Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Заветни лири
Антология на руската класическа поезия - Оригинално заглавие
- Признание, 1832 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Николай Бояджиев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD (2013 г.)
Издание:
Заглавие: Заветни лири
Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: Антология
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: декември 1983 г.
Редактор: Иван Теофилов
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Езекил Лападатов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784
История
- — Добавяне
От мен не искай лицемерна нежност ти,
сърцето ми не скрива хладността печална.
Ти права си, с чуден огън не пламти
там любовта първоначална.
Напразно исках в паметта да призова
и образа ти мил, и своите мечтания:
спят мъртво моите възпоминания,
аз клех се, но насила бе това.
Не съм пленен от друга днес. И злата
ревнивост от сърцето прогони;
но във раздяла минаха тъй много дни,
но в бурния живот се разпиля душата.
И ти като невярна сянка там
живя, и рядко аз те виках, отчуждено,
и пламъкът, отслабнал постепенно,
в душата ми угасна сам.
Самотник съм. Сърцето ми е зажадняло
пак за любов. Но на любовен зов
не ще се отзова: упойва ни всецяло
тя само — първата любов.
Скърбя; но и скръбта минава, примирена,
че победи ме вече властната съдба:
дали не ще се слея с общата тълпа?
Приятелка без обич — може би — ще взема.
Ръце, за брак обмислен, ще си подадем
и ще стоя пред аналоя
до нея — нежна, вярна, като в сън блажен,
и ще я назова аз моя;
дочула, не завиждай с упрек озлобен:
не ще си размениме ние мисли скрити,
в душите си капризите ще укротим:
и не сърцата свои пред венците,
съдбите си ще съединим.
Прости! В един общ път вървяхме устремени:
избрах си нов път — и ти си избери;
безплодната печал със разум усмири,
и, моля, празен спор ти не започвай с мене.
Без власт над себе си, сами
в безгрижно младите години
обети даваме взаимни,
навярно смешни за съдбовни изпитни.