Графиня просякиня (170)

Грешката на Юнона

Реши бързо да се върне при Ирма и да й съобщи радостната вест. Но изведнъж в главата й дойде друга идея. Черното й лице радостно светна.

— Аз ще занеса детето на мисис, тя ще се радва много. О, Юнона много хитра!

Предпазливо, защото и най-малкият шум можеше да я издаде, заопипва в мрака, за да намери нещо, с което да завие детето. Най-после откри една голяма вълнена покривка. Взе я и се върна при креватчето. Повдигна внимателно детето и го уви в нея, като постоянно се ослушваше да не се събуди спящият в другата стая. Страхуваше се също да не би детето да се събуди и да извика, но за нейно щастие то спеше дълбоко. След малко с детето на ръце Юнона излезе от стаята. Като стигна до външната врата, остави детето на пода и отключи вратата. Окрилена от успеха си, тя се чувстваше способна на всичко.

— Ще те науча аз, мръснико! — шепнеше си негърката. — Ти крадеш дете на мисис… аз дам на тебе друго дете… ха-ха-ха!

Юнона отвори вратата, отиде бързо до колибата на кучето и взе убитото животно.

— Така! Сега ти бъдеш дете — каза му тя. — Как ще се изненадат тези, които взеха детето на мисис. Жалко, че Юнона няма да бъде тук, за да се посмее хубаво!

Върна се отново в къщата, положи кучето на детското легло и го зави презглава, за да не се вижда муцуната му. След това, доволна от себе си, напусна къщата заедно с детето.

Улиците бяха пусти и Юнона стигна, необезпокоявана от никого, до къщата, където Ирма я чакаше нетърпеливо. Прозорецът й още светеше.

— Мисис още будна, това много добре — каза си тя доволно. — Ах, как ще се зарадва, когато види детето!

Изкачи бързо стълбите и почука на вратата. Ирма й отвори, видя вързопчето в ръцете й и я попита учудено:

— Какво носиш, Юнона?

— Сега мисис сама види — засмя се негърката — и много ще се радва.

Тя махна вълнената покривка настрани. Показа се детска главичка. Ирма погледна с удивление непознатото дете и попита:

— Къде намери това дете, Юнона?

— Това не е ли детето на мисис? — разочаровано отвърна негърката. — Юнона мислеше, че това дете е на мисис, и го взе от лош човек.

Тя набързо разказа на Ирма какво беше направила през нощта, както и за разговора между Норт и Хосе.

— Подлец! — извика ядосано Ирма. — Правилно съм се съмнявала, че Лидия е при него. Знаеше, че в противен случай нямаше да се срещна с него.

Сега обаче не беше ясно дали Норт щеше да се откаже от плановете си. Тя го познаваше добре и знаеше, че той ще направи всичко възможно, за да я принуди да се върне при него. Не й оставаше нищо друго, освен да напусне колкото се може по-бързо град К. Само по този начин можеше да се спаси от преследванията на бившия си съпруг.

— Сложи детето на леглото — каза Ирма. — Сутринта ще трябва да го върнеш.

— Това не е толкова лесно, мисис.

— Няма да влизаш отново в къщата. Ще ти дам пари, с които да заплатиш на някого, за да занесе детето на родителите му.

В този миг Юнона весело извика:

— Мисис, детето не е момиченце, а едно сладко момченце!

Ирма тъжно се усмихна, защото веднага помисли за своето дете, което едва ли щеше да намери.

Рано сутринта Юнона взе детето и тръгна към къщата, от която го беше взела. Отново се промъкна в обора, където се беше скрила през нощта. Обаче къщата не беше така спокойна, както през изминалата нощ. Ясно се чуваше женски глас, който през сълзи нареждаше:

— Детенцето ми… Боби, миличкият ми Боби!

— Ах, видели са, че детето го няма! — промълви Юнона.

Плачът и вайканията ставаха все по-силни. Прозорците на съседните къщи започнаха да се отварят, показваха се сънени лица, които се чудеха какво става. Някои от съседите отидоха при плачещата жена.

— Детенцето ми, мъничкото ми детенце! — проплака тя. — Някой го е откраднал през нощта.

— Откраднали са ти детето? Но как е възможно това? Кой може да го е откраднал? — чудеха се съседите.

— Не зная — отговори жената. — Бях го приспала в съседната стая и оставих вратата отворена. Той често се буди нощем и започва да плаче. Затова рано сутринта, щом се събудих, се учудих, че не съм го чула да плаче. Още беше тъмно, затова запалих една свещ и отидох до креватчето. И какво да видя! Боби го няма, а в креватчето му лежи кучето!

— Да не би кучето да го е изяло? — предположи някой.

— Не може да бъде! — извика жената. — Кучето беше мъртво.

Юнона се огледа, за да намери човек, на когото да повери детето. Едно момиченце на около четиринадесет години се отдели от тълпата. Сигурно си отиваше вкъщи, за да разкаже какво е научило.

— Момиченце! — повика го тихо негърката, щом като то наближи обора. — Искаш ли да спечелиш петнадесет цента?

— Разбира се, че искам! — зарадва се момичето.

— Ела бързо при мен и ще ти кажа какво да направиш, за да ги спечелиш!

Момичето влезе в обора и Юнона му даде петнадесетте цента, след това и посочи детето и каза:

— Намерих това дете пред къщата. Това е Боби, занеси го веднага на майка му!

Момичето кимна в знак на съгласие и се отправи към къщата, а Юнона побърза да изчезне, за да няма неприятности. Отдалече чу радостните викове на майката и доволно се усмихна.

Като изслуша разказа й за връщането на детето, Ирма й каза да се приготви за път, защото след един час ще тръгнат.

— Добре, мисис, с влака ли ще пътуваме?

— Не, Юнона — притесни се Ирма. — Ще трябва да ходим пеш. Останаха ми малко пари и трябва да бъдем пестеливи.

— Много добре, мисис! — успокои я негърката. — Ще си живеем като преди. Юнона ще лови яребици, ще прави колиба, ще се грижи за всичко!

Ирма се изчерви, като си спомни срама от скитническия живот.

— Не, Юнона, сега сме по-добре, защото имаме поне малко пари. Най-важно е да се спасим от моите преследвачи и да намерим детето ми.

Те събраха набързо багажа си и напуснаха къщата, като се отправиха на юг. Но заминаването им не остана незабелязано.

Облечен като местните селяни, с нахлупена до ушите шапка и фалшива брада, която го променяше до неузнаваемост, след тях тръгна верният слуга на Норт, метисът Хосе.