Заветни лири

(Антология на руската класическа поезия)

Не, цял не ще умра — с душа в заветна лира,

праха си надживял, запазил се от тлен

ще бъда аз прочут, додето ме разбира

поне един поет след мен.

А. С. Пушкин

Михаил Ломоносов
(1711–1765)

Ломоносов, Михаил (Михайло) Василевич (1711–1765) — учен-естествоизпитател, философ, поет, реформатор на стиха, създател на руския литературен език, родоначалник на новата руска поезия. Цялостната му духовна и обществена дейност е важна съставна част на Руското просвещение. Ломоносов въвежда в руската поезия стихотворните жанрове на европейската литература — ода, епична поема, послание, идилия, епиграма и т.н. Той разработва някои, станали по-късно традиционни за руската поезия размери и форми — четиристъпния и шестостъпния ямб, десетостишната одическа строфа и др. Поетичният му език е точен, образен, свързан с традициите на рационализма. Основни черти на Ломоносовата поезия са възторг от величието на битието, страстен граждански патос, патриотизъм, чувство за собствено достойнство на поетическата личност. Литературните му и естетически възгледи са свързани с разцвета на класицизма в руската литература. За Ломоносов поезията е могъщо средство за пропагандиране на прогресивни обществени, научни и родолюбиви идеи.

Гаврила Державин
(1743–1816)

Державин, Гаврила Романович (1743–1816) — най-значителният руски поет на XVIII в. Творчеството му отразява най-характерните черти на Екатерининската епоха: засилването на руската държавност, разцвета на националното самосъзнание, героиката на военните победи, корупцията на велможите, властта на фаворитите, дворцовите интриги и т.н. Основният жанр, който разработва Державин, е тържествената ода. Той обаче пристъпва към нея като новатор, разрушавайки характерната за класицизма „чистота“ и едностранчивост на жанра, обединявайки в една и съща творба елементи на одата и на сатирата. Едновременно с това в стиховете на Державин се появява и образът на самия автор — като реална личност с индивидуални преживявания. За метода на Державин е характерна конкретност на изображението, пластичност на образите, обилие на автобиографични мотиви и заедно с това типичният за класицистите дидактизъм и алегоризъм.

Василий Жуковски
(1783–1852)

Жуковски, Василий Андреевич (1783–1852) — поет и преводач, един от основоположниците на руския романтизъм, близък и сърдечен приятел на Пушкин. Благодарение на службата си в двореца (възпитател на престолонаследника, на бъдещия цар Александър II) има възможност нееднократно да се застъпва пред императора за дейци на прогресивната руска интелигенция като Пушкин, Херцен, Лермонтов, Шевченко, декабристите и до голяма степен да смекчава тяхната участ. В поезията си Жуковски се стреми да избяга от света на обществените противоречия в сферата на нравствено-религиозните преживявания. Голямо място в лириката му заема изображението на природата. В своя романтичен унес той търси тайнственото и чудноватото, необичайното и трагичното, като се насочва към исторически, предимно средновековни сюжети, рицарски и църковни легенди и т.н. Освен това, също както и Пушкин, преработва в стихове руски народни приказки и предания. Жуковски е един от най-големите преводачи в руската литература. Преводът му на „Одисея“ от Омир и до ден-днешен се смята за най-сполучлив, класически превод на тази творба.

Константин Батюшков
(1787–1855)

Батюшков, Константин Николаевич (1787–1855) — представител на руския романтизъм, вожд на т.нар. „лека поезия“, поет-анакреонтик, възпяващ земните радости на живота и свободата на личността. Изпитва влиянието на френската поезия на XVIII в. и на античната поезия. В творчеството му се разкрива с особена сила вътрешният свят на човека. Той е един от преките предшественици и литературни учители на Пушкин.

Иван Крилов
(1769–1844)

Крилов, Иван Андреевич (1769–1844) — писател, журналист, баснописец с национално значение, когото можем да наречем руския Лафонтен. Неговите басни са забележителен образец на реалистично изкуство и социален критицизъм. Много от стиховете на тези басни — афористично кратки, точно прицелени, дълбоко съдържателни — са се превърнали в епиграми, станали са пословици и поговорки и са влезли в разговорната руска реч. Предизвикани от „злобата на деня“, басните на Крилов придобиват много по-широко значение, обобщавайки явления в националния живот на Русия и на цялото човечество. Техният жив, интонационно многообразен, разговорно-сказов език до голяма степен подготвя творби като „От ума си тегли“ на Грибоедов, а също така оказва своето въздействие върху реализма на писатели като Пушкин и Гогол.

Иван Козлов
(1779–1840)

Козлов, Иван Иванович (1779–1840) — поет и преводач, ученик на Жуковски, представител на по-късния руски романтизъм от 20–30-те години. Личната му съдба е трагична. На 42-годишиа възраст той ослепява и се парализира и едва оттогава започва литературната си дейност. Спомените му за миналото, за дружбата и любовта, радостите на творчеството, надеждите за по-добър живот отвъд гроба му служат за утешение в голямото му нещастие и намират своеобразен отзвук в неговата поезия. Ив. Козлов се проявява и като талантлив преводач на Байрон, У. Скот, Данте, Тасо, Ариосто, Шение, Бърнс, Мицкевич и др. западноевропейски поети.

Фьодор Глинка
(1786–1880)

Глинка, Фьодор Николаевич (1786–1880) — поет и публицист, участник в Отечествената война от 1812 г., активен деец на декабристкото движение. Гражданската му лирика отразява характерните особености на ранния период на това движение. Някои от стихотворенията му („Тройка“, „Затворник“ и др.) се превръщат в популярни народни песни. В късното му творчество се появяват черти на религиозен мистицизъм.

Кондратий Рилеев
(1795–1826)

Рилеев, Кондратий Фьодорович (1795–1826) — поет, публицист и революционен деец, участник в Отечествената война от 1812 г., един от ръководителите на декабристкото движение и активен участник в Декабристкия бунт от 1825 г. След разгрома на бунта е осъден на смърт и обесен в Петропавловската крепост. Рилеев еволюира от идеите на дворянския реформизъм до демократическото и радикалното крило на декабризма. Ранното му творчество — патриотични оди и интимна лирика — издава влиянието на класицизма. Впоследствие подчинява своята литературна дейност на целите и задачите на политическата борба, което е ясно формулирано в неговата известна фраза: „Я не поет, я гражданин“. Основният му лирически герой е борецът за социално освобождение на родината. Националната тема и патриотичната идея са двата елемента на народностното начало в неговото творчество. Мястото на Рилеев в руската литература се определя от това, че той е една от най-изтъкнатите фигури на декабризма — широко и прогресивно идеологическо движение, обхванало през 1816–1825 г. различни слоеве от руския обществен живот.

Александър Бестужев
(1797–1837)

Бестужев (псевдоним: Марлински), Александър Александрович (1797–1837) — поет, преводач, белетрист и критик. Участвува в декабристкия бунт от 1825 г., за което е осъден на смърт, а впоследствие присъдата му е заменена с каторга и заточение в Якутск. През 1829 г. е върнат в армията и изпратен в Кавказ, където загива в сражение. Творчеството на Бестужев-Марлински отразява идеологията на декабристкото движение, разработва темите за народността и любовта към родината и е част от прогресивното направление в руския романтизъм. Социално-философските мотиви в лириката на Бестужев-Марлински са предвестници на някои теми, идеи и образи на Лермонтовата поезия.

Вилхелм Кюхелбекер
(1797–1846)

Кюхелбекер, Вилхелм Карлович (1797–1846) — поет, критик, драматург и преводач, активен участник в Декабристкия бунт от 1825 г. След разгрома на въстанието е осъден на смърт, но присъдата му е заменена със затвор. Умира в заточение. Главният лирически герой на Кюхелбекер е поетът-борец срещу самодържавието, свободолюбивият патриот, изповядващ високи граждански чувства и готов да даде живота си за освобождението на своята родина. Той смята, че поетът трябва да бъде „пророк на свободата“ и се надява, че потомството ще оцени неговия подвиг. В областта на драматургията Кюхелбекер е новатор, който още преди Пушкин руши каноните на класицизма по отношение на композицията и стихотворната техника. Езикът в поезията на Кюхелбекер има тържествен, одичен, ораторски характер в пълно съответствие с възгледите му за създаване на самобитен, свободен от чужди влияния, национален литературен език.

Александър Одоевски
(1802–1839)

Одоевски, Александър Иванович (1802–1839) — поет-декабрист, участник във въстанието от 14 декември 1825 г. След погрома на Декабристкото въстание е осъден на каторга, а по-късно е изпратен в Кавказкия корпус, където се запознава и сприятелява с М. Лермонтов. Той е един от най-ярките представители на декабристката поезия. Съзвучността на личните и граждански преживявания в неговите елегии, образната система на неговите стихове, разнообразието и новаторството му в областта на метриката и т.н. го правят предвестник на лермонтовското начало в руската романтическа поезия.

Александър Пушкин
(1799–1837)

Пушкин, Александър Сергеевич (1799–1887) — гениален поет, белетрист, драматург и литературен критик, родоначалник на новата руска литература, създател на класическия стил и език на руската поезия, загинал трагично на дуел в разцвета на своя необикновен талант. В творчеството му може би най-ярко се отделят поемите „Полтава“ и „Медният конник“, романът в стихове „Евгений Онегин“, романът „Капитанска дъщеря“, сборникът „Повести на покойния Иван Петрович Белкин“, драмите „Борис Годунов“ и „Моцарт и Салиери“, приказки като „Руслан и Людмила“ и др. Всички те са връх на реализма, историзма и народността в руската литература. А всеки етап от развитието на неговата лирика разкрива все нови и нови черти на поетичната му индивидуалност, сякаш непрекъснато разширявайки границите на руската поезия. В течение на целия си творчески път Пушкин запазва, развива и синтезира най-значителните художествени постижения както на предшествуващите го, така и на съвременните му поети. По този начин той създава своя ненадминат поетически стил, който от своя страна оказва могъщо въздействие върху съвременната му поезия и до ден-днешен се смята за образец на руския класически стих. Художественото наследство на Пушкин съдържа в себе си онези семена и кълнове, от които по-късно се развиват всички родове и видове на словесното изкуство в Русия. Пушкин е основоположник на самобитното руско изкуство, което по-късно развиват писатели като Н. В. Гогол, М. Ю. Лермонтов, Н. А. Некрасов, Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, А. П. Чехов.

Денис Давидов
(1784–1839)

Давидов, Денис Василевич (1784–1839) — поет и военен писател, генерал-лейтенант, един от ръководителите на партизанското движение по време на Отечествената война от 1812 г. Създава жанра на т.нар. „хусарска лирика“, чийто главен герой е поетът воин, отчаян смелчак, гуляйджия, човек свободомислещ, презиращ лицемерието, светския морал и насилието над личността. Стиховете му се отличават с патриотичен патос и отразяват подема на руското национално самосъзнание през епохата на Отечествената война от 1812 г. Пушкин високо цени поезията му заради нейната непринуденост и самобитност.

Пьотр Вяземски
(1792–1878)

Вяземски, Пьотр Андреевич (1792–1878) — поет и критик от т.нар. пушкински кръг. Потомък на знатен род, той обаче взема дейно участие в движението за освобождение на крепостните селяни. Поетичното му творчество е неравноценно в художествено отношение — в него се борят елементи на новаторство и архаизъм, емоционална непосредственост и разсъдъчна дидактичност.

Антон Делвиг
(1798–1831)

Делвиг, Антон Антонович (1798–1831) — поет от т.нар. пушкински кръг, тънък критик и организатор на авторитетни литературни издания, значителна фигура в литературния живот на 20-те години, един от първите професионални литератори в Русия. В поезията си разработва нови строфически и метрически форми, стреми се да обнови и обогати изразните средства на лириката. Един от първите поети, разработили в Русия формата на сонета. Като цяло творчеството му не надхвърля проблемите, които вълнуват останалите поети от неговата епоха. Но той успява да върви по свой път и на фона на редица по-талантливи от него свои съвременници да бъде не епигон, а творец със свое лице.

Евгений Баратински
(1800–1844)

Баратински (Боратински), Евгений Абрамович (1800–1884) — поет от т.нар. пушкински кръг. Творчеството му е измежду най-своеобразните явления на руския романтизъм. Наред с Жуковски и Батюшков той заема видно място в развитието на руската елегия. Създавайки нов лирически герой, който не само дълбоко и силно чувствува, но също така мисли, анализира, пълен е с колебания, противоречия и пр., Баратински значително разширява границите и възможностите на руската поезия.

Дмитрий Веневитинов
(1805–1827)

Веневѝтинов, Дмитрий Владимирович (1805 — 1827) — поет и критик, един от участниците в основаното през 1823 г. в Москва „Общество на любителите на мъдростта“, което изучава немската философия и преди всичко философията на Шелинг. Според Вепевитинов философията е най-тясно свързана с поезията, и двете имат една и съща задача — да помогнат на човека да проникне в загадките на природата, в тайните на вселенския живот. В контекста на руската романтическа поезия от 20-те години поезията на Веневитинов се отделя и изпъква със своята философска насоченост. Философска лирика в Русия има и преди него, но той първи създава една разгърната и широко прокламирана програма за такава лирика и по този начин привлича към този род поезия вниманието на публиката, превръща я в обществен факт, в ясно осъзнато културно явление.

Александър Полежаев
(1804–1838)

Полежаев, Александър Иванович (1804–1838) — поет и преводач, незаконен син на помешчик и крепостна селянка. Като студент в Московския университет пише поемата „Сашка“, в която изобличава църквата, царя, лицемерния морал и реакционните обществени устои на Русия. В резултат на донос ръкописът на поемата е връчен на Николай I, който заповядва току-що завършилият студент да бъде изпратен в армията като прост войник без право на повишение. Целият останал живот на Полежаев протича в условията на тежката и унизителна военна служба. За проявена храброст в Кавказ е представен за офицерски чин, но императорът не подписва указа. От ден от военен съд, хвърлян в затвора, подлаган на жестоки телесни наказания и участник в много сражения, Полежаев заболява от туберкулоза и умира в болница. В поезията му преобладават мрачни, тягостни настроения и чувства на гняв и протест. Борбата с деспотизма е основно съдържание на неговата лирика. Творчеството на Полежаев е свързващо звено между поезията на декабристите и гражданската лирика на Лермонтов и Некрасов. Значително място в творческото му наследство заемат преводите му на стихове от Волтер, Ламартин, Юго и др. френски поети.

Николай Язиков
(1803–1847)

Язѝков, Николай Михайлович (1803–1847) — поет от т.нар. пушкински кръг. Творчеството му отразява свободомислието и политическата опозиционност на прогресивната дворянска младеж. Стиховете му изобличават самодържавието и възпяват свободната човешка личност, разбила оковите на несправедливия социален строй и еснафския морал. Поезията му се отличава с ярка експресивност, дързък и темпераментен език, склонност към словотворчество. Значително място в творчеството му заема разработката на фолклорни теми и мотиви. Поетическото наследство на Язиков е част от развитието на руския романтизъм, а много негови творби влизат в златния фонд на руската лирика изобщо. По тях са писали романси известни руски композитори.

Фьодор Тумански
(1799–1853)

Тумански, Фьодор Антонович (1800–1853) — поет, приятел на декабристите Рилеев, Бестужев, Кюхелбекер и др., литературен съратник на пушкинския кръг. Поезията му е типична за елегичния романтизъм на 20-те години, но същевременно изпитва влиянието на свободолюбивата декабристка поезия.

Михаил Лермонтов
(1814–1841)

Лермонтов, Михаил Юревич (1814–1841) — гениален поет, романист и драматург, наследник на Пушкин в руската литература, загинал трагично на дуел в разцвета на своето могъщо дарование. Лириката му, която се развива в руслото на руските и западноевропейски романтическите традиции, се отличава с презрение към пошлостта на живота, търсене на идеална красота и нравствен смисъл, поставяне на мечтите над действителността, титанизъм, жажда за подвиг, богоборчество. Лермонтов е поет-мислител, страстно и драматично възприемащ света. Той е измежду най-великите бунтари не само в руската, но и в световната литература. Едновременно с това той е поет-гражданин, гневен и непримирим изобличител на руското самодържавие. Той е новатор в областта на стиха. Ритмичната и римова организация на поетичното му творчество е по-богата и разнообразна от тази на Пушкин. Романът му „Герой на нашето време“ не само създава нов социално-психологически тип в руската проза, но представлява и образец на композиционно, пластично и езиково майсторство, от който впоследствие се учат всички големи руски белетристи. Творчеството на Лермонтов е етап в развитието на руската класическа литература.

Алексей Колцов
(1809–1842)

Колцов, Алексей Василевич (1809–1842) — поет-самоук, издигнал се от низшите слоеве на обществото до висотата на национален творец. Появата му в руската литература е ярко свидетелство за онази демократизация на писателския живот през 30-те години, която отбелязва още Пушкин. Поезията на Колцов е органически свързана с народното творчество и поновому осмисля селския труд и бит. Най-значителната тема на неговите песни е радостта на човека, който обработва земята, неговото щастливо упоение от природата, блаженото му чувство за единство с живота на целия народ. Налице са редица черти на идеализация на селския живот, която сякаш не забелязва дълбоките социални противоречия на крепостническия бит. А. Колцов създава ярка традиция в руската поезия и завинаги остава в нея като вдъхновен певец на селото. Следите на тази традиция ще открием по-късно у Некрасов и Есенин, и у много други руски поети.

Ф. Ю. Тютчев
(1803–1873)

Тютчев, Фьодор Иванович (1803–1873) — поет, публицист и преводач, един от най-значителните представители на руската философска лирика. Въпреки своето своеобразие художественият му метод отразява общото за руската поезия движение от романтизъм към реализъм. Тютчевата поезия третира вечни въпроси на човешкия дух, тя се вълнува от проблема за любовта, за смъртта, за смисъла на живота, за мястото на човека в света и т.н. Постоянна атмосфера в нея е тревогата, усещането за буря, за драматично противоборство между човека и природата. Действителността у Тютчев е предадена в цялата й диалектична същност — като непрекъснато движение и изменение, като стихия, която противостои на стихията от чувства, бушуваща в човешкото сърце. Тютчев е един от най-проникновените психолози на любовното преживяване и един от най-тънките художници на природата в руската поезия. А също така един от най-забележителните майстори на стиха, надарен с поразителен усет за руски език. Символистите го провъзгласяват за свой учител и предшественик.

А. С. Хомяков
(1804–1860)

Хомяков, Алексей Степанович (1804–1860) — поет, философ, богослов, публицист, преводач, учен-енциклопедист, всестранно надарена натура, един от най-ярките представители на руското славянофилство. Поезията е само една от страните на неговата богата духовна дейност. В стиховете от 30-те години вече се съдържат основните идеи на славянофилското учение — идеализация на православието и на патриархалните устои на руския живот. Едновременно с това той е убеден противник на крепостното право. Като поет той е интересен не само със своите политически стихотворения, обърнати към Русия и към славянския свят, но и като лирик сам по себе си. За поетичното му творчество е характерна енергичност на стиха, висок одически стил с гневни ораторски интонации. Отделни черти на неговата лирика го сближават с Тютчев. Основната му и всепоглъщаща тема е родината, към която той се обръща като поет-борец, трибун и пророк, едновременно възвеличаващ нейните добродетели и съдещ нейните пороци.

Каролина Павлова
(1807–1893)

Павлова, Каролина Карловна (1807–1893) — поетеса и преводачка на стихове от руски поети на немски език. В творчеството й преобладава любовната лирика. Поетичният й език е енергичен, сбит, изразителен, с употреба на нетрадиционни рими. Творчеството й отначало е прието възторжено от литературните кръгове, а впоследствие става предмет на спор между славянофилите и западниците. Към края на века творчеството й е почти забравено. Впоследствие символистите отново проявяват интерес към стиховете й. За поезията и за преводите на К. Павлова положително се отзовава В. Г. Белински.

Аполон Григориев
(1822–1864)

Григориев, Аполон Александрович (1822–1864) — критик, поет и преводач. Идейните му възгледи са противоречиви — увлича се от философията на Шелинг и утопизма на Фурие. Ненавижда официалната църква, но смята, че само православието е носител на истински демократизъм, отвращава се от буржоазните обществени отношения и мечтае за патриархално устройство на живота, където ръководно начало ще бъдат изконните народни добродетели. Основен лирически герой на поезията му е самотната, страдаща личност с нейния стихиен, ирационален душевен свят. Поезията на Ап. Григориев оказва влияние върху творчеството на Ал. Блок.

Николай Огарьов
(1813–1877)

Огарьов, Николай Платонович (1813–1877) — поет, публицист и революционен деец, близък съратник на А. И. Херцен, заедно с когото води политическа борба срещу руското самодържавие, организира издаването в Лондон на революционни издания, които се разпространяват и в Русия. За участието си в освободителното движение е арестуван, заточаван и дълго време е живял под надзора на царската полиция. През 1856 г. емигрира от Русия и умира в Гринуич (Англия) През 1966 г. прахът му е пренесем в Москва и погребан на Новодевическото гробище. Лирическият герой на неговата поезия напомня с нещо на мечтателя-хуманист от ранната лирика на Лермонтов. Песенният лиризъм и искреният народностен патос на много негови стихотворения ги правят съзвучни със стиховете на А. Колцов. Творчеството на Огарьов заема значително място в руската демократична и свободолюбива поезия.

Иван Тургенев
(1818–1883)

Тургенев, Иван Сергеевич (1818–1883) — белетрист, поет, драматург, критик и публицист, велик романист, един от създателите на руския реалистичен роман. Творчеството му е свързващо звено между епохата на Пушкин, Лермонтов и Гогол и реализма от края на XIX и началото на XX в. В сборника разкази „Записки на ловеца“ (1852) разкрива високите духовни качества на руския селянин и поставя началото на цяло литературно направление, разкриващо живота на народа, неговите радости и страдания, потребности и таланти. Романите на Тургенев „Рудин“, „Дворянско гнездо“, „В навечерието“, „Бащи и деца“, „Дим“, „Целина“ пресъздават различни етапи от развитието на руския обществено-политически и духовен живот, като се започне от 30–40-те години, когато челна роля играе прогресивната дворянска интелигенция, и се завърши със 70-те години, когато се разгръща народническото революционно движение. Творчеството на Тургенев означава цяла епоха в развитието на руската класическа литература и оказва плодотворно въздействие върху други литератури, между които на първо място френската. В поезията му особено изпъкват поемата „Параша“ (1843), за която ласкаво се отзовава Белински, и забележителният сборник „Стихотворения в проза“ (1882), в който писателят по своеобразен начин обобщава темите, идеите и мотивите на цялостния си творчески път.

Николай Некрасов
(1821–1877)

Некрасов, Николай Алексеевич (1821–1877) — един от най-великите представители на класическата руска литература, поет-гражданин, трибун и демократ, продължител на реалистичните традиции на Пушкин, Лермонтов и Гогол. Поезията му отразява революционно-демократичния етап от развитието на руското освободително движение. Неин главен герой е народът, страдащ под игото на помешчиците и самодържавието. Неин основен мотив е мисълта за дълга на поета пред народа, за гражданската функция на изкуството. Националното своеобразие на Некрасовото творчество се състои в изобразяването на социалните противоречия на селска Русия, в избора и пресъздаването на герои от народа, в отношението към цялостния живот на Русия от чисто народни и широко демократични позиции. За стила на Некрасов е типично взаимодействието на лиричното и епичното начало, широкото използуване на сатирични и пародийни елементи както в лириката, така и в поемата. Некрасовата поезия е органично свързана с поетиката, езика и мотивите на фолклора. Поетът не се бои да въвежда в стиховете си прозаизми, диалектна лексика и неблагозвучни, да съчетава различни речеви структури и стилове — битов, публицистичен, народно-поетичен, ораторско-патетичен, пародиен и т.н. По този начин той обогатява изразните средства на поезията. Творчеството на Некрасов оказва силно въздействие върху по-нататъшното развитие на руската революционна литература.

Юлия Жадовска
(1824–1883)

Жадовска, Юлия Валериановна (1824–1883) — поетеса и белетристка. Поезията й се отличава със задушевност и простота. Най-хубавите й стихотворения са посветени на любовта, природата и безправното положение на жената в обществото. Творбите й са свързани с народнопесенните традиции и към някои от тях са писали музика М. И. Глинка, А. С. Даргомижски и др. композитори.

Кузма Прутков
XIX в.

Прутков, Кузма — колективен псевдоним, под който през 50— 60-те години на миналия век писателите А. К. Толстой, А. М. Жемчужников и В. М. Жемчужников публикуват стихове, басни, афоризми, комедии и литературни пародии. Псевдонимът Козма Прутков за първи път се появява в печата през 1854 г. Творбите, свързани с неговото име, осмиват мнимото величие, самодоволната пошлост и консервативната мисъл в условията на полицейската държава. С изострянето на борбата на демократичните сили срещу реакцията сатиричните черти в образа на Кузма Прутков се засилват. Неговите афоризми и досега се ползуват с широка популярност. Много от тях са станали пословици и поговорки.

Иван Никитин
(1824–1861)

Никитин, Иван Савич (1824–1861) — поет и белетрист, представител на демократичното движение в руската литература от 60-те години. Проницателен познавач на руското село и на низшите слоеве на градската интелигенция, той създава лирически герой, който едновременно носи чертите и на бедния селянин, и на интелигента-разночинец. Майстор на поетичния пейзаж, Никитин съзерцава природата през очите на обикновения труженик. Основните чувства, които вълнуват поета, са любов към родината и към измъчения народ и страстна ненавист към неговите поробители. Към много от текстовете на неговите стихотворения пишат музика композитори като В. С. Калинников, Н. А. Римски-Корсаков, Р. М. Глиер, С. Монюшко.

Алексей Плешчеев
(1825–1893)

Плешчеев, Алексей Николаевич (1825–1893) — поет, белетрист, драматург, критик и преводач. За участие в социалистическия кръжок на М. В. Петрашевски той, също както и Ф. М. Достоевски, е осъден на смърт, а впоследствие присъдата е заменена със заточение. В ранната му поезия намират отражение идеите на петрашевците — неудовлетвореност от съвременната действителност, призив за борба и за саможертва, вяра в братството между хората. По-късно, присъединявайки се към революционните демократи, към некрасовската школа в поезията, изобразява бедственото положение на народа и социалните противоречия на града. Стихотворенията му „Вперед! Без страха и сомненья“ и „По чувствам братья мы с тобой“ се превръщат в популярни революционни песни. Плешчеев твори в областта на различни белетристични, драматургични и литературно-критически жанрове и развива плодотворна редакторско-издателска дейност, поощрявайки през 60–80-те години редица млади, талантливи писатели.

Иван Суриков
(1841–1880)

Суриков, Иван Захарович (1841–1880) — поет-самоук, продължител на демократичните традиции на руската литература и по-специално на поетичните традиции на А. Колцов, Т. Шевченко и Н. Некрасов. Основните теми на неговото творчество са изнурителният труд на селянина, животът на бедняците в града, незавидното положение на жената и т.н. По време на революционния подем през 70-те години в поезията му се появяват бунтарски настроения. Много негови творби се превръщат в народни песни.

Михаил Ил. Михайлов
(1829–1865)

Михайлов, Михаил Иларионович (1829–1865) — поет, публицист, преводач и революционен деец. За подстрекателство към народно въстание срещу самодържавието е осъден на шест години каторга и пожизнено заточение в Сибир. Умира четири години след присъдата. Поезията му заема видно място в демократичната литература на 60-те години. Тя е близка до принципите на некрасовската школа и продължава на нов етап традициите на декабристката поезия с нейното свободолюбив и гражданска патетика. Михайлов е един от най-големите руски преводачи на XIX в. и изтъкнат теоретик на поетичния превод. Ал. Блок смята преводите му на Хайне за ненадминати в руската литература.

Лев Мей
(1822–1862)

Мей, Лев Александрович (1822–1862) — поет, драматург и преводач, близък до славянофилските кръгове. Тънък лирик и виртуоз на стиха. Идейните му позиции са сложни. От една страна, проповядва оттегляне от злободневните обществени въпроси в света на личните чувства и историческото минало, а от друга, проявява интерес към проблемите на съвременността и в стиховете му постепенно се появяват демократични, битови и социални мотиви. Автор е на исторически драми в стихове, по чиито сюжети пише опери Римски-Корсаков. Талантлив преводач на Анакреон, Теокрит, Шилер, Байрон, Мицкевич, Шевченко, Хайне, Беранже, на древноруския епос „Слово за похода на Игор“ и др.

Николай Добролюбов
(1836–1861)

Добролюбов, Николай Александрович (1836–1861) — критик, публицист и поет, революционен демократ. Върху социално-политическите му, естетически и литературни възгледи оказват влияние Белински, Херцен и преди всичко Чернишевски. В своите статии разработва и отстоява принципа за народността в литературата, за художествената правда, за социалната функция на изкуството. Добролюбов е един от най-значителните литературни критици на миналия век. Върху поетичното му творчество силно въздействие упражнява поезията на Некрасов с типичното за нея съчетание в една и съща творба на елементи от разнородни поетични жанрове — ода, пародия, сатира, интимна лирика.

Василий Курочкин
(1831–1875)

Курочкин, Василий Степанович (1831–1875) — поет, журналист, преводач, обществен деец, активен участник в революционното движение през 60-те години, член на ЦК на „Земя и воля“. Поезията му е ярък образец на революционно-демократичната лирика, чийто основоположник е Некрасов. Тя е изпълнена с полемичен патос срещу теориите за „чисто изкуство“, със сатирични нападки срещу господствуващата класа и искрено съчувствие към малкия, беден, безправен човек — чиновник и селянин. Значително място в творчеството на Курочкин заемат преводите му на стихове от Барбие, Юго, Шилер, Бърнс и особено Беранже. Те са неразделна част от руската поезия.

В. И. Богданов
(1838–1886)

Богданов, Василий Иванович (1837–1886) — поет-сатирик. В Стиховете му израстват образите на градския бедняк, на разночинеца, на отрудения селянин. По своята обща идейна насоченост й поетичен стил той принадлежи към некрасовската школа. Автор на стихотворението „Дубинушка“, което по-късно става популярна народна песен.

Дмитрий Минаев
(1835–1889)

Минаев, Дмитрий Дмитриевич (1835–1889) — поет и преводач от некрасовската школа. За творчеството му е характерен висок граждански патос и интерес към злободневните обществено-политически въпроси. В своите сатири язвително напада славянофилите и защитниците на „чистото изкуство“. Майстор на пародията, епиграмата и стихотворния фейлетон. Виртуоз на каламбурната рима, което го прави един от предшествениците на Маяковски.

Яков Полонски
(1819–1896)

Полонски, Яков Петрович (1819–1898) — поет, белетрист, участник в редактирането на литературни издания. Макар и активен участник в литературния живот на 60-те години, не се присъединява към нито един от лагерите на обществено-политическата и естетическа борба, която характеризира културния живот на Русия през тази епоха. В поезията си се колебае между тревогите на собственото стрие и гражданските тревоги. За него злото е не толкова социално, колкото морално-психологическо явление и затова ролята на борец му е чужда. Полонски пише за любовта, за смъртта, за преходността на човешкия живот и човешкото щастие. Също както и Фет, той се стреми да съчетае музикалната звучност и мекота на стиха с естествени, разговорни интонации. Множество негови стихотворения стават текстове за песни на известни руски композитори, а някои от тях се превръщат в народни песни.

Афанасий Фет
(1820–1892)

Фет (Шеншѝн), Афанасий Афанасиевич (1820–1892) — поет, преводач и публицист, един от най-значителните руски лирици. Поезията му не разкрива картини на социалната действителност, нито пък взема отношение към идеологическите спорове на времето. Тя с изключителна пластичност пресъздава материалния свят и простите, обикновени преживявания на човека, който се чувствува свързан не с историята, а с природата. Фет е певец на непосредственото възприятие, певец на опиянението от красотата на света. Своеобразният му психологизъм се изразява в майсторско умение да улови и да запечата мимолетни душевни състояния и настроения. В стиховете му музиката преобладава над смисъла, над идеята. В теоретическите си изказвания е привърженик на „чистото изкуство“. Известен е като преводач на Хораций, Овидий, Гьоте, Хайне и др. поети. За първи път превежда на руски Шопенхауер. Творчеството му дълго време е било забравено. В последно време интересът към него се възражда, появяват се много нови изследвания и издания на стихотворенията му.

Аполон Майков
(1821–1897)

Майков, Аполон Николаевич (1821–1897) — поет и преводач, една от значителните фигури в литературния прочее на 40–60-те години. За творчеството му е характерен интерес към отечествената история, към хуманистичните традиции на античния свят, към поетическото наследство на славянските народи. Поезията му се отличава с езиково богатство и тънко възприятие на природата. На перото на Ап. Майков принадлежи един от най-хубавите преводи на древноруския епос „Слово за похода на Игор“, а също така преводи на Гьоте, Хайне, Мицкевич, Лонгфелоу и др. Въпреки известна ограниченост на обществено-политическите му позиции, много от творбите на Майков са неразделна част от руската поетична класика.

Алексей К. Толстой
(1817–1875)

Толстой, Алексей Константинович (1817–1875) — поет, белетрист и драматург. Заедно със своите братовчеди А. М. Жемчужников и В. М. Жемчужников публикува сатири и пародии под псевдонима Козма Прутков. Център на драматургическото му творчество е трилогията трагедии „Смъртта на Йоан Грозни“, „Цар Фьодор Йоанович“ и „Цар Борис“. Държи се настрана от различните политически лагери на съвременния си обществен живот. Интерес към руското минало и към философията на историята, враждебно отношение към политическата тирания, любов към природата и родината пронизват всички жанрове на неговото богато и разнообразно творчество. Лириката му е искрена и задушевна, с елементи на народно поетичен стил. По множество негови стихотворения пишат романси Римски-Корсаков, Чайковски, Мусоргски, Рубинщайн, Танеев и др. композитори.

Леонид Трефолев
(1839–1905)

Трефолев, Леонид Николаевич (1839–1905) — поет-лирик и сатирик. Творчеството му разкрива непосилния труд и страдания на руското селячество и тежката участ на жената, и разобличава царското самодържавие. Лиричните му и сатирични стихове се подхранват от злободневни проблеми и в жанрово отношение клонят към песента, сценката, пародията. През 90-те години в тях по-определено зазвучават революционни мотиви. Стихотворенията му „Дубинушка“, „Песня о камаринском мужике“, „Ямщик“ и др. се превръщат в народни песни.

Алексей Апухтин
(1840–1893)

Апухтин, Алексей Николаевич (1840–1893) — един от предшествениците на руския символизъм. Творчеството му отразява „безвремието“ на 80-те години — епоха на всеобщо униние, на песимизъм и дълбока неудовлетвореност от действителността. Стиховете му, отличаващи се с простота и разговорност на поетическия език, в края на века се радват на голяма обществена популярност, декламират се, по тях създават песни П. И. Чайковски и др. руски композитори.

Константин Случевски
(1837–1904)

Случевски, Константин Константинович (1837–1904) — поет, белетрист и преводач. Творчеството му е противоречиво и се отличава с мистични настроения, трагизъм и дори песимизъм. Често го причисляват към т.нар. „чисто изкуство“, но с някои свои теми, идеи и образи то надхвърля рамките на тази школа. В края на живота си Случевски си спечелва славата на един от преките предшественици на руския модернизъм. Т0й превежда стихове на Хайне, Юго, Барбие, Байрон.

Спиридон Дрожин
(1848–1930)

Дрожин, Спиридон Дмитриевич (1848–1930) — поет-самоук, син на крепостен, без образование, сменил различни професии. Като поет се развива под влияние на песенния фолклор. В стиховете си описва немотията и нещастията на трудовото селячество. Много от тях са станали текстове за песни. Сп. Дрожин е бил личен приятел на австрийския поет Райнер Мария Рилке и е допринесъл за разпалването на неговия интерес към Русия и руския човек.

Григорий Мачтет
(1852–1901)

Мачтѐт, Григорий Александрович (1852–1901) — поет и белетрист, участник в народническото революционно движение, заради което е бил в затвора и е прекарал много години в заточение. Като млад заминава за САЩ, за да организира там земеделски комуни и оттогава датират първите му стихотворения. За творчеството му е характерна свойствената за народниците идеализация на селската община. Същевременно в него ясно звучи народната омраза към поробителите. Стихотворението му „Замучен тяжелой неволей“ се превръща в популярна революционна песен.

П. Д. Бутурлин
(1859–1895)

Бутурлѝн, Пьотр Дмитриевич (1859–1895) — потомък на старинен графски род, правнук на руски велможа, преселил се в Италия през 1817 г. Роден във Флоренция, завършил колеж в Англия, той пише първите си стихове на английски и до петнадесетгодишна възраст не познава Русия. Завърнал се в родината, той страстно се влюбва в руската култура, бит, език и история и става руски поет. Творчеството му е близко до естетиката на „чистото изкуство“. Особено силно го привлича формата на сонета и е един от майсторите на тази форма в руската поезия.

С. Я. Надсон
(1862–1887)

Надсон, Семьон Яковлевич (1862–1887) — представител на революционно-демократичната лирика на 80-те години. В поезията му диша искрен хуманизъм, страстно съчувствие към чуждото страдание, жажда за свобода, щастие и красота. Едновременно с това лирическият герой на Надсон е личност с драматичен душевен живот, разкъсана от вътрешни противоречия, безволна, невярваща в победата над злото. Оттук и песимистичните настроения на поета, чувството му за лична и на цялото му поколение обреченост. Творчеството на Надсон изразява настроенията на прогресивната руска интелигенция в епохата на политическа реакция и криза на народническото движение. За поетиката на Надсон е характерна склонността към мисловна рефлексия, алегоризъм и афористичност.

Пьотр Якубович
(1860–1911)

Якубович, Пьотр Филипович (1860–1911) — поет, белетрист и революционер-народоволец. Като един от ръководителите на организацията „Народна воля“ е осъден на смърт, а впоследствие присъдата е заменена с каторга. Поезията му е част от развитието на руската гражданска лирика и продължава традициите на Некрасов. Тя пресъздава образа на бореца срещу самодържавието, готов на саможертва в името на народните интереси. В нея поновому се поставят и решават проблемите за народа, родината и личността. За Якубович основната и единствена реална сила на историята е народът.

Константин Фофанов
(1862–1911)

Фофанов, Константин Михайлович (1862–1911) — поет, представител на руското декадентство, много популярен през 90-те години, а впоследствие почти забравен. Приживе творчеството му се радва на висока оценка от страна на писатели като А. Н. Майков, Я. П. Полонски, Н. С. Лесков, Л. Н. Толстой. За поезията му е характерно бягството от мрачната, реакционна социална действителност в света на поетичните мечти и илюзии. Автор е също така на антиправителствени стихотворения и на епиграми срещу царя. Майстор на лирическия пейзаж, склонен към съзерцателност. Стиховете му се отличават със своята музикалност и прозрачност на езика. По тях са създадени много песни и романси.

Владимир Соловьов
(1853–1900)

Соловьов, Владимир Сергеевич (1853–1900) — философ, поет, критик и публицист. Запознаването му през 70-те години с Ф. М. Достоевски оказва известно влияние върху творчеството на последния, а и собственото му философско творчество изпитва въздействие от страна на великия руски писател. Като частен доцент в Петербургския университет през 1881 г. той държи реч срещу смъртното наказание, като противоречащо на християнския морал, и е принуден да скъса с академическата кариера. Философията на Соловьов е идеалистическа и се разгръща в руслото на християнско-платоническото светоусещане. Естетическите му възгледи го правят един от идейните вдъхновители и учители на руския символизъм. Поетичното му наследство се отличава с личен драматизъм, страстен стремеж за откъсване на лирическия герой от властта на временното и материално битие и жажда за неограничавана от нищо свобода на духа. С някои свои стихове той оказва силно въздействие върху поезията на ранния Ал. Блок.

Н. М. Мински
(1855–1937)

Мински (истинско фамилно име Виленкин), Николай Максимович (1855–1937) — поет, драматург и преводач. В началото на своя творчески път е близък до народниците, но впоследствие преминава на индивидуалистични позиции. Статията му „Старинният спор“ (1884) е първият манифест на руското декадентство. По време на революционните събития от 1905–1906 г. отново се включва в обществено-политическия живот, редактира вестник „Нов живот“, който става единствената легална трибуна на болшевиките (в него публикува свои статии В. И. Ленин). Вестникът е закрит от царското правителство, а редакторът му — арестуван. След освобождението си Мински емигрира, но през 1914 г. отново се завръща в Русия. Октомврийската революция го заварва в чужбина. През 20-те години живее в Лондон като съветски поданик и е сътрудник на съветското посолство във Великобритания. През 1927 г. заминава за Париж, където и умира. Мински е автор на известното стихотворение „Химн на работниците“ и преводач на „Интернационала“. Превел е също така „Илиада“ от Омир, стихотворения от Верлен, Шели, Байрон.

Д. С. Мережковски
(1866–1941)

Мережковски, Дмитрий Сергеевич (1866–1941) — белетрист, поет, философ, литературен критик, публицист. Представител на т.нар. „боготърсачество“ — реакционно течение в руската философска мисъл от края на века. Проявява рязко отрицателно отношение към Октомврийската революция, емигрира във Франция, където и умира. В стиховете си той е символист, отличаващ се със студена разсъдъчност. Книгата му „За причините за упадъка и за новите течения на съвременната руска литература“ (1893) се смята за един от първите програмни документи на руското декадентство.

Мира Лохвицка
(1869–1905)

Лохвицка, Мира Александровна (1869–1905) — поетеса, чието творчество е близко по дух до ранния руски символизъм. Поезията й е насочена към света на личните, интимни преживявания. Главната й, едва ли не единствена тема е страстната човешка любов. Приживе стихотворенията й се ползват с голяма обществена популярност. Наричат я „руската Сафо“.

Иван Бунин
(1870–1953)

Бунин, Иван Алексеевич (1870–1953) — поет и белетрист, носител на Нобеловата награда за 1933 г. Посрещнал с неприязън Октомврийската революция, емигрира от Русия и умира в Париж. Верен на традициите на класическата руска литература от XIX в., той е един от последните и най-значителни представители на критическия реализъм както в поезията, така и в прозата. В стиховете си се стреми да съчетае обективното и изключително пластично изображение на заобикалящия го свят със субективната, съкровена лирическа изповед. Един от най-тънко чувствуващите и рисуващи природата руски поети, който с помощта на пейзажа успява да внуши лични преживявалия, социални идеи, философски обобщения.

Издание:

Заглавие: Заветни лири

Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Антология

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: декември 1983 г.

Редактор: Иван Теофилов

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784