Графиня просякиня (116)

Сватбата

Уорънс се върна при годеницата си. Той се извини, но не беше напълно спокоен. Мислеше непрекъснато за разстоянието от тази станция до Нови Орлеан. Ако Хосе казваше истината, то Роджър щеше да пристигне едва вечерта, а дотогава Уорънс щеше вече да е напуснал Нови Орлеан и трудно щяха да го намерят. Беше му все едно какво щеше да стане с Луиза.

Ако Хосе се лъжеше и Роджър пристигнеше по-рано? Той погледна датата върху фаталната телеграма — подадена беше сутринта в девет без петнадесет.

Уорънс събра цялата си смелост, за да не издаде смущението си.

Когато свещеникът се появи, той отново си възвърна самоувереността.

Обредът започна. Свещеникът произнесе една тържествена проповед, от която Уорънс много малко разбра. В този миг той си спомни за една друга венчавка далече, отвъд океана — тази с младата и красива Ирма фон Хоенщайн.

Свещеникът благослови младоженците и ги попита дали са съгласни да свържат живота си.

— Да — прошепнаха и двамата.

След това започнаха безкрайни поздравления. Часът беше два след пладне.

Най-сетне Сейнт Артай покани всички на обяд.

— Ние трябва веднага да тръгваме! — каза Уорънс. — Ще изпратя Луиза да се приготви за път.

— Но, деца мои, елате първо да хапнете — възрази бащата. — Вие трябва непременно да обядвате с нас.

Уорънс прие с нежелание. Той отново зърна Хосе, скрит зад една от колоните. Още докато се опитваше да отгатне дали слугата не иска да му каже нещо, забеляза през прозореца едно купе, от което вече слизаха Роджър и Дъблай.

Сега вече на Артур Норт не му оставаше нищо друго, освен да бяга. Той тръгна към вратата, но пред него се изпречи Сейнт Артай.

— Но къде отивате? — извика му последният.

— Забравил съм си парите в хотела. Трябва да ида да ги взема. Те са ми необходими за пътя. Докато Луиза се преоблече, аз ще бъда вече тук.

— Остави това, аз ще ти дам пари.

— Но…

— Е, като си толкова нетърпелив, ето ти ключовете от моята каса. Иди и си вземи колкото ти трябват за път.

Уорънс взе ключовете и моментално изчезна.

Първата мисъл на Норт беше да захвърли ключовете и да избяга. Но като съобрази, че наистина в себе си няма пари, реши да вземе от касата, която сега беше на негово разположение. Още повече че алчността му заговори, след като той видя, че опасността се забавя.

Той влезе в кабинета на Сейнт Артай. В мига, в който се опитваше да отвори касата, усети, че някой застана зад него. Обърна се.

Беше Хосе.

— Повикаха Сейнт Артай в съседната зала. Това мога да кажа — съобщи метисът. После сложи две дълги пелерини и две широкополи шапки на един стол. Беше се погрижил навреме за бягството на господаря си.

Уорънс все още не можеше да отвори касата. Но вместо да изгуби самообладание и да изпадне в ужас, той упорито опитваше всички ключове и отвори. Смелостта му нарастваше заедно с увеличаването на опасността, която вече беше само на няколко крачки от него. Всеки друг на негово място щеше да се отчае и щеше да помисли за спасение чрез бягство. Уорънс обаче владееше всичките си чувства. Той бе човек, изключителен по своето хладнокръвие, ловкост и дързост. Най-сетне той успя да отключи касата и нареди на Хосе:

— Сега бързо пълни джобовете си!

— Имам нещо по-добро — ехидно се усмихна слугата. — Нося чувал.

Уорънс се усмихна злорадо и започна да хвърля в чувала всичко, каквото изваждаше от касата: чекове, акции, банкноти и торбички с монети.

Като свършиха тази операция, двамата бързо се преоблякоха. С дългите пелерини и широкополите шапки те бяха почти неузнаваеми.

Уорънс отвори прозореца — отвън бе спокойно. Той ловко скочи и пое чувала, който Хосе му подаде. Промъкнаха се под бухналите от зеленина дървета, като се оглеждаха внимателно наоколо.

Уорънс знаеше, че във високия зид на градината имаше малка вратичка, която се отваря само отвътре. Това бе единственият изход от градината, предназначен за прислугата. Той тръгна към нея. Вратичката се отвори лесно и двамата излязоха навън.

Изведнъж към Уорънс се спусна един човек и като железни клещи хвана и изви назад ръцете му.

— Сега те залових, мерзавецо! — изръмжа той.

Беше Дъблай, който знаеше за този изход и беше причакал Уорънс, убеден, че той ще се опита да избяга именно оттук.

Метисът обаче се притече на помощ на господаря си и с ножа си нанесе силен удар в гърба на Дъблай.

— По дяволите! — извика той и падна издъхващ на земята.

Уорънс и Хосе бързо се отдалечиха по широката алея.