Аполон Майков
Съмнение

И нека да говорят, че поезията е мечта,

безумен, трескав блян на дух отровен,

че е светът й грешен и лъжовен,

че е химера бледа всяка красота;

и нека пътешественикът каже,

че нямало сирени морски, че дриади

в горите не живеят, че мираж са даже

в потока бистър златокосите наяди;

и нека Зевс не мята гневно мълния

с длан поразяваща, обхванат от обида,

и нощем да не слиза Хелиос, безмълвния,

в чертога пурпурен при своята Фетида…

Така да е! Но надвечер листата

тъй тайнствено полюшват се; вълните

с такъв копнеж приемат в дълбината

залязващото слънце, висините

луната озарява съкровено;

тъй сладкозвучно нейде ручей блика,

че вслушва се сърцето запленена

на цялата природа във езика.

И ти неволно простите явления

даряваш с живи, тайнствени черти,

а на прекрасните си заблуждения

и свято вярваш, и не вярваш ти!