Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Beggar Countess (Or the Tragic Fate of the Daughter of a Count), ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и начална корекция
tanqdim (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2015)

Издание:

Графиня просякиня. Част първа

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част втора

ИК „Атания“, Русе, 1992

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част трета

ИК „Атания“, Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

 

 

Издание:

Графиня просякиня. Част четвърта

ИК „Атания“ — гр. Русе, 1992 г.

Коректор: Иличка Пелова

История

  1. — Добавяне

Лудата

На следващия ден съдебният следовател отиде в къщата на Гулд, за да събере сведение от мисис Мери за живота на покойния Шмит. Старият Боб въпреки доказаното подозрение върху него още продължаваше да бъде в предварителния арест. Старият човек бе болен и съсипан от терзания. Артур успя да разубеди следователя Фултън да разпита Мери, като заяви, че той самият може да даде исканите сведения.

Ирма беше при Мери и чакаше с нетърпение пристигането на шефа на полицията. На настоятелните запитвания на господарката за причината за безпокойството й Ирма съобщи за отвличането на Лидия, без да сподели своите съмнения относно похитителя. Искаше да говори още веднъж с Артур. Тя изчака удобен момент и отиде в стаята му.

— Идваш да ми съобщиш решението си, нали? — каза той лукаво.

— Ти изпълни заканата си и открадна детето — единственото нещо, което притежавах на света.

— Ти сама ме принуди на това.

— Имай милост! — извика Ирма и вдигна умолително ръце. — Спомни си деня, в който ми се кълнеше във вярност и любов.

— Излишно е да споменаваш това сега — прекъсна я той нетърпеливо.

— Ти си жесток и безсърдечен. Моля те за последен път да ми върнеш детето.

— И аз имам права върху това дете, защото съм негов баща.

— Отдавна си загубил тези права, още от деня, в който ме изостави.

— Тогава се закълни, че няма да кажеш на никого за брака си с мен.

— И да бъда считана за пропаднала жена, а детето ми за незаконородено?

— За мен това няма значение. Важното е да не стане известно, че някога съм бил твой съпруг.

Ирма му хвърли презрителен поглед. Той я унижаваше дотам, че искаше да я сведе до положението на негова държанка.

— Това, което искаш, никога няма да стане — извика тя.

— Тогава и детето никога няма да ти бъде върнато.

— Но ти ще влезеш в затвора! — каза тя твърдо. — Всеки момент ще дойде мистър Роджър и аз ще те предам на него.

— Твоите закани не ме плашат. Взел съм мерки, за да се защитя от тях.

— Но аз ще те разоблича!

В тази минута мисис Мери се показа на вратата. Тя чу последните думи, Артур отиде при жена си и каза спокойно:

— Виждаш ли какво сме направили? Взели сме в къщата си една луда жена.

Мери стрелна с очи Ирма.

— Добре, че дойдохте, мисис Гулд — каза Ирма решително. — Трябва да ви призная всичко, за да разберете какво става около вас. Този човек не е Йохан Гулд, той се казва Артур Норт. Излъгал ви е, както излъга и мен — неговата законна съпруга.

Мери стисна ръцете на Ирма и я запита съчувствено:

— Какво става с теб, Ирма?

— Този човек е злодей, шарлатанин. Той се ожени за мен, напусна ме и се свърза с вас, премълчавайки миналото си.

— Страданията са размътили мозъка й — забеляза Артур. — Ще я изпратя в лудница, защото иначе може да ни направи тук някоя пакост.

— О, господи — възкликна Ирма. — Той иска да ме изкара луда, за да се отърве от мен. Не се спира пред нищо. Това е същият човек, който ме открадна като графиня Хоенщайн от дома на моите родители, след като ме заслепи и измами със своите клетви за вярност и любов. Венча се с мен и когато бях вече бременна, подло ме изостави.

— Съжали се, Йохан, какво се е случило с тази жена?

— Тя е съвсем полудяла. Не можем повече да я държим в нашия дом.

— Потърсих го — продължаваше Ирма. — Дойдох чак тук, в Америка, заедно с болното си и гладно дете. Най-после го намерих, но той вече се беше оженил за вас. И когато научих, че живее тук, в тази къща…

Мери се изплаши. Въпреки убедителността на думите на Ирма тя помисли, че нещастната жена наистина е с помрачен ум.

— Погледнете този човек, грехът е изписан на челото му — каза Ирма, като посочи Артур. — Мразя го, той направи и двете ни нещастни. Но пред вас е още по-виновен, защото уби баща ви.

Мери нададе пронизителен писък и се хвърли в прегръдките на Артур.

— Лекарите веднага ще дойдат да я отведат — каза той, успокоявайки жена си, която трепереше като лист.

— Не му вярвайте! Послушайте мен, Мери — продължи Ирма. — Чудно е, че страданията, които ми причини, не са успели наистина да помрачат съзнанието ми. Но и с последния смъртоносен удар, който сега иска да ми нанесе, пак няма да сполучи. Имам доказателства и документи. Те са у мен и ще потвърдят моите показания пред съда.

Тя излезе, за да донесе документите.

— Това, което видях, е ужасно — сподели Мери с Артур. — Много съжалявам тази бедна жена, Йохан. Допускам, че това, което тя ми разказа тази сутрин — за открадването на детето, — също е приумица на лудостта й.

— Нито дума от това, което тя каза, не отговаря на истината. Но да не се тревожим повече. Тази луда е опасна, ако я оставим на свобода.

— Имаш право, Йохан. Страх ме е от нея. Тя каза, че ти си убил баща ми.

— Ще трябва да я изпратим в някоя лудница. Съжалявам само за едно: че няма никакви средства за препитание.

Същевременно на вратата се появи директорът на болницата за луди, доктор Джеферсън. Артур отиде да го посрещне. Лекарят се представи.

— Добре, че дойдохте, докторе. В нашата къща стана ужасен инцидент. Моята компаньонка внезапно полудя — каза Мери. — Тя дори обвини моя съпруг, че бил неин мъж, а след това я е напуснал.

— Къде е тя? — попита доктор Джеферсън.

— Каза, че отива да търси документите, доказващи правата й — намеси се Артур. — Нито минута не мога да я търпя повече в къщата си.

— Дойдох с колата, мистър Гулд. Доведох и една болногледачка. Къде е болната?

— Тя се казва Ирма Норт и твърди, че по рождение била графиня Хоенщайн.

— Това, разбира се, са само измислици.

— И освен това, че съпругът ми се казвал всъщност Артур Норт. Казва още, че имала и момиченце, което й откраднали. Бълнува за затвор, за крадци и убийци.

— И разправя, че е измъчвана, нали — отговори доктор Джеферсън. — Така е винаги. Това се случва често с жените, когато достигнат определената възраст. Има ли тя някакви средства? Ще може ли да плаща таксата?

— Таксите ще заплати съпругът ми, докторе.

Вратата се отвори и се появи Ирма. Видът, който имаше в този момент, позволяваше да се заключи, че тя действително е луда.

— Той открадна тази сутрин документите ми — извика тя, като посочи Артур.

Във вълнението си Ирма не забеляза директора на лудницата, който я гледаше изпитателно.

— До тази сутрин ги носех винаги с мен, но днес забравих да ги взема и…

Изведнъж тя трепна. Беше видяла непознатия човек.

— Оплачи се на негова милост — каза й Артур, като кимна към доктор Джеферсън. — Нямаме повече време да се занимаваме с твоите частни истории.

Артур хвана под ръка Мери.

— Мръсник! — извика Ирма отчаяна.

Мери отстъпи уплашено назад.

— Не се страхувайте от мен, мисис Мери. И вие сте една нещастна жена като мен. И вашата участ ще бъде като моята. Вие не сте мисис Гулд, а Норт. Аз бях дъщеря на граф Хоенщайн, а вие сте само дъщерята на мистър Шмит.

Джеферсън се готвеше да се приближи към Ирма.

— Той ми открадна документите… Отвлече детето ми — повтаряше нещастната жена. — Но и това няма да го спаси от затвора.

Артур дръпна Мери и двамата излязоха от стаята. Ирма тръгна към непознатия.

— Можеш да ми довериш всичко, миледи — каза й той спокойно. — Всичките тези показания и обвинения не могат да ти помогнат с нищо.

— Мисис Гулд смята, че аз съм луда! Горката! Много съжалявам за това нейно заблуждение. Тя ще осъзнае грешката си и тогава ще настъпи ужасът за нея.

Директорът на лудницата взе шапката си и се отправи към вратата.

— Очаквам тук един господин — промълви Ирма.

— Но вие можете да говорите с него и по-късно — забеляза Джеферсън, който се колебаеше дали да говори с нея на „ти“ или на „вие“. — Сега обаче трябва да ме последвате.

Ирма вярваше, че отива на сигурно място и че ще бъде разпитана като потърпевша, затова се съгласи да тръгне с възрастния господин, който й беше направил добро впечатление.

— Вземете си горна дреха — прибави той.

Слугинята бе донесла всичките вещи на Ирма и й помогна да се облече. Доктор Джеферсън тръгна напред и като настигна своята помощница, едра и кокалеста жена, приличаща на мъж в женски дрехи, й каза да се върне сама в болницата, за да не възбуди никакво съмнение у болната. Вики — така се казваше жената — изпълни нареждането. Джеферсън и Ирма се качиха в колата.

— Трябва да ви открия една ужасна тайна — каза Ирма по пътя. Джеферсън се преструваше, че вярва на думите й. — Този злодей на име Йохан Гулд трябва да бъде арестуван веднага. Истинското му име е Артур Норт и аз ще искам даването му под съд за двубрачие, защото съм неговата законна съпруга. Венчана съм за него, но той ме изостави заедно с детето. Когато дошъл тук, в Америка, отново се оженил — за мис Мери Шмит.

— Ще отбележим всичко това в протокола — отговори Джеферсън.

Ирма не хранеше никакви съмнения. Колата спря пред вратата на голяма каменна ограда, зад която се издигаше голямо здание. Когато влязоха в двора, видяха много мъже и жени, които се разхождаха там. Глупавите и замаяни лица, изгасналите погледи и неестествените смехове на тези хора биха могли да помогнат на Ирма да разбере къде е попаднала, ако беше в състояние да погледне трезво около себе си. Но доктор Джеферсън бързо я въведе в зданието. Поради голямото душевно разстройство, в което се намираше, Ирма не забелязваше нищо наоколо.