Графиня просякиня (11)

Отвличането

Няколко часа преди това една лодка се приближи към къщата на вдовицата Брук, намираща се на крайбрежната улица Ривър стрийт. Беше тъмно и мъгливо. В лодката седяха двама души. Градският часовник удари седем пъти.

— И какво ще правиш, като вземеш детето? — попита единият.

— Не е твоя работа, Джим — каза Хари. — Господинът, който ни праща, е баща на това дете. Той си го иска, а майката го крие от него — така каза той. — Това е всичко, което знам. От нас се иска да изпълним поръчката!

— И това момиченце се намира в дома на пилота, който се удави миналата година!

— Да видим как ще стане работата — каза въглищарят Хари, докато поставяше фенера на дъното на лодката.

Двамата опряха лодката до кея, привързаха я за него и излязоха на пристана. Крайбрежната улица в този час беше утихнала. Светлината по нея беше оскъдна. Хари познаваше къщата на пилота Брук. Те скоро я намериха и се приближиха към нея.

— Старата е вкъщи — прошепна Джим, като видя светлината в един прозорец.

— Тогава да я изпратим някъде навън.

— Я да хвърлим преди това един поглед в стаята!

Погледнаха през прозореца. Насред стаята, над масата, се беше навела петдесетгодишна жена, която четеше нещо от една книга и едновременно с това плетеше чорап. В дъното на стаята имаше легло, а до него едва се забелязваше друго, по-малко. На него лежеше момиченцето на Ирма — Лидия. Вдовицата беше приспала детето и сега се утешаваше с четене на молитви. Смъртта на мъжа й я беше навела на религиозни съзерцания, с които тя уталожваше болката от самотата. През целия ден беше заета с детето. Тази жена имаше добро сърце и обикна много малката Лидия. Ирма не би могла да намери по-добра гледачка за дъщеря си.

Изведнъж някой почука на пътната врата. Брук трепна и постави очилата си. Кой можеше да бъде в този късен час! Тя отиде до вратата и я отвори предпазливо.

— Кой е? — попита.

— Отвори, майко Брук! — каза един глас. — Искам да ти кажа, че на около стотина крачки оттук от една кола изпаднаха въглища.

— Въглища ли? — възкликна жената.

Тя бе твърде пестелива и съобщението й напомни, че би могла да си вземе от въглищата, при това без пари. Вдовицата приготви един стар чувал и взе лопатата.

— Можеш да прибереш всичките въглища — добави другият човек.

Тогава тя видя лицето на Джим.

— Ами ти познаваш ли ме? — попита тя, като излизаше от къщи.

— Познавах мъжа ти и понеже ти остана вдовица и сама се бориш с живота, искам да ти помогна…

— Благодаря, благодаря! Къде са въглищата?

— Ей там долу, насред улицата. Побързай да ги събереш и да ги вдигнеш всичките, защото иначе друг ще ги вземе — каза Хари. — Аз трябва да тръгвам!

Брук се запъти към мястото, което беше посочил Хари. А той се направи, че тръгва в обратна посока. Но едва беше направил няколко крачки и спря. Джим се приближи към него. Двамата се върнаха бързо в къщата. Влязоха в стаята, Хари взе едно одеяло и уви в него спящото дете. След това те бързо излязоха и се отправиха към кея. Момиченцето се беше събудило и започна да плаче. Мъжете скоро стигнаха до лодката и Хари скочи в нея с детето.

Мисис Брук, която се връщаше с празни ръце, след като напусто беше търсила някакви въглища, чу детския плач, но не помисли, че той можеше да бъде на Лидия. Тя се върна в стаята, седна на стола и продължи да чете, без да се сети да погледне към спящото дете. Неговото мълчание за нея беше доказателство, че то спи дълбоко.

Някой почука на прозореца и се чу женски глас.

— Мисис Брук, моля те, отвори веднага — викаше тревожно Ирма.

Тя се втурна в стаята.

— Къде е детето ми?

— Спи си спокойно — отговори вдовицата.

Ирма се успокои и се отправи към леглото, но след малко нададе остър писък.

— Къде е детето ми? — изкряска тя.

Леглото беше празно. Брук не вярваше на очите си.

— Ти ме излъга, мизерница такава — викаше Ирма. — Кой е идвал тук? Казаха ми, че детето е в неговите ръце!

— Мисис Норт, къде е то, за Бога — повтаряше не по-малко изплашена вдовицата.

— Ти предаде детето ми! — изкрещя Ирма.

— Не, скъпа мисис! — кълнеше се Брук. — Не съм го предала, вярвайте ми. Какво става, Боже мой!

— Кой идва тук?

— Един мъж — отговори смутена старата жена.

— Бледен, с черна брада, нали? — каза Ирма.

— Не, идва един, който ми съобщи, че на улицата имало разсипани въглища… О, сега разбирам, че ме е подмамил с тези въглища, за да може да задигне детето.

— Познаваш ли го?

— Не. Не зная името му.

Сега вече Ирма разбра, че Артур не беше я излъгал. Детето наистина беше в ръцете му. Той беше откраднал последната радост в живота й.

— Значи не познаваш този въглищар? — попита тя пак Брук.

— Не, но той ми каза, че познава покойния ми съпруг.

— А не знаеш ли къде бих могла да го намеря?

— Не, дори не бих могла да го разпозная, защото лицето му беше черно от въглищния прах.

Ирма се сети за Роджър, началника на полицията в Ню Йорк. Този човек би могъл да й помогне. Тя реши да отиде при него. Поиска от Брук перо, мастило и хартия и когато ги получи, написа следното писмо:

„Уважаеми господине,

Зная, че вие винаги сте били внимателен към мен. И ако с нещо съм ви огорчила, моля да ми простите. Нуждая се много от вашата помощ. Отвлякоха детето ми. Освен към вас, няма към кого друг да се обърна. Бях поверила детето си в една чужда къща, понеже не можех да го взема със себе си в дома на мисис Мери Гулд, чиято компаньонка съм и където вие бихте могли да ме намерите по всяко време. Дъщеря ми беше у вдовицата на пилота Брук, на Ривър стрийт. При едно нейно кратко отсъствие от къщата някакъв непознат е грабнал моята Лидия. Има един човек, който знае къде е тя, защото я държи при себе си. Името на този човек ще ви кажа утре, когато се надявам да се видя с вас.

Ваша признателна Ирма Норт“.

Вдовицата Брук беше изтрила сълзите от лицето си.

— Вярвайте, не съм виновна! — каза тя с умоляващ глас.

— Вярвам — успокои я Ирма. След това излезе и пусна писмото в пощенската кутия.