистър Поуел се зачуди много от мълчаливостта на сина си. Той знаеше, че Едгар бе заминал с яхта по море, и като го видя, го смъмри за безразсъдството му. Старият баща обичаше сина си със същата любов, с каквато приятелят му Клариндън обичаше своята дъщеря Илайза. Той помисли, че Едгар е настинал и това е причината за неразположението му. Затова го принуди да отиде веднага да си легне.

— Имаш треска — каза мистър Поуел. — Познава се по очите ти. Вярвам, че ще бъде добре, ако повикам лекаря.

— Не, татко! За бога, не! — извика Едгар. — Чувствам се добре и съм весел като птичка в гората. Ти още гледаш на мен като на дете. Та за пръв път ли се връщам от излет по море!

Той говори така енергично, че старият Поуел се зачуди на тази промяна в тона му. При все това бащата настоя, че Едгар е настинал.

— Тогава изпий поне няколко чаши топло вино! — каза той загрижено. — Толкова си се променил в лицето, че едва те познах. Да не си се скарал с някого?

— Извини ме, татко — каза Едгар. — Ти имаш право. Ще отида да си легна и утре ще бъда напълно здрав.

Едгар отиде в стаята си. Имаше нужда да насочи мислите си към нещо много пикантно или поне да ги замъгли, затова заповяда на слугата да му приготви питието, препоръчано от баща му. Той глътна една след друга няколко чаши топло вино и се тръшна на леглото, за да се избави от мъчителните си видения. Търкаля се дълго време в постелята, без да може да заспи, и когато най-после природата надви и сънят го облада, сънищата и бълнуванията му донесоха нови мъки. Сънува, че стои на пода на лодката, държейки Ирма на ръце. Тя го прегръщаше и го целуваше пламенно. Това бе върхът на щастието, когато изведнъж една голяма вълна повдигна лодката. Сега той стоеше с Илайза на брега и гледаше пред себе си в бистрата вода трупа на Ирма. Нейното красиво лице беше озарено от ослепителна светлина. То бе божествено. Тогава той се изтръгна от обятията на Илайза и се втурна към своята мъртва любима, взе я в прегръдките си и я притисна до сърцето си, което затуптя силно. Тогава се събуди.