Графиня просякиня (176)

Страст и дълг

Беше вълшебна звездна нощ. Водите на езерото Мичиган блестяха на лунната светлина, вълните се преливаха като живи в чудновати форми. Наоколо не се виждаха никакви хора. Само плясъкът на рибите във водата нарушаваше величествената тишина.

Във вилата на семейство Уотсън също цареше дълбок покой. Джана Уотсън крачеше замислено по осветения от луната коридор. Отиваше в любимия си павилион, за да изпита благотворното влияние на усамотението, което особено й допадаше във вечер като тази. От няколко дни младата жена се чувстваше раздвоена. Мислите, които я вълнуваха, се лутаха между обичания от нея съпруг, който я чакаше в града, и един друг образ, който все повече завладяваше съзнанието й. Красивият маркиз й беше направил голямо впечатление с кавалерските си обноски и тя често си мислеше с тъга, че след като замине оттук, няма да може да го вижда повече.

Мисис Уотсън излезе от вилата и тръгна по алеята. Скоро стигна до павилиона. Влезе вътре, седна до прозореца и се загледа в играещите вълни.

Изведнъж чу стъпки по плажа. Някой влизаше в павилиона. Страхът я сграбчи за гърлото и тя извика глухо.

— Не се плашете! — успокои я познат глас и след миг видя пред себе си маркизът. Това я изненада много.

— Как може да идвате тук в толкова късен час? — попита тя строго.

— Моля ви, първо ме изслушайте, а след това ме съдете!

— Постъпката ви никак не е кавалерска!

— Моля да ме изслушате! — повтори Ролан. — Разхождах се с лодката и ви видях да влизате тук. Прииска ми се да си поговорим малко, оставих лодката на брега и дойдох при вас.

— Ами ако ви е видял някой? — разтревожи се Джана Уотсън.

— Не се страхувайте, на брега нямаше никой. Моля още веднъж да ме извините!

— Мога да ви извиня само при едно условие.

— Какво е то, мисис?

— Да си отидете веднага, маркизе!

— Не е ли възможно да смекчите това строго наказание, мисис! Позволете ми да ви кажа само няколко думи и след това ще ви оставя сама.

Джана Уотсън се двоумеше. Ако някой беше видял маркиза, добрата й репутация беше загубена.

— Съжалявам, но трябва да помисля преди всичко за доброто си име, затова ви приканвам отново: веднага си вървете! В противен случай бих могла да имам неприятности. Освен това смятам, че въобще не трябва да се виждаме повече, защото след два дни се връщам в Чикаго.

— Добре ли ви разбрах? — възкликна маркизът. — След два дни ще заминете и аз няма да ви видя повече? О, нека да ви погледам още малко!

Младата жена беше поставена пред огромно изпитание. Но след кратка вътрешна борба тя заяви:

— Не, така е по-добре! Сбогом, маркизе! Благодаря ви за приятните часове, които ми подарихте!

Докато изричаше тези думи, гласът й трепереше. Това не убегна на Норт, който внимателно я наблюдаваше. Той разбра, че не всичко е изгубено.

— Моля ви на колене, мисис — каза той с отчаяние. — Не си отивайте толкова скоро! Това ще ме направи най-нещастния човек на земята!

— Разберете, че най-добре е да се разделим още сега. Обещавам ви, че ще запазя хубав спомен за вас!

— Това решение е много жестоко за мен — настъпваше маркизът. — Нима ще отблъснете човека, който само при един ваш знак е готов да се хвърли в краката ви?

— Не искам нищо от вас! Моля ви да се разделим като добри приятели! — каза развълнувано младата жена. — Защо искате да хвърлите сянка върху приятните часове, които прекарахме заедно?

— Уви, вие не искате да ме разберете! — тъжно изрече маркизът. — Изглежда, не представлявам нищо за вас, щом се отнасяте с такова безразличие към молбите ми. Разбирам: след няколко дни дори няма да си спомняте за мен.

— Лъжете се, маркизе! — опита се да го убеди Джана Уотсън. — Бъдете уверен, че често ще си мисля за вас. А сега трябва да вървя. Сбогом и не мислете лошо за мен!

Тя тръгна, но той направи крачка след нея, хвана я за ръката и я обърна към себе си. Джана Уотсън извика ядосано:

— Пуснете веднага ръката ми!

Той се подчини, но застана пред нея.

— Пуснете ме да мина! Как си позволявате такова отношение, маркизе?

— Не искам да ви причиня нищо лошо, мисис. Не ви задържам, искам само да ме изслушате. Разберете, че аз не мога да живея без вас!

— Забравяте, че съм омъжена — студено заяви мисис Уотсън. — Пуснете ме веднага!

— Не мога! — въздъхна той. — Оставете ме да умра в нозете ви, не ме отблъсквайте!

— Маркизе, забранявам ви…

Маркизът коленичи пред нея и впи очите си в нейните.

— Имайте милост към човека, който така силно ви обича!

Младата жена беше изненадана от страстта, с която маркизът говореше.

— Моля ви, станете! Няма смисъл да говорим повече.

— Няма да мръдна от мястото си, докато не ме изслушате! Вие трябва да бъдете моя!

— Обиждате ме! — почти изкрещя мисис Уотсън.

— Но как може любовта ми да ви обижда? Нима сърцето ви не се трогва от моите страдания? Дайте ми поне искрица надежда!

— Това никога няма да стане! Аз обичам своя съпруг и не мога да забравя задължението си към него. Станете, маркизе! Ще ви простя безумията, които ми наговорихте, но трябва да знаете, че това е последната ни среща.

Норт продължаваше да стои на колене пред нея. На бледата светлина на луната лицето й изглеждаше още по-красиво. Приличаше на нимфа, току-що излязла от водите на езерото. Маркизът не сваляше очите си от лицето й. В русата коса, която ограждаше като венец главата й, блестеше златен фуркет, украсен с брилянт. Скъпоценният камък разпръскваше разноцветни отблясъци, сякаш беше звезда, поставена от небесната ръка на главата на тази възхитителна жена. Тя сложи ръка на рамото му и каза съчувствено:

— Успокойте се, маркизе! Много цветя ще цъфтят за вас! Забравете ме! Убедена съм, че щастието тепърва ви предстои.

— Каква стойност може да има то за мен, щом няма да мога да ви виждам. След като ви намерих — вас, единствената, която обожавам, — вие ме отблъсквате с такова безразличие. Трябва да знаете, че ме обричате на безкрайни страдания! — каза той тъжно и наведе глава.

Джана Уотсън почувства съжаление към коленичилия пред нея човек, но беше решила да бъде твърда, за да не подхранва напразни надежди у него.

— Сбогом, маркизе! — каза тя и поиска да мине край Ролан.

Той веднага скочи на крака и отново я хвана за ръката.

— Вървете си, щом желаете смъртта ми! За мен няма живот, щом не мога да ви притежавам! Вие имате каменно сърце, без капчица милост към нещастник като мен!

Джана Уотсън се опита да освободи ръката си, но той я стисна още по-здраво.

— Не, няма да ви пусна! — извика отчаяно Ролан. — Съжалете ме, бъдете моя!

Той се опита да я привлече към себе си, но тя успя да се освободи от него.

— Злоупотребявате с доверието ми, маркизе. Това никога няма да ви простя! Изглежда, съм се излъгала горчиво, като съм повярвала в искреността на вашето приятелство.

Като каза това, младата жена напусна павилиона с гордо вдигната глава. Този път маркизът не се опита да я спре със сила. Все пак тя беше известна дама, а не дресьорката Зенобия, и той трябваше да се съобрази с това. А и нещо друго привлече вниманието му. На земята лежеше фуркетът, който Джана Уотсън носеше в косата си!

— Все пак това обезщетение не е малко — доволно каза той, прибирайки украшението в джоба си. — Интересно каква е цената му. Надявам се да не е малка. Вярно, че ме отблъснаха, но жените обичат да ги молиш и да им се кланяш. Изглежда, ще имам работа с много упорита жена, но съм сигурен, че съм й направил впечатление. След по-продължителна обсада и тази крепост ще падне. Утре ще намеря отново начин да поговоря с нея и да я умилостивя. Това е пътят към парите й!

Той закрачи бързо към скритата на брега лодка. Мислено вече си представяше как ще последва тази красива жена в Чикаго и накрая тя ще отстъпи пред силата на страстта му.

Когато се наведе да отблъсне лодката от брега, от джоба му изпадна някакъв лист. В този миг в главата му се роди една идея.

— Точно така! — възхити се от себе си той. — Няма начин тя да не ми повярва. Лека нощ и сладък сън, скъпа моя! Довиждане до утре!

Маркизът влезе в лодката и загреба енергично с веслата.