Гавриил Державин
Фелица (Откъси)

В Киргиз-кайсацка орда славна

княгиня си, Фелица! Ти

със свойта мъдрост богоравна

посочи верните следи

на Хлор, на княза малолетен,

да тръгне към върха заветен,

где роза без бодли цъфти

и добродетел само има.

Съвет кажи ми, несравнима,

натам духът ми да лети!

 

Фелица, дай ми наставления:

как укротил в живот правдив

страстта и нейните вълнения,

на този свят да съм щастлив?

Гласът ти светъл вдъхновява,

а твоят син ме направлява,

но да ги следвам — слаб съм аз!

Ту овладявам своите страсти,

ту вземат те над мене власт и

безводен роб съм в тоя час!

 

Проспал до обед своя ден —

тютюн запушвам със кафето.

В химери празни запленен —

превръщам в празник битието.

Ту роб от персите спасявам

или пък с турци се сражавам,

ту замечтан, че съм султан,

света сразявам с гняв суров, а

модиста си за дреха нова

догонвам — хукнал по кафтан…

 

Обичам пиршество богато

с подбрана в моя чест среда.

На масата — сребро и злато —

сияят хиляди блюда…

Там риба астраханска има,

вестфалски бут — храна любима,

пироги и пилаф димят…

С шампанско, с вафли се гощавам

и всичко на света забравям

сред сладостния аромат.

 

Или — в градинчица прекрасна —

беседка! Там фонтан шуми…

Под звън на арфа сладкогласна

елеен аромат дими…

Ветрецът кротък е и гали

желани ята, залюляли

кръвта. На кадифен диван

лежа… И виждам — хубавица!

Разнежил милата девица,

й шепна страстно замечтан…

 

Останал у дома — лудея

глупешки… Гоним се, шумим

с ясена ми и по детски с нея

към гълъбарника пълзим.

В игра на „жмичка“ я увличам,

да бъда верен й се вричам…

А после — книги! Стара страст!

С Полкан и Бьов се просвещавам,

над Библията се прозявам

и в дрямка се унасям аз…

 

Такъв, Фелица, съм развратен!

На моя свят принадлежа.

Днес всеки, мъдър или знатен,

живее в някаква лъжа!

Мечтите за разврат сменили,

не търсим вече светли сили.

Та кой сред тия, що кръжат

между пороци и тщеславие,

сред мързел и нездрави нрави, е

намерил правилния път?

 

Намерил! Но нима не мами

нас — слаби смъртни — тоя път?

Пленен от страсти и измами,

препъван влачи се умът.

Невежество — мъгла безока!

И кой ще ни даде посока?

Съблазни, подлост — властват те…

Разкошът ни осакатява!

Но где доброто обитава

и роза без бодли расте?

. . . . . . . . . . . .