Графиня просякиня (115)

Порядъчният зет

Настъпи денят за венчалния обред на капитан Уорънс и мис Луиза Сейнт Артай.

Във вилата кипеше трескаво оживление. Големият салон беше великолепно украсен. Една съседна на него стая беше подготвена за венчалния обред.

Капитанът се намираше в стаята си в хотела, препълнена с куфари. Хосе вече затваряше последния от тях.

Уорънс погледна часовника.

— Часът е вече осем — каза той на слугата. — Пренеси багажа на парахода и го предай за М., адрес Уилям Броун. Ако някой случайно те попита за багажа, кажи, че аз го изпращам на един мой познат, когото искам да посетя по време на сватбеното си пътешествие. След това ще се върнеш тук и ще чакаш да ти възложа друга работа.

Когато слугата излезе, Уорънс призна пред себе си, че е твърде неспокоен. Предчувстваше някаква неприятност. Наистина той разказа на бъдещия си тъст историята за наследството, което уж щеше да получи след няколко седмици, но за какво можеха да му послужат онези пет хиляди долара, които той му даде. Уорънс загуби голяма част от тези пари в игра. Не му оставаше друго, освен да поиска от стария още една голяма сума. Иначе рискуваше да се изложи.

Уорънс се сети и за Дъблай. Къде ли е изчезнал той? Защо този Дъблай му се беше изпречил на пътя? Наистина той беше наредил на Хосе да проследи този човек, но той изведнъж изчезна. Сигурно се е оттеглил някъде далеч след нещастието в любовта си и се утешава с каквото и да е.

Върху красивото лице на Уорънс се изписа едно злорадо изражение.

— Трябва да се размърдам! — прошепна той.

В този момент на вратата се почука и влезе Хосе.

— Уредих всичко — докладва той.

— Добре. Помогни ми сега да се облека.

Хосе донесе от гардероба униформата на Уорънс. Съгласно едно старо правило в американската войска офицерите по време на отпуск или запас имаха право да обличат за определени празнични случаи военните си дрехи. Още повече че Сейнт Артай бе помолил Уорънс да дойде на венчавката, облечен във военна униформа.

Уорънс се облече. Той изглеждаше още по-красив и представителен в мундира, който му стоеше чудесно. Хосе, въпреки че знаеше кой е господарят му, искрено се възхищаваше и тихо отбеляза:

— Ще направите поразяващо впечатление!

— Добре. Ти си знаеш урока — отговори строго Уорънс, като си окачваше сабята. — Ако забележиш нещо подозрително, веднага ела да ми съобщиш.

Уорънс излезе от хотела, последван от слугата.

Съдържателят любезно изрази съжаление, че изгубва един такъв приятен клиент.

Уорънс бързо отиде при файтона, който трябваше да го откара. Хосе, облечен в скъпа ливрея, се качи на капрата и луксозният екипаж се отправи към вилата на Сейнт Артай.

Церемонията трябваше да се извърши след един час. Уорънс беше първият пристигнал.

— Добре дошъл! — посрещна го плантаторът. — Да поговорим малко двамата. Дамите още не са завършили с тоалета си.

Сейнт Артай хвана Уорънс под ръка.

— Ето така те харесвам! — каза той, като се любуваше на красивия офицер. — Ако беше възможно, щях да се влюбя в тебе. Ела да изпием по една чаша.

— Ах, ето ви! — извика в този момент мисис Боушъмп. Младата вдовица беше обаятелна в копринената си зелена рокля с широко деколте.

Сейнт Артай тръгна към хола, за да посрещне нови гости.

Залите постепенно се изпълниха с поканени за тържеството. Непрекъснато пристигаха файтони и каляски, които спираха пред красивия дом на плантатора.

По някое време един слуга се приближи до Уорънс и му пошепна нещо.

— Веднага! — отговори младоженецът и поиска позволение от мисис Боушъмп да се отдалечи.

Влезе в другия салон. Пред него стоеше Луиза в булчинска рокля от най-фин бял атлаз. Пред лицето й, поруменяло и сияещо от щастие, като сребърен облак трептеше лек воал. Тя гледаше своя жених и в негово лице виждаше принца от някаква вълшебна приказка. Подаде му устните си за целувка.

— Колко съм щастлива! — прошепна тя, когато неговите горещи устни се откъснаха от нейните.

— Не повече от мене — отвърна той.

— Драги Джордж, нали ще направите Луиза щастлива? — попита мисис Сейнт Артай, като се приближи.

— Доверете ми се, мамо — отговори Уорънс усмихнат.

— Бог да ви дари с щастие! — промълви тя и прегърна и двамата.

Плантаторът се показа на вратата.

— Но къде сте, деца мои? Хайде, слизайте — целият свят ви чака с отворени очи!

Красивата двойка беше посрещната с овации. Бауригърд, Макдонъл и Луис бяха сред първите, които поздравиха младоженците.

— Как бих искала сега да бъда само с теб! — прошепна Луиза на Уорънс.

— Моля ви само за една минута, направете ми път! — прозвуча в това време някакъв глас.

Всички трепнаха и се обърнаха назад към вратата, за да видят този, който така силно викаше.

Един пощенски раздавач, пропуснат от слугите, които смятаха, че носи поздравления за сватбата, се промъкваше между хората и като стигна до Уорънс, му подаде една купчина телеграми.

— Господин Сейнт Артай — каза след това раздавачът. — Нося и една телеграма лично до вас. Поръчано ми е да я предам единствено във вашите ръце.

Като прие телеграмата, плантаторът доближи до младата двойка и каза:

— Ето, драги, още нещо за тебе — и подаде на Уорънс телеграмата. Той я взе машинално. Не беше видял, че раздавачът е предал на Сейнт Артай телеграмата с уговорка.

— Сигурно е за някаква сделка — отбеляза той.

Уорънс отведе годеницата си настрани, покани я да седне на един стол и започна да чете една след друга телеграмите на глас.

Когато отвори бързата телеграма и видя думите: „Отложете женитбата“C$

той не каза нищо. Гласът му се задави, а лицето му пожълтя.

— За Бога, какво ви е? — попита Луиза, като стана от стола.

Уорънс бързо се овладя и като се направи, че чете от телеграмата, избърбори следния измислен текст:

„По случай женитбата на обичната ви дъщеря с ротмистър Уорънс ви изпращам най-искрените си поздрави и благопожелания.

Том Браун и съпруга.“

— Не ги познавам — каза плантаторът. — Може да е някой търговец, който е купувал вълна от мене. Браун… Браун… Не мога да си спомня.

Като каза това, Уорънс бързо прочете наум цялото съдържание на телеграмата.

Телеграмата беше от неговия смъртен враг, полицейския полковник Роджър, вечния му преследвач. Уорънс погледна щемпела. Името на града — Раймънд — не му беше познато.

Незабелязано от другите той пъхна телеграмата в джоба си. После каза успокоително на Луиза:

— Не, мила, добре съм. За момент просто ми се замая главата.

— Ако не се чувстваш добре, можем да отложим венчавката — каза Сейнт Артай.

— Защо, добре съм. Никакво отлагане! — отговори Уорънс, който се намираше в отчаяно положение. Той със страх поглеждаше вратата и непрекъснато имаше чувството, че там е застанал Роджър.

Часовникът показваше десет и четвърт. Свещеникът още не беше дошъл.

— Ще отида да проверя — каза плантаторът, като забеляза безпокойството на зет си.

В този миг един слуга се приближи до Сейнт Артай и му подаде едно малко листче, на което той прочете:

„Повикаха ме при една умираща. Моля, отложете венчавката с един час.

Свещеникът“.

„Това е на лошо!“ — помисли си суеверният плантатор.

Уорънс стоеше като върху въглени. Всеки миг отлагане за него беше фатален.

Изведнъж той забеляза хитрото лице на слугата си Хосе.

— Може ли за минутка да отсъствам? — прошепна Уорънс на Луиза и се отдалечи, без да дочака отговор.

Като намери Хосе, той бързо попита:

— Знаеш ли селище на име Раймънд?

— Да.

— Къде се намира?

— Недалече от Джексън.

— Има ли наблизо железопътна гара?

— Не. Най-близката е на осем километра.

— На какво разстояние е станцията оттук?

— На около десет часа път с влак от Нови Орлеан.

Уорънс въздъхна облекчено.

— Благодаря ти много. Ела с мен!