Графиня просякиня (91)

Никаква надежда

Ирма беше вървяла повече от час, когато я лъхна по-прохладен въздух. Спря се, ослуша се и сякаш чу шумоленето на вода. Отново забърза и скоро пред очите й се разгъна сребристият пояс на реката.

Уморената жена седна на тревата да си почине и изведнъж една мисъл прониза съзнанието й. Двамата непознати й бяха казали да върви все надясно, а на нея й се струваше, че ако иска да стигне до къщата на Пен, трябва да държи противоположната посока. Защо я бяха излъгали? Достатъчно убедителен отговор бяха подозрителните им погледи. Ето защо, като поразмисли малко, Ирма реши да не послуша съвета им.

Гладът и жаждата отново я измъчваха. Пийна вода от реката, но не намери нищо, с което да утоли глада си. Бяха изминали повече от двадесет и четири часа, без да хапне нищо. Но тя нямаше време да мисли за себе си, защото грижата за нейната Лидия не я напускаше.

Тя повървя още малко, но внезапно някакъв шум я накара да се обърне. Недалече от нея тревата се поклащаше, но тя не можеше да разбере причината за това. Може би беше някое диво животно, подплашено от нея.

Изведнъж от високата трева изникна човек с брадва на рамо и затича към нея.

Ирма изпищя и поиска да избяга, но човекът я настигна и я хвана за рамото.

— Спри се! — извика той и едва сега тя разпозна в него единия от мъжете, които й бяха показали пътя.

— Дай кесията! — изръмжа отново той, като впи в нея студените си очи.

Ирма извика за помощ, но разбойникът я събори на земята и й взе кесията. След това изсипа съдържанието й в шепата си и преброи парите. Наистина сумата не беше много голяма, но беше достатъчна да осигури съществуването му за известно време.

Докато разбойникът беше зает с преброяването на парите, Ирма възвърна присъствието на духа си. Тя се промъкна незабелязано до брега на реката, готова да посрещне и най-лошото. Разбойникът вдигна поглед от парите и се огледа диво на всички страни. Като видя жената до реката, той се втурна към нея с вдигната брадва. Ирма навреме осъзна опасността и като нямаше друг изход, отчаяно се хвърли в бързата река.

Веднага потъна, но след малко изплува и течението я повлече надолу. Ирма се бореше с вълните, които я тласкаха към средата на течението. Дали ще може да достигне отсрещния бряг, помисли си тя, гледайки печално към него. Сега той й се стори безкрайно далечен…

Силите вече я напускаха, когато кракът й докосна дъното. Ирма направи последно усилие. Още няколко крачки — и ще бъде спасена.

След малко тя се строполи без сили на брега.

На другия бряг разбойникът все още заплашително размахваше брадвата и крещеше ругатни и проклятия по адрес на жената, която се изплъзна от ръцете му. Той беше толкова страхлив, че не се осмеляваше да направи това, което извърши пред очите му слабата жена.

Принудителното къпане освежи Ирма. Поободрена, тя отново продължи пътя си към къщата на Пен. Слънцето вече клонеше към залез, но лъчите му поизсушиха дрехите й.

Като повървя няколко часа, в далечината видя керемидения покрив на една къща. Вече и местността й беше позната. Най-после беше стигнала до целта — къщата на Йохан Пен.

Ирма ускори крачките си. Внезапно видя един мъж, който радостно извика, щом я видя:

— Графиньо, скъпа графиньо!

— Шелер, скъпи Шелер! — зарадва се и Ирма.

— Как можахте да изчезнете така, графиньо? Колко мъки и страдания ми причинихте! Търсих ви толкова много!

— Къде е детето ми, къде е моята Лидия? Намери ли я, Шелер?

Този въпрос смути Шелер, който не знаеше какво да отговори.

— Кажи ми видя ли детето ми? — питаше настойчиво Ирма.

— Трябваше да намеря първо вас, графиньо — отговори Шелер.

— Уви, горкото ми дете е изгубено… Изгубено! — въздъхна нещастната майка.

— Не се отчайвайте, мила графиньо, имайте доверие в мен! Аз съм сигурен, че ще я намерим!

С тези думи Шелер се мъчеше да утеши измъчената жена, въпреки че и той беше загубил надежда да види още веднъж детето.