Евгений Баратински
Финландия

Гранити фински, край смразения венец

на бедната земя вековни часовои,

        и непознатия певец

        приехте във недрата свои.

Той с лира е сред вас. Поклона си смирен

        отдал на тия великани:

        той като тях непроменен

        през всяко време ще остане!

 

Наоколо пленява всичко моя взор!

        Там със морето заблестяло

        небето синьо се е сляло;

тук, слязъл от скалите, недостъпен бор

        в сияещото огледало

на гладките води е отразен! Денят

залязъл е, но ясни небеса блестят;

сред финските скали без мрак нощта изглежда

        и само своя чар да потвърди,

        хор от брилянтени звезди

        на небосклона тя извежда!

Родина на Одиновите^[1] синове,

        на племена отдалечени!

Туй люлка е на неспокойни часове,

        с грабежи гръмки огласени!

 

Но днес не чувам щит призивен, ни гласът

на скалд, угаснал е дъбът

възпламенен, отвял е вятър виковете;

не знае бащините подвизи синът;

        свалени, в земен прах лежат

        на миналото боговете!

И всичко е край мен в дълбока тишина!

О вий, от бряг към бряг летели в битки мощни,

къде се скрихте храбреци среднощни?

        Изчезнахте от родната страна.

Нима, в скалите й очи скърбящи впили,

сред облаците плувате в мъглявина?

Отговорете в тая няма тишина,

        молбата на поета доловили.

На вечните и страшни канари деца!

Как се откъснахте от скалната родина?

Защо прочетох скръб по вашите лица,

защо в усмивките печален укор има?

И вие сте при сенките! Не оцени

и ваште имена безмилостното време!

Какво са наште подвизи и славни дни,

        какво е нашето суетно племе?

О, всичко в бездна ще изчезне в своя ред?

За всички ни един закон — смъртта — остава,

във всичко чувствувам потайния привет

        на обетована забрава!

 

Но неизвестен, с обич за света роден,

        и със безгрижие в душата,

        дали ще трепна пред съдбата?

За времето не вечен, вечен съм за мен:

        а може би на бляна само

        говори нещо бурята сега?

        На мен принадлежи мига,

        тъй както аз принадлежа му!

Предишни или бъдни племена за мен

какво са? Струни мои, не за тях звъните;

аз, неразбран, достатъчно съм награден

за всеки звук — със звук, с копнежи — за мечтите.