Новата руска поезия е неразделна част от цялостния процес на възраждане на руската материална и духовна култура, който започва в края на XVII в. Тя се ражда заедно с нова Русия, създадена от реформаторския гений на Петър I. Нейните корени са древни и самобитни. Те се таят дълбоко в народните недра — в песенния фолклор, в изкуството на скоморохите, остроумието и мъдростта на пословиците, словото на църковните пастири. Но това е само почвата, плодородната целина на народния дух, която очаква кълновете на исторически промени и културни преобразования. Могъщата десница за Петър хвърля в тази целина семената на просвещението и националната поезия не закъснява да даде първите си зрели плодове.
В началото на XVIII в. руската поезия изгрява величествено като утринна зора, като северно сияние над новата столица Санкт Петербург. Тя диша с възторга на пробудената нация, която открива за себе си духовните богатства на останалия свят и гори от нетърпение да покаже пред света собствените си духовни богатства. Като символ на това начало, на това възраждане звучат стиховете, с които започва първата ода на бащата на новата руска поезия Михайло Ломоносов:
От радост бе обзет умът
и тя на връх висок го води —
там ветровете не шумят…[1]
Планината, за която говори поетът, е Парнас, светилището на Музите, където извира Касталският извор на вдъхновението. За Русия е вече време да се потопи в този извор и от върха на Олимп да хвърли поглед към културата на другите народи, И Ломоносов призовава своята родина:
Измий очи с Касталска влага,
през степи, планини се взри
и своя дух натам простри,
де мракът пред зората бяга.
Възторг от блясъка и величието на битието, удивление от просторите на историята — такова е началото на новата руска литература. „Този възторг се отрази в нашата поезия или, по-точно — той я създаде“ — ще каже по-късно Гогол. Във всеки стих на Ломоносов личи жаждата за познание, жаждата за творчество, за разкриване на необятни възможности пред човешкия разум. Учен-естествоизпитател и стихотворец, философ и поет, създател на литературния език, инженер и реформатор на стиха, Ломоносов напомня титаните на Ренесанса. Певец на величавото в живота и в историята, той не само изследва природните явления, но ги изобразява в стихове — за северното сияние, за ползата от стъклото и т.н. И обратно, поетичните му видения имат за него стойността на научни открития — той ги цитира в своите изследвания за строежа на Вселената, Ето как в стихотворението „Утринно размишление за божието величие“ Ломоносов описва процесите, които се извършват на Слънцето:
Вълни от пламък там връхлитат
и не достигат брегове,
там вихри огнени се сплитат
и се сражават векове;
там врящи дъждове шумят,
скали, като вода, кипят.
Не само жанрът на одата, но изобщо тържественият величав маниер на изображение и високият, риторичен слог са характерни и за Гаврила Державин — най-значителния руски поет на XVIII в. Той възпява победите на Суворов и празненствата на руския двор, рисува природна картини, в които се стреми да изрази суровото величие на битието, неговата исполинска мощ. Такива са стихотворенията му за стареца Каспий или пък за водопада, в който Державин вижда своеобразна алегория на човешкия живот:
Не тъй ли времето се лее,
и страсти, и мечти кипят,
и чест блести, и слава грее,
и мярка се щастлив светът,
чиято красота и радост
ще помрачи печална старост?
У поетите на XVIII в. преобладава лириката на възвишеното, лириката на грандиозното обобщение, на вселенския патос. Основни лирически персонажи са природата — като мироздание, като абсолют, и държавата — като образ на свръхчовешка мощ и върховно величие. Много от стихотворенията на тази епоха са или химни в чест на природата, или химни в чест на държавата (олицетворена в образа на един или друг монарх). Субстанциалното начало доминира във всичко — в обекта на вдъхновение и в начина на изображение. Поетиката е стабилна, нормативна. И това е естествено, защото именно крепката, централизирана държавност, наложена окончателно от вътрешната и външната политика на Петър I, е здравият темел, върху който се издига зданието на руската нация.
Интересите на нацията и на държавата повече или по-малко съвпадат през епохата на Петър и на неговите приемници — чак до Отечествената война от 1812 г. Процесът на национално самоосъзнаване, започнал в края на XVII в., завършва в началото на XIX в. В поезията той трае от Ломоносов до Пушкин. Но този процес е органично свързан и с постепенното самоосъзнаване на личността, което по-специално при лириката има първостепенно значение. Националното съзнание възниква и се развива в тясна връзка и дори успоредно, едновременно с личното съзнание. Това е характерен ренесансов процес. Отделният човек, за да стане пълноценна личност, трябва да побере в себе си цялата пълнота на националното битие и да съотнесе с него своето индивидуално „аз“.
Като творци едновременно на Руското възраждане и на Руското просвещение, поетите на XVIII в. „откриват света“ и заедно с това „откриват човека“ (ако използуваме известната формула на Буркхард). Този двустранен процес е налице още в поезията на Ломоносов. И в още по-силна степен — в поезията на Державин. Той вече се вълнува от екзистенциални проблеми, тревожи се за личното си щастие или нещастие, трепери пред призрака на смъртта, защото я осъзнава не само като край на човека изобщо, но преди всичко като небитие, което ще сполети самия него. Той обича да пресъздава бита, предметния свят с всичките му линии и багри, всекидневието с най-дребните му детайли и т.н. Ако Ломоносов се интересува предимно от обективната картина на мирозданието, у Державин все по-властно звучи субективното лирическо „аз“. Той пише:
Аз свързвам светове прастари,
аз съм най-висше вещество;
аз център съм на всички твари
и образ пръв на божество;
плътта ми в прах се разпилява,
умът ми бури укротяла,
аз цар съм — роб съм — червей — бог!…
От тези стихове до философската лирика на Пушкин, Баратински, Тютчев и Лермонтов има само една крачка. Ясно осезаемият личностен патос свидетелствува за стремително развиващо се в руската поезия лирично начало, за движението на руската лирика към все по-завършени, съвършени форми. Тази завършеност, тази хармоничност на лирическия изказ се осъществява в цялата си пълнота у Александър Пушкин, който сам по себе си означава епоха в развитието на всички родове и жанрове на руската литература.
Появата и израстването на Пушкин като поет става на фона на литературните движения от началото на XIX в., когато на смяна на класицизма и сантиментализма в руската поезия идва романтическата школа. Още в 90-те години на XVIII в. в творчеството на поети-сантименталисти, като М. Н. Муравьов, Н. М. Карамзин и И. И. Димитриев, се забелязват вече романтични наченки — остро чувство за противоречие между окръжаващата действителност и естествените човешки пориви, проповед да се следват вълненията на сърцето, култ към любовта и дружбата, призив за бягство в лоното на природата и т.н. Тези идеи и настроения подготвят появата на романтизма. Неговата естетическа и естествена задача е да отстоява човешкото достойнство, свободното развитие на всички духовни сили на личността.
В творчеството на В. А. Жуковски и К. Н. Батюшков откриваме типичния за всички романтици конфликт между действителността и мечтата, между грубата реалност и възвишения идеал. Ролята на този идеал най-често се изпълнява от образа на миналото. В баладите на Жуковски това е Средновековието, а в антологичните стихотворения на Батюшков — Античността. Жуковски се обръща към немската литература с нейните глъбини на мисълта, легенди и мечти за отвъдния свят. Жуковски носи в себе си нещо от мрачната мистика на Севера. Той пресъздава на руски големите западноевропейски романтици Гьоте, Шилер, Уланд, Байрон. Романтизмът на Батюшков, обратно, проследява радостите на живота. Батюшков е философ-епикуреец с южен темперамент, певец на любовта, забавлението и насладата. Той запознава руския дух с Ариосто, Тасо, Петрарка, Парни, с поетите на древна Елада.
Ярка и своеобразна проява на руския романтизъм през 1810–1820 години е поезията на декабристите — Ф. Глинка, К. Рилеев, В. Кюхелбекер, А. Бестужев, В. Раевски и др. В тяхното творчество типичният за романтизма конфликт между личността и света придобива общественозначим характер. Те се бунтуват срещу несправедливите социални порядки в името на възвишени граждански идеали, в името на борбата срещу феодализма, който си остава основен въпрос на обществено-историческото развитие на Русия. Поетите-декабристи разглеждат литературата преди всичко като граждански дълг, като могъщо средство да се служи на интересите на обществото и потребностите на нацията. Те създават и елегии, и любовни стихотворения, но се вълнуват от националните особености на руската култура, от актуални патриотични, граждански и политически теми. Може би затова в своята статия „За направленията на нашата поезия, особено лирическата, през последното десетилетие“ (1824) Кюхелбекер предпочита одата пред елегията. Характерни за тази естетика, свързваща красотата и възвишеното с жаждата за свобода, са и стиховете на Фьодор Глинка:
Уви, неволите сурови
живот не могат да дадат:
у роби, влачещи окови,
високи песни не звучат!
Творчеството на поетите-декабристи свидетелствува за участието на руския романтизъм в предните позиции на революционната борба в навечерието на въстанието от декември 1825 г. А още преди това Жуковски и Батюшков, тези двама толкова различни по дух творци, са открили вече нова страница в руската поезия — вътрешния свят на човека. Безспорната заслуга на Жуковски е, че въвежда романтизма в руската литература. А достойнството на Батюшков е, че внася в нея „красотата на идеалната форма“ (по израза на Белински). Мястото на Батюшков в историята на руската поезия се определя още и от това, че неговото творчество оказва влияние върху формирането на младия Пушкин.
След много години, по повод стихотворението на Батюшков „Вакханка“, Белински ще напише, че „такива стихове и в наше време са превъзходни, а още при първото си появяване те е трябвало да поразят общото внимание, като предвестие за скорошен поврат в руската поезия. Това още не са пушкински стихове, но след тях вече е трябвало да се очакват не някакви други, а пушкински стихове… Така всичко е било подготвено за появата на Пушкин“. Върху поетическото развитие на младия Пушкин оказват определено въздействие и живописният предметно-битов рисунък на Державин, народностният реализъм на Крилов, баладичната унесеност на Жуковски, гражданският патос на декабристите, дръзката романтика на Денис Давидов. Пушкин се учи както от индивидуални поетически стилове, така и от цели поетически школи. Но периодът на неговото ученичество е кратък. Пушкин се развива със светкавични темпове, за да израсне като самобитен руски поет, като гений на руската литература.
Творчеството на Пушкин е ярък пример за въплъщаване в лириката на едно авторско съзнание, което — като магически кристал — съсредоточава в себе си най-съществените черти на съвременното му обществено съзнание. Не по-малко удивителна е необикновената многостранност на авторското присъствие, на лирическото „аз“. Поетът не просто ни разказва някаква своя история, лично преживяване или случка, нито пък само рисува природна картина, видяна някога или съзерцавана в момента на повествованието; нито пък само разсъждава по отвлечени въпроси, за да ни внуши общи мисли за битието, или да ни поучава в нравствено отношение. Не, той сякаш прави всичко това едновременно, с помощта на своеобразен синтез, с един замах на перото, в „тясното“ пространство на стиха, в неголемия обем на лиричната творба.
Да вземем за пример стихотворението „Есен“. В него има всичко, което, тъй да се каже, предвижда темата, и свръх това — още множество други неща. Между тях са типични черти на селския бит, и момент от ловна сцена, и предметни детайли на заобикалящата действителност, и поетично възприятие на есента, и признание за внезапно настъпило творческо вдъхновение, и дори описание на самия творчески процес. А след още един миг поетът вече сравнява обхванатата от творчески порив душа с кораб, който изведнъж поема на път с издути платна и тичащи по палубата моряци. И всичко това в едно-единствено стихотворение, което съвсем не звучи фрагментарно. Каква дръзка лекота и артистичност! Веригата от асоциации е така майсторски изплетена, че ние възприемаме текста като нещо цялостно, свързано, като нещо, което сякаш се извършва пред нашите очи. Истинската поезия на действителността, на самата действителност. Поезия на реалното, на реалистичното, което обаче неусетно насочва духовния ни поглед към по-висши сфери на битието! Подобни примери откриваме в „Зимно утро“, „Спомен“, „Бесове“, „Зимна вечер“, „Стихове, съчинени в безсънна нощ“ и много, много други Пушкинови стихотворения, а да не говорим за „Евгений Онегин“.
Пушки новото лирическо „аз“ е едновременно единично и множествено, конкретно и абстрактно, биографично и обобщено-психологическо, битово и философско. То сякаш съдържа в себе си миналото и бъдещето, спомена и мечтата, резигнацията и идеала. Състоянията на това лирическо „аз“ са валидни и сега, и винаги, и в момента, в който е писано стихотворението, и изобщо, докато на този свят се пишат стихове. Тази универсалност на Пушкиновото поетично съзнание се проявява и в характерното му умение да се въплъщава в образа на исторически личности и литературни герои на други нации — Англия, Франция, Германия, Испания, Италия и т.н. Същата склонност ще открием по-късно у Ив. Бунин, който със сонета „Куче“ се обръща към своя верен спътник с думите:
Човек съм, но споделям с теб мечти,
тъй както бог — за да прозра в тъгата
на всички племена и времена.
За класическата руска поезия Пушкин е онова, което е Петър I за историята на нова Русия. Сякаш над люлката на поета наред с Музите е бдяла исполинската сянка на първия руски император. По този повод Марина Цветаева пише:
Бе негърът син негов верен,
а правнукът най-истински — ти
ще бъдеш. Те тайно шушукат.
И без акушерка да бди,
на гигантския кръстник правнукът
на Петър духа наследи.
Пушкин е родоначалник на златния век на руската поезия. Той създава класическия стил на руската лирика, който и до ден-днешен не е престанал да бъде образец и критерий за естественост, художественост и реализъм. Пушкин обединява в едно хармонично цяло разноречивите стихии на руския език, разнообразните му лексични и стилови пластове. На практика той утвърждава нормата на руския поетичен език. Лидия Гинзбург казва, че за поетичната школа, на чийто връх стои Пушкин, е характерна „пределната отговорност на поета за поетичното слово, по силата на която трябва да бъде осъзнат и премерен и най-незначителният му смислов оттенък“. Към всичко трябва да добавим, че Пушкин е ненадминат образец на народност в изкуството. Той издига руската литература до равнището на световната. Пушкин не просто е най-значителният поет, който е родила руската земя — той в известен смисъл е самата руска поезия, нейното изконно начало, нейната „differentia specifica“, висшата мяра за поетичност на руското слово.
Неслучайно почти всички появили се след смъртта на Пушкин поети, а също и цели литературни школи и направления се стремят да го привлекат за свой съюзник в борбата за нов поетичен изказ, за нови форми на лирическата експресивност. Едва ли има руски, а по-късно и съветски поет, който по един или друг начин да не е регистрирал своето отношение към Пушкин. Дори един толкова отдалечен от него по време и чужд по език и естетика поет-декадент като Игор Северянин през 1918 г. пише с възхищение за Пушкин:
Нали в стиха му Красотата
показва своя вечен лик.
И жив е, жив е той в сърцата —
и затова е тъй велик!
Той днес изглежда архаичен,
но нищ е днешният човек,
щом онзи негов миг лиричен
е по-красив от моя век!
Пушкин създава един завършен, класически модел на руската лирика. Същността на този модел е в неговата хармоничност, пропорционалност и безупречно чувство за мярка. Казано с други думи, нито един елемент от поетичната структура не преобладава над останалите, не нарушава общия „баланс“ между тях. Мисъл, чувство, краска, звук, описание, образ и т.н. образуват единен поетически организъм. Пушкин не само като поет, но и като критик отстоява този естетически принцип, който сам нарича „хармоническа точност“. За поезията на Пушкин (както впрочем и за стила на неговата проза) са характерни яснота на мисълта, прецизност и достоверност на рисунъка, сдържаност, емоционално самообладание, строгост на вкуса. Пушкин е враг на всяко нарушение на естетическата мяра, на всяка тъмнота и мъглявост на смисъла, на всяка неточност на изображението. Той не приема и метафоричността, особено когато е доведена до самоцелен поетически принцип.
Оттук започват разногласията между Пушкин и неговите съвременници, поетите от така наречения „Пушкинов кръг“ (Вяземски, Язиков, Баратински, Делвиг, Шевирьов, Глинка), Той ги обвинява, че нарушават художествената мяра на нещата. Те пък от своя страна откриват в поезията му очарователна, но не винаги достатъчно съдържателна хармоничност. Вяземски например пише: „Стиховете на Пушкин са прелест! Също като свежа, сочна, ароматна праскова! Но хранителното в тях е малко… Всичко е само напев!“ Конкретният резултат от подобни спорове днес, разбира се, не ни интересува, защото времето отдавна е отсъдило в полза на Пушкин.
За нас по-важно е друго — да хвърлим поглед към главните фигури на руската лирика след Пушкин, Този поглед ще ни разкрие как започналият с Пушкин златен век на руската поезия продължава по-нататък в творчеството на други, забележителни майстори на словото, как Пушкиновото поетично наследство се преосмисля по своеобразен начин — както поради особеностите на идейното и общественото историческо развитие на Русия от 30-те години на XIX до началото на XX век, така и поради личните предпочитания на такива ярки индивидуалности, като М. Ю. Лермонтов, Ф. И. Тютчев, А. А. Фет, Н. А. Некрасов. Всички те — кой повече, кой по-малко — се опират върху завоеванията на Пушкин в областта на поетичния език. Всички те разгръщат своята поетика, отблъсквайки се в една или друга степен от Пушкиновите естетически принципи. И всички те в известен смисъл се завръщат към Пушкин като към изконна стихия на руската поезия и в последна сметка застават редом с него в храма на руското художествено слово.
Творческите търсения на тези поети съставят динамиката на литературния процес през златния век на руската лирика. И всъщност създаденото от Пушкин, Тютчев, Лермонтов, Фет, Некрасов, Бунин, Блок представлява квинтесенцията на класическата руска поезия.
Винаги когато споменем името на Пушкин, първото име, което веднага ни идва наум, е Михаил Лермонтов. Доста различни са тези двама колоси на руската поезия, но и много неща ги свързват. И Пушкин, и Лермонтов са представители на дворянска Русия, но са изпълнени с чувство на любов и възхищение от руския народ, страдащ под гнета на самодържавието. Те изповядват свободолюбиви граждански идеали, интересуват се от сходни и дори еднакви поетични теми и мотиви, имат една и съща трагична съдба, около главите на двамата кръжи ореол от пороци. Анна Ахматова ги обединява посредством своята поетична визия на Кавказ:
Тук Пушкин бе изгнаник най-напред,
тук Лермонтов умря като изгнаник.
В тези стихове има нещо символично, нещо много повече от обикновена асоциация или каприз на въображението. Пътищата на двамата поети наистина се срещат, за да се разминат. И всъщност зрялата лирика на Лермонтов започва сякаш от онзи връх, до който достига в своето развитие Пушкин, и се стреми да се домогне до свой връх, до своя въжделена поетична скала. И той може би щеше да успее напълно, ако нелепият куршум на Мартинов не беше прекъснал неговия полет в самото му начало. Това е сякаш изстрел, произведен не от човешка ръка, а от злата съдба. Подобни загуби заслужават не плача на цял народ, а на цялата вселена. И с пълно право проф. Бицилли пише: „По пътя на Пушкин нямаше повече накъде да се върви: на поезията й оставаше или да загине, или да се прероди; и да изпълни тази задача за спасяване на поезията можеше само с най-голям успех гений, който, подобно на Лермонтов, е сякаш органически неспособен да се подчини на чието и да е въздействие, сякаш е предназначен да смути закономерния еволюционен ход на развитието на поезията.“ И добавя по-нататък: „За вярващите във «философия на историята» Лермонтов би могъл да послужи като потвърждение на тяхната теория, че геният се появява винаги навреме.“
Би било пресилено, ако кажем, че Пушкин и Лермонтов са антиподи, но те съществено се различават по своята поетика, емоционален тон и структура на самия стих. На фона на благородната монотонност на Пушкиновия ямб (преобладаващ размер) и Пушкиновите „класически“ рими рязко се отделя ритмичното богатство на Лермонтовата лирика с нейното широко използуване на трисрични размери и експресивно звучащи дактилни рими.
Лермонтов е един от първите и във всеки случай първият голям руски поет, който започва да руши художествената „симетрия“ на Пушкиновата поетика, внасяйки в нея принципа на противоречието като мисловна категория, на дисхармонията като душевна нагласа. Ако Пушкин е класично безстрастен певец на безметежната красота и светлата скръб, Лермонтов е художник на тревожното катастрофично светоусещане и бурната трагична печал. Той е поет на мисълта в пълния смисъл на думата, но всяка негова мисъл е съпроводена със страстно вълнение. Всяка мисъл е изпълнена с душевно неспокойствие, което сякаш в самия момент на творчеството търси и невинаги намира адекватен поетичен израз, защото творческото въображение е изцяло в тлен на бликащите в момента идеи и образи и като че ли няма време да ги обработи, да ги хармонизира и обмисли. Конфликтът между личността и света у Лермонтов достига небивала дори в контекста на романтичната поезия острота и напрежение:
Ако в душата ти прокрадне се печал,
ако нахлуе буря страстна,
отбягвай шумния човешки карнавал —
със своята другарка бясна.
Ти горд бъди! Недей търгува с твоя блян,
с гнева, със скърбите си странни —
и не показвай ти пред глупавата сган
дука си, пълен с гнойни рани.
Пушкин не допуска дори образа на смъртта да наруши предустановената хармония на поетичното му битие. И когато говори за нея, той използува такива спокойни и невъздействуващи върху нашите сетива изрази, като: „мы с тобой вдвоем предполагаем жить — и глядь, как раз, умрем“, „безчувственому телу равно повсюду истлевать“, „мы все сойдем под вечны своды“, „тайни вечности и гроба“ и т.н. Лермонтов, напротив, ни внушава непрекъснато, че смъртта е нещо ужасно не само като мисъл, като идея, но и като непосредствено възприятие, по-реално дори и от живота. В стихотворението „Нощ“ поетът с ужасяваща достоверност и с някаква чудовищна скрупульозност рисува процесите, които се извършват в един труп под земята. При това става дума за собствения му труп:
… от дупките показваше се червей
и скриваше се в черепа ужасен,
и всеки път, щом пак се появеше,
аз гърчех се от болка. Аз бях длъжен
да гледам как умира мой приятел,
живял тъй дълго с моята душа —
последен и единствен мой приятел,
споделял всичките ми земни мъки…
Да му помогна исках, но напразно;
река от хищна тлен по него бързо
течеше — червеите се рояха,
оспорваха си сетните останки…
Достатъчно е да сравним Лермонтовото „Пророк“ с едноименното Пушкиново стихотворение, за да видим до каква степен са различни те въпреки очевидното сходство в трактовката на темата. Пушкин рисува някакъв универсален, вечен образ на поета-пророк, на духовния жрец, комуто сам бог е заповядал: „Глаголом жги сердца людей.“ А Лермонтов всъщност се самоизобразява, защото самият той е този пророк, избран и обикнат от бога, този вечен страдалец, когото тълпата замерва с камъни и плаши с него своите невръстни синове. Тази трактовка на Лермонтов е биографично достоверна, тя просто е вярна по отношение на собствения му живот и съдба. И всъщност примерът звучи обобщаващо за паралела между двамата велики творци. Пушкин създава идеалния образ на поета-подвижник, а Лермонтов става негово реално въплъщение. Лермонтов е като Сервантес, който е не само автор на „Дон Кихот“, но и сам е Дон Кихот.
А какво да кажем за онези потресаващи стихове на Лермонтов, които плющят в руската поезия цяло столетие, преди да се сбъднат в страшното историческо възмездие на 1917 година:
Ден иде, за Русия ден зловещ —
ще се събори тронът с глух тътнеж;
сганта от царя ще се отрече
и кръв, река от кръв ще потече…
В космогонията на величествената вселена, наречена руска поезия, Лермонтов участвува наравно с Пушкин. Според сполучливия израз на Мережковски „Пушкин е дневното, Лермонтов — нощното светило на руската поезия. Тя цялата се люлее между тях, като между два полюса — съзерцанието и действието“. И наистина, и до ден-днешен много поети, литератори или пък обикновени любители на поезията не могат да решат за себе си въпроса: Пушкин или Лермонтов?
Един от най-великите бунтари в световната литература, Лермонтов, въпреки краткия си земен живот, единствен от руските поети си извоюва привилегията да бъде смятан за съперник на Пушкин. И дори само това да е заслугата на Лермонтов, тя е напълно достатъчна за неговото безсмъртие.
От всички големи поети — съвременници на Пушкин — Фьодор Тютчев изглежда най-далечен по стил и поетика от Пушкин. Разликата между тях обаче не е така проста и еднозначна, че да бъде определена с две думи, защото на фона на своята поетична епоха Тютчев е едновременно и архаист, и новатор. Езикът му напомня този на Державин и това се отнася преди всичко до често използуваните от Тютчев сложни епитети в изрази от рода: „животрептящо сияние“, „гръмокипяща чаша“, „всепоглъщаща и миротворна бездна“ и др. Пак подобно на Державин (и в противовес на Пушкин) той подчертава цялата яркост и многоцветност на видимия свят. Тютчев, разбира се, е много далеч от това да бъде самоцелен рисувач на природни картини, но понякога именно живописната стихия се възприема особено силно в неговите пейзажи. Ето например четири стиха, в които срещаме четири цветови епитета (да не говорим за останалите епитети). Те освен това са и рими, т.е. Тютчев ги поставя на най-силните в интонационно отношение места в стиха. За да проличи всичко това по-ясно, ще цитирам оригинала:
Как сладко дремлет сад темной-зеленый,
Объятый негой ночи голобой,
Сквозь яблони, цветами убеленной,
Как сладко светит месяц золотой!…
Друга особеност на Тютчев, която го отличава от Пушкин, е употребата на метафори и дори на разгърнати метафорични сравнения, които понякога обхващат цялата творба. Поетът още в началото заменя реалния обект с друг, художествен предмет и го описва с най-малки подробности, всяка от която има за цел да изрази една или друга страна на реалния обект. Имам пред вид стихотворението „Морски кон“. В него Тютчев през цялото време рисува някакво морско чудовище с „бледнозелена грива“, „в своята надменна сила, гъста грива разпилял“ и т.н. И едва накрая, в последните стихове, когато поетът казва:
… насочваш мигом своя бяг,
зацвилил гордо, блъсващ
с копита екналия бряг —
и с пръски се разпръсваш!… —
ние разбираме, че всъщност става дума за морската вълна, за прибоя, за самото море. В своето хронологично възприятие на текста ние тръгваме, тъй да се каже, отзад напред — от образа заместител към реалния образ, от метафората към предмета (една класическа поетика обикновено прави обратното). Някои автори виждат тук отново влиянието на Державин, но може би в случая е по-уместно да говорим за това, че Тютчев се откъсва от достоверно описателната, почти лишена от метафори Пушкинова школа на „хармоничната точност“ и се развива по посока на една по-модерна лирическа образност. Тютчев експериментира в областта на стиха. Той смело изоставя постоянната цезура след четвъртата сричка в петостъпния ямб, която през 30-те години на миналия век, а и по-късно, е нещо все още задължително в руската поезия (един Бунин например спазва тази цезура чак до 20-те години на XX век). В стихотворения като „Последна любов“ Тютчев нарушава с паузи силаботоническия стих в стремежа си към по-изразителна ритмика. А в „Silentium“, писано още в 1830 г., той комбинира ямба с амфибрахий. Всички тези похвати ще получат широко разпространение в руската поезия значително по-късно.
За разлика от Пушкин, който създава хармонично равновесие между естетически значимите предмети в рамките на творбата, Тютчев много често изгражда своите стихотворения около един определен семантичен „стожер“, около някакъв символ или система от символи. Така е в известното му стихотворение „Два гласа“:
Мъжествено, смело борете се, братя,
макар и да няма надежда в борбата!
Над вас, мълчаливи, звездите горят,
под вас са гробове — те също мълчат.
А там, на Олимп божествата сияят
безсмъртни — ни труд, ни печал ги терзаят.
За смъртни сърца са трудът и скръбта…
И вместо победа, ги чака смъртта.
II
Борете се, братя, усърдни и смели,
борбата е трудна, а боят — жесток!
Над вас са безмълвните звездни предели,
под вас зее гробът пустинно дълбок.
Но нека със завист следят божествата
как долу сърцата се борят без страх…
И който загине — но в бой със Съдбата —
венеца победен ще грабне от тях.
Стихотворението почива върху пространствената противоположност между „горе“ и „долу“, върху философски изведената опозиция между светлината на звездите и мракът на гробовете. И в двете части на творбата за тях изрично се подчертава, че са еднакво безмълвни, т.е. безучастни към нашата участ. Горе е вечността, долу е смъртта. Горе, на Олимп, са боговете, безсмъртните небожители, блажените господари на съдбата. Долу, на земята, са хората — смъртните, смазани от тревога и труд човешки твари. Едните съзерцават, другите се борят. Тази борба е безнадеждна, но е единственият смисъл на човешкото съществование. На всичко това съответствуват двата гласа, двете гледни точки в този философски диалог, който Тютчевото лирическо „аз“ всъщност води със самото себе си.
Ако Тютчев — за разлика от Пушкин — подчертава някои елементи на образната структура, ако ги извежда на преден план, то е, защото държи да изрази определени идеи и своето виждане за света. Ако неговата поетическа система е сравнително по-усложнена и някак по-тезисна, ако в нея философското внушение доминира над изображението, то е, защото по друг начин той не може да разкрие цялата сложност на проблемите, които го вълнуват. И тази „тезисност“ всъщност не винаги е така ясно осезаема. Тя повече или по-малко е разтворена в могъщата изобразителна стихия на Тютчев, който освен всичко друго е един от най-тъжните поети на руската природа.
Като цяло пейзажно-философската лирика на Тютчев най-често се осъществява посредством паралелизъм между „духа“ на ландшафта и мисловната настройка на личността („Когато скръб и скука ни гнетят“), между космогонични представи и метафизични символи („Денят и нощта“), или между равнодушната природа на местността и скрития зад нея „genius loci“ на историческото минало („Ливонските поля пребродих аз накръст“). За Тютчев природата винаги е нещо много повече от външна видимост, обективна реалност, съвкупност от предмети, багри и линии. Или, както сам поетът се изразява:
Природата, помнете, не е
ни камък, ни бездушен лик —
тя волно диша, тя копнее,
говори тя със свой език.
Лириката на Тютчев се мъчи да разгадае този език — неговите знаци и символи, поличби и пророчества. С това тя по свой начин напомня пейзажно-философската лирика на Пушкин („Аквилон“, „Бесове“, „Редеят облаци, разпръснати стада“ и др.) и заедно с нея съставя един жанр, характерен и по-нататък за руската поезия. Още приживе на Тютчев този жанр получава своеобразно развитие у Фет. Той е все така жизнен, великолепен и съдържателен и много по-късно у Иван Бунин — един от последните руски поети-класици, за които Блок казва, че е „проникнал в простотата и чувствителността на пушкинския стих“. Лириката на Бунин е синтез на жанра, на една дълга и плодотворна традиция в руската поезия. Тя е пищен разцвет на една пронизана с философски настроения лирична живопис:
Не, не пейзажът гледам аз,
духът не в багри се прехласва,
а в туй, що иззад тях проблясва?
Животът, пълен с жар и страст.
Поетите от народнически тип имат безразлично отношение към природата. Те извръщат поглед от нея, за да се насочат към социалната действителност, защото тя е средоточие на техните лични и класови, а оттам и естетически интереси. Дори у Некрасов природната картина вече не е функционална сама по себе си — като импресия или като философия на битието. Тя е заместена от картини на селския бит и труд, от сцени на жестока експлоатация на селския труженик. Природата вече не е образ на красота и хармония, тя е арена на социални противоречия и конфликти. Поетите-модернисти от своя страна демонстративно отричат природата. За тях тя е някаква „низша“ реалност, лишена от естетическа стойност и философски смисъл. Те се опитват да надстройват върху нея друга, по-висша реалност — света на своите идеи и символи. Достатъчно е да цитираме Валерий Брюсов:
С таен копнеж начертах
свят на картини мечтани —
всичко тук прах е пред тях:
степи, скали, океани!
За разлика от поетите от народнически тип и от поетите модернисти, Бунин, който е съвременник на тези две направления, все още търси посредством пейзажа смисъла на човешкото битие и пейзажът е сякаш неговата връзка с родината и човечеството. И затова неговата фигура е така самотна, а поезията му — недокосната от литературната „злоба на деня“ — е продължение на Пушкин и Тютчев, на класическия стил на руската поезия.
В средата на XIX в. на литературното поприще встъпват двама ярки творци, оказали силно и определено въздействие не само и дори не толкова върху своята съвременност, колкото върху бъдещия развой на руската поезия. Говоря за двама художници, които тепърва ще бъдат преоткривани в началото на следващото столетие и чак до наши дни — Афанасий Фет и Николай Некрасов. Израснали в една и съща обществено-историческа епоха, почти връстници, те имат доста различни граждански и литературни съдби. Дори нещо повече, Фет и Некрасов олицетворяват две почти напълно противоположни направления в руската лирика от втората половина на миналия век.
Поезията на Фет, романтична по своята природа, е обърната към музиката на битието и сама е музика, симфония от багри, звуци и аромати. Тя се стреми да улови красотата на света, да спре мига, в който тя се ражда и изчезва, и да създаде от този миг трайна естетическа наслада:
Как богат съм в творбите си аз!
Всеки блясък ми радва душата!
Мой е всеки небесен елмаз,
всеки бисер искрящ на росата.
Поезията на Некрасов, просветителска по своя дух, е насочена към света на социалното страдание и самата тя е едно непрекъснато страдание. Това е доловил още Достоевски, който пише за Некрасов: „Това беше едно сърце, наранено за цял живот, и тази незатворена рана беше извор на цялата му поезия, на цялата страстна до болка любов на този човек към всяко същество, което страда от насилие.“ Тези думи на великия Достоевски характеризират едновременно идейния свят на Некрасов, неговата емоционална доминанта и мястото му в руската поезия. Лирическият герой на Некрасов се стреми да долови отчаяния вик на скръб и протест, който избликва от народните глъбини, и да го превърне в жива съвест на руската литература. И Некрасов призовава:
Сейте Добро, и Разумно, и Вечно!
Сейте! Сполай ще ви каже сърдечно
Целият руски народ…
Фет и Некрасов, тези две лирични стихии — романтическата и просветителската, тези два идеала — естетическото и народностното, си противостоят и едновременно се допълват. В поезията на Пушкин те бяха обединени в органично цяло, съществуваха като хармонично единство. Сега вече тази хармония се разпада и нейните съставни елементи се проявяват поотделно, целенасочено, и поради това с огромна изразителна сила — у Фет и Некрасов. Те впрочем отразяват в себе си характерни черти на руската душа. В тяхната диалектическа противоположност по своеобразен начин звучи същата онази антитеза между съзерцанието и действието, която Мережковски открива между Пушкин и Лермонтов. В тях очевидно се оглеждат устойчиви, традиционни черти на руската литература. Фет може да бъде разглеждан като свързващо звено между Жуковски и Блок, т.е. между руския романтизъм от първото десетилетие на миналия век и неоромантизма от епохата и в прехода към XX век. А Некрасов е най-значителният поет на революционната мисъл през XIX век, истински предтеча на бъдещия демократичен подем на руската литература.
Некрасов за първи път въвежда в руската поезия обикновения човек, човека на бита, изтормозен от дребни грижи и делнични мъки. Некрасов широко разтваря вратите на поезията за „малкия човек“, чието име е милион. И подписът на този лирически герой пече не е „аз“, а „ние“. Този човек е непоетичен, неестетичен, дисхармоничен, защото такъв е самият му живот, лишен от висшите наслади на духа, потънал в борбата за насъщния хляб. От неговите черти изгражда Некрасов психологията на своите лирически персонажи:
Бедността ме е страшно притиснала,
колко страх от баща си съм брал,
и съдбата, от сълзи прогизнала,
ме довърши най-сетне без жал!
Тази измъчена и унижена човешка личност, в която Некрасов влага много от собствената си биография, е нещо ново за руската поезия. Този герой, който всъщност не е вече и героичен, е много далеч от Онегин и Печорин, от цялата плеяда блестящи светски лъвове, романтични рицари, скучаещи самотници и гениални съзерцатели на живота, с които е пълна дотогавашната руска литература. Неговата човешка драма е проста, неговият конфликт със света има социални и битови, а не възвишено-философски измерения.
Лирическият персонаж на Некрасов вече не е просветеният, демократично настроен дворянин, гордата, великодушна личност, която слиза в народните низини, за да търси там добродетели и упование. Не, това е човекът без род и звание, селянинът, градският бедняк, героят на тълпата, разночинският полуинтелигент. И той няма защо, няма за какво да предприема прословутото „хождение в народ“, защото той е самият народ. В поезията на Некрасов широко и властно звучи руският човек с цялата си психологическа разноречивост, с цялото си социално многогласие. И този персонаж, този лирически герой не се проявява като ярка индивидуалност, не изразява своето неповторимо и суверенно естетическо „аз“. Той е някак анонимен, защото носи в себе си великата анонимност на народа. Той би могъл да бъде всеки един от онези клетници, за които поетът казва:
Навред мъгла — измъчва тя
бедняка клет до смърт…
Единствено към кръчмата
утъпкан води път.
Некрасов ясно съзнава, че трябва да пише именно за този човек, изнурен от труд и мъка, отегчен от злобата на деня, лишен от граждански глас, лишен дори от възможност да осмисли сам собственото си битие. Поетът смята за свой собствен дълг да твори за нищите духом и тялом, да говори на нищожния за неговото нищожество, на унизения — за неговото унижение:
Уви! салони, бляскави сюжети
са лукс за руските поети…
Другари мои по съдба, по труд,
по Муза горда и нещастна,
и озлобена, и безгласна! —
дано от вас да бъде чут
и моят стон… Нима утеха не е…
И който сам е болен, той копнее
за друг болник да чуе вест…
Поезията на Некрасов, душевното й неспокойствие, дисхармоничното й възприятие на света, нейната поетика и нейният стих имат много повече общо с Лермонтов, отколкото с Пушкин. Светът на Некрасов е кръвна рожба на Лермонтовата „немытая Россия, страна робов, страна господ“. Главният герой на Некрасов — социалният бунтар — сякаш черпи вдъхновение и поетична мощ от пламъка, който е горял в гърдите на Лермонтов — един от най-безкомпромисните, един от вселенските бунтари в европейската литература. Разкъсаната от противоречия, вечно скърбяща, чувствуваща се неуютно на този свят, неврастенична Муза на Некрасов е някаква, макар и по-далечна, но все пак родна сестра на Лермонтовия Демон. И Некрасов би могъл също като Лермонтов да каже с горчивина:
Пребродих руското ни царство,
подобно беден пилигрим;
вред — змийска злоба и коварство,
и никъде — другар любим,
ни дружба нежно-постоянна,
без корист и без тайна злост…
Некрасов е певец на народното страдание и същевременно Поет на социалната действителност. Многозначителен е фактът, че В своя сарказъм спрямо бюрократично-официална Русия той отново взема за отправна точка поезията на Лермонтов. Неговата „Приспивна песен“ е пародия на Лермонтовата „Казашка приспивна песен“. Тук контрастът е пълен, противопоставянето е флагрантно, по всички правила на пародийния жанр. Лермонтов създава идилия — едновременно битова и героична, проста и сърдечна. Той рисува една древна човешка картина, внушаваща вечни човешки чувства:
Богатырь ты будешь с виду
И казак душой.
Провожать тебя я выду —
Тм махнешь рукой…
Сколько горьких слез украдкой
Я в ту ночь пролью!…
Спи, мой ангел, тихо, сладко,
Баюшки-баю.
Некрасов „препява“ този мотив в съвсем друга гама и създава една сатира — злъчна, безпощадна и не по-малко вечна по своя обобщаващ смисъл от картината, която рисува Лермонтов:
Будешь ты чиновник с виду
И подлец душой,
Провожать тебя я выду —
И махну рукой!
В день привыкнешь ты картинно
Спину гнать свою…
Спи, пострел, пока невинной!
Баюшки-баю.
Пародийният конфликт между двете творби произтича от различната социална репрезентативност на авторите и от различните им социални разбирания за гражданска лирика. Между рождените дати на двете стихотворения има само пет години. Лермонтовата „Казашка приспивна песен“ е писана една година преди смъртта на поета, а нейната пародия е едно от ранните стихотворения на Некрасов. За тези пет години не се е извършила кой знае каква промяна или коренен преврат в руския социален живот. Но промени в развитието на руското общество предстоят, а изкуството, както е известно, понякога изпреварва историята. Неговите образи често отразяват идеи, които още не са станали събития, но вече се носят във въздуха. Казано с други думи, Некрасов започва оттам, където свършва Лермонтов. И никак не е случайно, че преходът между двамата се извършва именно посредством жанра на пародията.
Една от най-типичните функции на този жанр е „преобличането“ на даден герой или образ, смяната на неговите социални и естетически одежди. Това преобличане е възможно дори и тогава, когато двамата автори не са разделени от някаква идеологическа пропаст. Такъв е и случаят с Лермонтов и Некрасов, които в еднаква степен са бунтари и принципни противници на царска Русия. И затова въпросната пародия е не толкова конфликт между непримирими идейни врагове, колкото обмяна на мнения, съпоставяне на различни социални позиции посредством една и съща поетична структура. Това по всяка вероятност е характерно изобщо за литературната пародия, защото спор между две абсолютно непримирими творби едва ли може да съществува на практика. Между тях все пак трябва да има нещо общо. И това общо не винаги е само художествената форма. (От подобен тип е и пародията, която у нас Елин Пелин прави на Вазовото стихотворение „Отечество любезно“, доколкото и двамата автори стоят на демократични позиции.)
Некрасов е много близък на Лермонтов по ритмичната стихия на своята поезия, която също широко използува трисрични размери и дактилни рими. В това впрочем се изразява връзката и на двамата поети с традициите на руската народна песен. Но докато при Лермонтов това е само един от аспектите на богатата му и разнообразна ритмична организация на стиха (по-разнообразна от тази на Пушкин), Некрасов преследва една по-обща цел — да се приближи до духа на фолклора не само в идейно отношение, но и в областта на формата. Той използува народни стихови размери, а също така типични за народната песен подбор и подреждане на думите, анафори и други видове повторения, умалителни имена с дактилна форма и т.н. Езиковата близост на Некрасовите стихове до пословицата и поговорката понякога е толкова силна, че е трудно да бъдат преведени на друг език и затова ще си позволя да цитирам в оригинал само един пример:
И погас он словно свеченька
Восковая, пред-иконная…
Мало слов, а горя реченька,
Горя реченька бездонная!…
Кръвната връзка на Некрасов с народното творчество и изобщо с историческата съдба на руския народ личи във всички елементи и на всички равнища на неговата поетична система. Неин вътрешен двигател е духът на социалното противоречие, на класовото недоволство. А цялата тя е част от все по-бурно развиващия се процес на демократизация на руския обществен и културен живот. Това е същият оня процес, чиято огромна, събирана с векове енергия доведе до революцията от 1917 г., която откри нов етап в развитието на Русия и на руската поезия.[2]
Руската класическа поезия е едно от чудесата на европейската литература. В почти всички стихотворни жанрове и идейно-изобразителни типове тя достига върхове на словесното изкуство. За малко повече от едно столетие тя се изгражда като забележителна национална култура със своя художествена самобитност, собствен духовен облик и особен нравствен смисъл. Цялата пълнота и многообразие на обществения живот се оглеждат в руската поезия, и изобщо в руската литература, както в никое друго изкуство, създадено върху необятната руска земя. Оглежда се преди всичко самата Русия с могъщата си природа, бурна история и неповторима национална съдба. Едва ли има голям руски поет, който да не е пресъздавал образа на родината и да не се е чувствувал навеки свързан с нея. Пушкин си я представя като въплъщение на нечувана мощ, някакъв нов Левиатан, настръхнал, „блестейки с четина челична“, който, ако бъде застрашен, ще се надигне:
… от Перм до Таврида,
от финския гранит до зноя на Колхида,
от Кремъл, гневно разлюлян,
чак до китайските предели…
Тютчев се стъписва пред нея, както Едип пред загадката на Сфинкса, и само в едно четиристишие създава цяла философия на руската нация, на нейното минало и грядуще, на вечната й същност — особена, свойствена само за нея:
Русия с ум не ще прозреш,
не ще я вместиш в обща мяра —
Русия за да разбереш,
единствено е нужна вяра.
Некрасов я обича заради великото страдание на нейния народ и едновременно с това гневно я осъжда, задето търпи игото на тираните. С гениална простота и дълбоко проникновение, само с помощта на няколко епитета той ни представя противоречивия й образ:
Ти си убогата,
ти си обилната,
ти си пребитата,
ти си всесилната
Майчица-Рус!…
Блок се обръща към нея като към вечната любима, защото тя е част от страданието на собствения му дух и плът. Той е неин вечен жених, който споделя всичките й полети и падения, прозрения и заблуди. Той не може нито за миг да й изневери. Самата съдба го е обрекла да съпровожда своята родина по трънливия й път към бъдещето:
Невясто моя, Рус! До болка ясен
е дългият ни път! —
Като стрела татарска, с вой ужасен,
пронизал нашта гръд.
Руското поетично слово е нещо много повече от обикновен летопис на исторически събития и социално-политически вълнения. Посредством характерната за изкуството способност да въздействува непосредственото върху нашето сърце, руската поезия утвърждава висши човешки идеали. А често пъти изпълнява и една много по-важна функция — да реабилитира онези негови духовни създания, които режимът на тираните е осъждал и заклеймявал, да възкресява и запазва за бъдещите поколения всичко добро и прекрасно, с което руският народ е живял векове.
В този смисъл руската поезия винаги е била своеобразен „коректив“ на руската действителност, озарявала е със своята чиста светлина неясния път към бъдещето, вярвала е в това бъдеще. Нещо повече, заразявала е с тази вяра други народи, други национални култури. Може би на първо място сред тях е българската култура, изпитала най-силно въздействието на руското художествено слово. И неслучайно, когато пресъздава образа на Некрасов, нашият голям поет Теодор Траянов във своя величествен „Пантеон“ пише:
Насищай, робска орисия,
със кръв и сълзи своя век,
но знай, из тъмната Русия
ще дойде новият човек!
В тези стихове на Траянов се оглежда може би най-характерната особеност на руската култура — нейният всечовешки патос, страстният копнеж за щастие, за духовен и социален прогрес. И затова руската литература като малко други национални литератури отдавна е надхвърлила границата на своето отечество. Тя и днес е една съкровищница на непреходна духовност и войнствуващ хуманизъм — за самата Русия и за цялото човечество.
Ломоносов, Михаил (Михайло) Василевич (1711–1765) — учен-естествоизпитател, философ, поет, реформатор на стиха, създател на руския литературен език, родоначалник на новата руска поезия. Цялостната му духовна и обществена дейност е важна съставна част на Руското просвещение. Ломоносов въвежда в руската поезия стихотворните жанрове на европейската литература — ода, епична поема, послание, идилия, епиграма и т.н. Той разработва някои, станали по-късно традиционни за руската поезия размери и форми — четиристъпния и шестостъпния ямб, десетостишната одическа строфа и др. Поетичният му език е точен, образен, свързан с традициите на рационализма. Основни черти на Ломоносовата поезия са възторг от величието на битието, страстен граждански патос, патриотизъм, чувство за собствено достойнство на поетическата личност. Литературните му и естетически възгледи са свързани с разцвета на класицизма в руската литература. За Ломоносов поезията е могъщо средство за пропагандиране на прогресивни обществени, научни и родолюбиви идеи.
Щурецо мил, от нас си много по-блажен
и много по-щастлив, защото си дарен
от щедрата съдба да имаш дом в тревата,
да те опива с дъх на сладък мед росата.
Мнозина ще рекат, че си презряна твар,
но с хората сравнен, наистина си цар.
Ти, ангел в плът, почти безплътен, скачаш, пееш,
с безгрижен, волен дух навсякъде живееш.
Не молиш нищо ти, до сетния си ден
на някого не си за нищо задължен.
Послушайте какво с един старик се случи
и как накрай добре от всичко се поучи.
С магарето си той, синът му пеш, веднъж
потеглиха на път. Един случаен мъж
наскоро с гняв ги спря: „Ти нямаш срам, човече!
Нима ще бъхта пеш дете така далече?“
Тогаз със своя син бащата се смени,
но малко повървял, видя, че отстрани
започнаха към тях да сочат с пръст: „Юнаци!
Светът е пълен май с такива. Пфу, глупаци!
Защо не се качат и двамата?“ Смутен,
прие съвета нов селякът уморен,
но трябваше да спрат в средата на градчето —
пазарът срещна с вик бащата и детето:
„Измъчвате така животното без жал!“
И тръгнаха назад. Човекът бе разбрал:
„Щом нечий чужд съвет за мъдър пак призная,
магарето на гръб ще нося май накрая.“
Изваяният тук прекрасен образ нека
за мъдрия монарх напомня, за човека,
последен чин приел, лишил се от покой.
Със пример затвърди законите си той.
За скиптър бе роден, но в труд живя, откри ни
науките — компас за идните години.
Строеше градове, изстрадваше войни,
кръстосваше далеч морета и страни.
Художници събра, подготви сам войници,
срази врага и вън, и в своите редици.
Накратко, Петър бе за всички нас баща.
За земен бог сега Русия го почита:
олтари вдига тя, с любов венци изплита,
с поклон благодари за толкова неща.
Денят лика си светъл скри,
в полята легна влажна нощ,
безкраен мрак света покри:
загуби зракът свойта мощ.
Безброй звезди трептяха, бе
бездънно звездното небе.
Като черупка в океан,
искра във вечен леден блок,
прашинка малка в ураган,
перо сред огнен стълб висок —
така, от бездната смутен,
се губех в мисли този ден.
Най-мъдрите уста твърдят,
че там живеят светове,
безчислени слънца горят
над хора вече векове.
Природата е сякаш храм —
прославят бог и тук, и там.
По силата на кой закон
на север чак зора изгря?
Светилото ли бе на трон,
от огън ли ледът завря,
та хладен пламък ни покри
и нощем ден ни озари?
О вие, чийто ясен взор —
дори след най-нищожен знак —
дарява мислите с простор
и дири без умора пак
към тайните неща врати,
какво, кажете, ни смути?
Защо лъчът в нощта трепти,
от пламъка се ражда твърд,
без буря мълния пламти
над ледената земна гръд?
И как през зимата, дори
втвърдена, парата гори?
Вода с мъгла ли спори там;
лъчи ли слънчеви блестят,
през въздух гъст дошли насам;
върхари снежни ли горят
или ветрецът лек щом спре,
сребрее гладкото море?
Съмнения изпълват, знам,
словата ви, защото кой
ще каже колко е голям
светът, къде завършва той,
загадъчен и многолик?
Творецът е така велик!
Державин, Гаврила Романович (1743–1816) — най-значителният руски поет на XVIII в. Творчеството му отразява най-характерните черти на Екатерининската епоха: засилването на руската държавност, разцвета на националното самосъзнание, героиката на военните победи, корупцията на велможите, властта на фаворитите, дворцовите интриги и т.н. Основният жанр, който разработва Державин, е тържествената ода. Той обаче пристъпва към нея като новатор, разрушавайки характерната за класицизма „чистота“ и едностранчивост на жанра, обединявайки в една и съща творба елементи на одата и на сатирата. Едновременно с това в стиховете на Державин се появява и образът на самия автор — като реална личност с индивидуални преживявания. За метода на Державин е характерна конкретност на изображението, пластичност на образите, обилие на автобиографични мотиви и заедно с това типичният за класицистите дидактизъм и алегоризъм.
Не е ли в летен зной ветрецът ведроок
повял в съня ми лек с пленителност незрима?
Не е ли в злака туй кристалния поток?
Или е в сенките целувка на любима?
Не! Арфа чувам аз: вълшебния й звук,
отекващ в розите със струните си спящи,
ту шепнещ отдалеч, ту най-внезапно тук
избухващ с мълнии Перунови, блестящи.
Тъй ти, приятелко на музите, възторг
струиш у мен, дошъл от свирещи харити,
когато техните чела венчава бог
и тръпнат от любов с усмихнати ланити.
Как светло аз следя, когато пее тя
за моя бащин край — вълшебно зазвъняла,
нашепвайки, че там разцъфва пролетта,
че родния Казан безценни дни търкаля.
О, люлка шеметна на първите ми дни!
На мойта чистота от младостта обител!
Кога ли твоята зора ще осени
духа ми? И кога ще бъда пак твой жител?
Да мога да следя заветните стада
от камски дъбове, прадревни и почтени.
По Волга с лодка край селцата да летя
и да прегръщам в скръб гробовете свещени!
О, арфа! За Казан звъни, звъни у мен!
Звъни как се явил там Павел Благодатен!
Ценя добрата вест за моя край свещен!
Димът отечествен е сладък и приятен!
В Киргиз-кайсацка орда славна
княгиня си, Фелица! Ти
със свойта мъдрост богоравна
посочи верните следи
на Хлор, на княза малолетен,
да тръгне към върха заветен,
где роза без бодли цъфти
и добродетел само има.
Съвет кажи ми, несравнима,
натам духът ми да лети!
Фелица, дай ми наставления:
как укротил в живот правдив
страстта и нейните вълнения,
на този свят да съм щастлив?
Гласът ти светъл вдъхновява,
а твоят син ме направлява,
но да ги следвам — слаб съм аз!
Ту овладявам своите страсти,
ту вземат те над мене власт и
безводен роб съм в тоя час!
Проспал до обед своя ден —
тютюн запушвам със кафето.
В химери празни запленен —
превръщам в празник битието.
Ту роб от персите спасявам
или пък с турци се сражавам,
ту замечтан, че съм султан,
света сразявам с гняв суров, а
модиста си за дреха нова
догонвам — хукнал по кафтан…
Обичам пиршество богато
с подбрана в моя чест среда.
На масата — сребро и злато —
сияят хиляди блюда…
Там риба астраханска има,
вестфалски бут — храна любима,
пироги и пилаф димят…
С шампанско, с вафли се гощавам
и всичко на света забравям
сред сладостния аромат.
Или — в градинчица прекрасна —
беседка! Там фонтан шуми…
Под звън на арфа сладкогласна
елеен аромат дими…
Ветрецът кротък е и гали
желани ята, залюляли
кръвта. На кадифен диван
лежа… И виждам — хубавица!
Разнежил милата девица,
й шепна страстно замечтан…
Останал у дома — лудея
глупешки… Гоним се, шумим
с ясена ми и по детски с нея
към гълъбарника пълзим.
В игра на „жмичка“ я увличам,
да бъда верен й се вричам…
А после — книги! Стара страст!
С Полкан и Бьов се просвещавам,
над Библията се прозявам
и в дрямка се унасям аз…
Такъв, Фелица, съм развратен!
На моя свят принадлежа.
Днес всеки, мъдър или знатен,
живее в някаква лъжа!
Мечтите за разврат сменили,
не търсим вече светли сили.
Та кой сред тия, що кръжат
между пороци и тщеславие,
сред мързел и нездрави нрави, е
намерил правилния път?
Намерил! Но нима не мами
нас — слаби смъртни — тоя път?
Пленен от страсти и измами,
препъван влачи се умът.
Невежество — мъгла безока!
И кой ще ни даде посока?
Съблазни, подлост — властват те…
Разкошът ни осакатява!
Но где доброто обитава
и роза без бодли расте?
. . . . . . . . . . . .
И стана господ-бог да съди
тълпата земни богове;
и рече — докога ще бъде
тъй, че да властват бесове?
Ваш дълг са честните закони
към всеки — силен или слаб —
да няма хора без подслон и
сираци да скимтят за хляб.
Да няма вече в непосилни
беди човек неоправдан —
да тъпчат силните безсилни,
беднякът да е окован.
Не чуват! Виждат и не знаят
с взор от парите заслепен,
че от неправди ври безкраят,
от зло светът е обсаден.
Царе! Аз мислех, че сте властни,
тъй както бог е възвисен,
но вий сте като мен пристрастни
и също смъртни като мен.
Като листата в студовете,
сред вихрен есенен въртоп
и вие също ще умрете
като последния си роб!
Ти, боже, възкръсни в тъмата,
молитви те зоват със жар:
ела, съди и на земята
бъди един-единствен цар!
Аз паметник красив си вдигнах, по-висок и
от пирамидите и от метал по-твърд;
ни гръм ще го сломи, ни вихрища жестоки,
във вечността дори за него няма смърт.
Тъй! — цял не ще умра и дял голям от мене,
надмогнал гибел, мрак, ще е с живота слят
и вечно млад и нов, той слава тук ще жене,
докле славяните почита тоя свят.
За мен ще се мълви помежду две морета,
където Волга, Дон, Нева нашир текат;
народите навред ще помнят как в несрета,
в безвестна тъмнина проблясва моя път.
Как пръв се осмелих и с реч забавна, родна
възпях Фелица аз и добродетелта,
царете как корях с усмивка най-свободна,
как и за бога аз беседвах с простота.
О, музо! Имаш ти заслуга справедлива
и който те презре, презрение му дай,
и непринудено, с ръката търпелива
челото си с лъчи безсмъртни увенчай!
Жуковски, Василий Андреевич (1783–1852) — поет и преводач, един от основоположниците на руския романтизъм, близък и сърдечен приятел на Пушкин. Благодарение на службата си в двореца (възпитател на престолонаследника, на бъдещия цар Александър II) има възможност нееднократно да се застъпва пред императора за дейци на прогресивната руска интелигенция като Пушкин, Херцен, Лермонтов, Шевченко, декабристите и до голяма степен да смекчава тяхната участ. В поезията си Жуковски се стреми да избяга от света на обществените противоречия в сферата на нравствено-религиозните преживявания. Голямо място в лириката му заема изображението на природата. В своя романтичен унес той търси тайнственото и чудноватото, необичайното и трагичното, като се насочва към исторически, предимно средновековни сюжети, рицарски и църковни легенди и т.н. Освен това, също както и Пушкин, преработва в стихове руски народни приказки и предания. Жуковски е един от най-големите преводачи в руската литература. Преводът му на „Одисея“ от Омир и до ден-днешен се смята за най-сполучлив, класически превод на тази творба.
Чаровен свят на дните прежни,
защо сега възкръсваш ти?
Кой буди спомените нежни
и замълчалите мечти?
Далечен поздрав чу душата,
познат гледец я позова.
И стана зримо в тишината
незримото преди това.
О, минало, защо с тревога
се свиваш в моите гърди?
Дали на прежното ще мога
да кажа твърдо: п а к б ъ д и?
Копнежа си по красотата
ще видя ли — сияещ, нов,
и на живота голотата
ще облека ли пак с любов?
Защо душата ми се стрелва
към дни, отлитнали назад?
Пустинен край не се населва.
Не връща се отминал свят.
Но има там Е д и н безгласен
свидетел на изминал път.
И с него всички дни в прекрасен,
единен светъл гроб лежат.
И пак умореният ден
в червени води се оглежда,
и тъмен лазурът се свежда
на сянка в света свечерен.
Пое мълчалива и мирна
нощта по пътека ефирна
и Хеспер пред нея лети —
звездата му ясна блести.
При нас, о, небесна, поспри,
с вълшебство спусни покривала.
С целебна забрава в бокала
ти мир на сърцата дари.
Със своите стъпки чудесни,
с приспиващи майчински песни
изтрий от душата сега
събраната тъмна тъга.
Когато моя бе, за мене в наслаждения
като вълшебен сън течеше всеки ден.
Но ме забрави ти — това бе привидение!
Ах! Твоята любов бе щастие за мен!
Когато моя бе, с похвали ме прехласна
и пеех радостно, от тебе вдъхновен.
Но ме разлюби ти и моят дар угасна!
Ах! Твоята любов скъп гений бе за мен!
Когато моя бе, в обителта свещена
на нищетата аз поднасях дар смирен.
Но ме забрави ти, безмилостна, студена!
Ах! Твоята любов бе щедър дар за мен!
Озари се, час на късни
сенки и на мрак разстлан.
Где душата ще възкръсне?
Где е изходът желан?
Виждам хълм в далечината —
пъстро-пъстро разцъфтял.
Ах, къде ми са крилата —
бих към хълма полетял!
Пеят там свободни лири о
непознати гласове,
носят там особен мирис
пролетните ветрове.
И по сенчести дървета
златни плодове блестят.
И вихрушките с несрета
по тревите не свистят.
Край на търсени възторзи
и на пролетни мечти!
Под дихание на рози
там душата ще цъфти.
Там ще полетя… Напразно!
Няма път, а ни дели
някаква река, ужасно
скачаща между скали.
Виждам лодка… Към мечтата
ти върви. Вдигни чело!
Със криле са ти платната,
живо — твоето весло!
И не чакай от небето
знак неведом. Просто знай —
ще те отведе сърцето
в този нов вълшебен край.
О ти, пазител-ангел мой,
ти, моя обич най-голяма,
обичам те и пак съм твой,
но думи за страстта ми няма.
Във всички земни красоти
аз образа ти мил долавям:
в лица с пленителни черти
аз само тебе си представям.
И твойто име пиша аз,
и от това се вдъхновявам,
от теб пленен, с гореща страст
на мойта лира те прославям
дори от тебе разделен.
Да бъда твой, за мен е радост;
отдавна всичко си за мен:
и мой живот, и моя сладост.
И в градски шум, в покой замрял
все от гласа ти се опивам;
щом легна, твоя мил овал
с последната си мисъл сливам;
дори в съня ми твоят глас
ми шепне сладко думи скъпи;
изпълнен с теб се будя аз,
преди зората да настъпи.
Ах! Мога ли без тебе сам!
Ти спътник ми си обожаем;
разбирам твоя поглед ням,
за другите неразгадаем;
в сърцето ми е твоят глас
и обич от дъха ти пия.
Възторзи, кой ще тръпне с вас
и с чара, който в мене крия?
Заради теб и с теб съм жив
и от живота се опивам;
чрез теб се чувствувам щастлив,
чрез теб с природата се сливам.
Кой има жребий по-блажен?
Защо за друго да мечтая?
Живот е любовта за мен
и аз стократно я желая.
Годежния си пръстен
в морето изтървах —
и с него свойта радост
и своя весел смях.
„Вземи, носи го, мили! —
ми каза в онзи час. —
Додето ти го носиш,
ще бъда твоя аз!“
Аз плакнех свойта мрежа
в неверните вълни…
В миг пръстена изпуснах…
Иди, че го върни.
И оттогава с мене
тя вече не дружи,
И моята усмивка
на дъното лежи.
О, ветре полунощен,
приятел ми бъди!
Потъналия пръстен
оттам ми извади.
Видя ме днес разплакан,
до мене тъжна спря.
И в погледа й нещо
като преди ме сгря.
Ръката ми погали,
за миг я улови,
реши да каже нещо,
но звук не промълви.
Не искам тая ласка,
ни тая доброта!
Любов, любов ми трябва…
Ала потъна тя.
Да търси, който иска,
в морето кехлибар…
Аз — своята надежда,
изгубения дар.
Море мълчаливо, море тъмносиньо,
пред твоята бездна омаян стоя!
Ти живо си, дишаш; с тих трепет любовен
и с мисли тревожни изпълнено пак.
Море мълчаливо, море тъмносиньо,
ти своята тайна и смисъл открий!
Кой твоето лоно бездънно люлее?
Как диша днес твойта напрегната гръд?
Или пък от земните наши неволи
те тегли далечното, светло небе?
Таинствено, сладостно, пълно със сили.
Тъй тихо си, чисто, щом чисто е то!
С лазура му бляскав ти нежно се плискаш
и вечер, и сутрин със него гориш;
ти златните облаци топло ласкаеш
и радостно с роя му звезден блестиш.
Когато пък облаци тъмни се сбират
и ясното слънце отнемат от теб —
ти виеш, ревеш и вълните повдигаш,
разкъсваш враждебната влажна мъгла…
И чезне тя, облаци тъмни отлитат;
но пълно все още с предишния смут,
ти дълго талази изплашени дигаш,
ала проясненото синьо небе
напълно покоя ти пак не възвръща;
а колко лъжлив и неверен е той:
ти смута си скриваш в спокойната бездна
и гледаш небето, по него тъжиш.
В дванайсет часа през нощта
барабанчикът става от гроба.
Той крачи напред и назад,
той пъргаво бие тревога.
Барабанът под тъмната пръст
пехотата мощна събужда:
и егери стават на крак,
и стават на крак гренадири
от руските зли снегове,
от южните римски полета,
от африканските стени,
от пясъка на Палестина…
В дванайсет часа през нощта
тръбачът излиза от гроба.
Той язди напред и назад,
той гръмко тревога засвирва.
Тръбата под тъмната пръст
могъщата конница буди:
и стават хусари на крак,
и стават на крак кирасири —
летят те от север и юг,
от изток и запад препускат —
на леки въздушни коне —
един подир друг ескадрони.
В дванайсет часа през нощта
пълководецът става от гроба.
Той носи наметнат сюртук,
триъгълна шапка и шпага.
На стария кон боеви
той бавно по фронта минава.
Маршали след него вървят,
след него вървят адютанти.
И цялата армия чест му
отдава. Той спира до нея.
И там пред очите му в марш
суровите полкове крачат.
А после със жест делови
във кръг генералите сбира.
Прошепва им сам на ухо
той свойта парола и лозунг.
На цялата армия те
тържествено ги известяват.
И Франция става парола,
а лозунг Светица Елена.
Пред своята стара войска
за сетен парад тъй — от гроба
императорът мъртъв излиза
в дванайсет часа през нощта.
„Мили мой, кажи, къде си?
Сякаш вихър те отнесе.
Може би ми измени
във далечните страни?
Или хладната могила
твоя взор е угасила?“
Тъй Людмила, впила взор
към далечния простор,
насред кръстопът тъжала.
„Ще се върне ли — шептяла —
от страната чужда той
след затихналия бой?“
Облак прах в далечината —
в дълъг строй блести войската.
Тропот. Мечове звънят;
медните тръби тръбят;
ризници, със прах покрити;
шлемове, с венци обвити;
идва войнският строй;
старци и деца безброй,
и жени, и годеници
срещат милите войници…
А Людмила?… „Той е там…
Крачи с войните насам…
Сладък час — съединение!…“
Войнското опълчение
преминава в стегнат строй.
Где е твоят мил герой,
твоята, Людмила, радост?
„Ах, прости, надежда-сладост!“
Няма го. И мълчешком
тя се връща в своя дом.
Плаче, скръбен лик склонила.
„Разтвори се, земьо мила!
Прибери ме в свойта гръд!
Няма обич втори път.“
„Що се случи с теб, Людмила? —
майка й със страх извила. —
Господи, покой й дай!“
„Всичко свърши, майко! Край
на надеждите ни вече!
Ах, небето се отрече
най-безмилостно от нас!
А със вяра чаках аз
на обета изпълнение
от светото провидение.
Няма милост бог. За мен
свърши всичко в тоя ден.“
„Грях е, дъще, да роптаеш.
Бог в скръбта ще опознаеш.
Той е наш всеблаг отец.
Стон не стига до мъртвец.“
„Всичко, майчице, отмина.
Вярата ми в бог загина.
А с молитви във нощта
пред иконата света
колко сълзи съм проляла!
Ах, в душата наболяла
никога като преди,
радостта не ще цъфти!
Рано аз познах наслада,
рано мрак пред мене пада.
За какво да впивам взор
към бездушния простор?
Връщат ли молби, кажи ми,
мъртъвци невъзвратими?“
„Господи, тя… от скръбта…
Дъще мила, със смъртта
идва на теглото краят —
за смирените е раят!
Ад бунтовните гори.
Пред небето се смири!“
„Що са мъките на ада
и небесната награда?
С милия навред е рай.
А без него този край
безотрадно място става.
Майко, господ ни забравя!“
Зарад жребия жесток
тъй на съд зовяла бог
безутешната Людмила…
Мръква. Дъх нощта стаила,
гледа как звезди блестят.
Тъмночерен е лесът.
Ту над облак рог извива,
ту зад облака се скрива
величавата луна.
В стихналата равнина
дълги сенки планината
е простряла до гората.
Заблестелите води
и далечните звезди
в светъл сумрак са обвити.
Спят могили в далнините.
Спят гори и долини…
Чуй!… Среднощен час звъни.
В миг повял от долината
и се втурнал от гората
бърз ветрец от клон на клон.
Млад ездач препуска кон.
Конят цвили и лудува…
Идат… Ей!… (Людмила чува.)
Блъскат портата с ръка…
Звънва медната халка…
Тихо шепот се раздава…
(Всичко в нея затрептява.)
Глас познат отвън трепти —
нежно милият шепти:
„Спи ли моята Людмила?
Помниш ли ме още, мила?
Или с друг ме замени?
Ставай! Годеник срещни!“
„Ти ли този зов изрече?
Ах, от плач и сълзи вече
ще остана без гледец!
Значи, трогна бог-отец
мъката на дева бедна.
Теб ли, мили, ще погледна?
Где си бил до днес и как
у дома се върна пак?“
„Моят дом е край Нарева.
Грейне ли луната-дева,
звънне ли среднощен час,
от килията тогаз
тръгвам и на стремената
аз се мятам в тъмнината.
Късно тръгнах в път нелек.
Моя ти ще си навек…
Чу ли? Совите пустинни…
Чу ли? Песни, брачни химни…
Цвили конят ми за път.
Да вървим! Дойде часът!“
„Нека блесне пак луната.
Хладен вятър в равнината,
всичко в тъмен мрак се скри,
не блести луна дори.“
„Вятърът ще спре да вее
и луната ще изгрее.
Имаме сто версти път.
Чу ли? Конят ми отвъд
цвили вече с всичка сила.
Гибелно ще бъде, мила,
ако още тук стоим.
Няма време! Да вървим!“
„Но нима тъй късно стана?
Чу ли? Селската камбана
полунощ ни извести.“
„Стихна вятърът. Блести
в езерен харман водата.
Ще препуснем през полята.“
„Где е твоят дом, кажи?“
„Там във Литва той лежи.
Хладен, тих, уединен е —
цял е скрит в треви зелени.
Шест дъски и кръст един.
Няма време! Да вървим!“
Той препуснал. И Людмила
с нежните ръце обвила
плахо своя мил. Едва
прислонила тя глава.
Като литнал, през долини,
през баири и рътлини
бърза конят в своя път
и копитата искрят.
Прах на облаци се вдига
и проблясват във верига
ров след ров и хълм след хълм.
Мостове се люшват с гръм.
Месецът зад хълм се спуска.
Мъртвият в галоп препуска
с девата към гроб студен.
„Дево, страшно ли е с мен?“
„Но за мъртъвците гроба
дом е в земната утроба.“
„Слушай! Шумолят листа.
Вик отеква в пустошта.
Черна врана там прехвръква.
Конят трепва и се дръпва.“
„Наближихме ли, кажи?“
„Дълъг път пред нас лежи.“
Тихи сенки прошумяват.
Своя гробен прах оставят
призраците в хор незрим
и във облачния дим,
дето месец рог издига,
се залавят във верига
като светъл хоровод.
Литнали в самия свод,
те въздушни химни пеят.
Сякаш листи се люлеят.
Сякаш лек ветрец трепти.
Сякаш ручейче шурти.
Месецът зад хълм препуска.
Мъртвият в галоп препуска
с девата към гроб студен.
„Страшно ли е, дево, с мен?“
„Но за мъртъвците гроба
дом е в земната утроба.“
„Коньо, времето лети.
Ранният ветрец трепти.
Бързай! Време не остава,
че зорницата изгрява.
Месецът зад облак спря.
Коньо мой, петел пропя!“
„Близко ли е?“ — тя го пита.
„Свърши!“ — отговор долита.
Пада тежък катинар.
Пред врата като олтар
конят влита с всичка сила.
Вижда клетата Людмила
божи храм и гроб до гроб.
По гробовете в галоп
бърза конят край стената.
Чува шепот тя в тревата.
Тих мъртвешки глас шепти.
Ей деницата пламти.
Конят, заискрил копита,
върху пресен гроб връхлита
и с ездача в него — бух!
В миг подземен тътен глух.
Гробните дъски пропукват,
кости в костите почукват,
прах се вдига, обръч — хлоп!…
Ненадейно този гроб
се разтвори пред Людмила.
Где ти е женихът, мила,
и венчалният венец?
Ах, женихът е мъртвец!
Вижда тя със взор уплашен
посинял трупа му страшен,
с дълъг бял саван обвит.
Бе преди тъй мил на вид,
а сега — очи изпити,
хлътнали съвсем страните,
сините ръце — на кръст…
Изведнъж я вика с пръст:
„Стигнахме!… Ела, Людмила!…
Вместо във постеля, мила,
под савана ще лежим —
в общ гроб двамата ще спим…“
А Людмила?… Вкаменена,
с гаснещ взор, със кръв вледена,
мъртва паднала за миг.
В облаците — стон и вик,
близо под пръстта — шептене.
Над гробовете студени
мъртъвците с хлътнал взор
се изправят в страшен хор:
„Грешно е да се роптае.
Бог съдбата ни чертае.
Чу той скръбния ти глас.
Край! Удари твоят час!“
Батюшков, Константин Николаевич (1787–1855) — представител на руския романтизъм, вожд на т.нар. „лека поезия“, поет-анакреонтик, възпяващ земните радости на живота и свободата на личността. Изпитва влиянието на френската поезия на XVIII в. и на античната поезия. В творчеството му се разкрива с особена сила вътрешният свят на човека. Той е един от преките предшественици и литературни учители на Пушкин.
О, памет на сърнето, ти
по-силна си, дори по-вечна
от моя разум — щом с мечти
ме водиш към страна далечна.
Аз помня милите слова,
очите сини — тъй понятни,
косите помня — светло-златни,
огрели нежната глава.
Бе несравнима и прекрасна
дори във проста дреха тя.
И образът й не угасна —
със мене странства по света.
От моя гений — любовта ми —
в раздялата съм утешен.
Ако заспя — дори съня ми
от нея ще е осветен.
Приятелю! Море злина
видях под небесата стари,
жестоки врагове, война,
огромни гибелни пожари.
Видях тълпи как бягат в страх —
окъсани и обругани.
И бледни майки там видях —
от родния си дом изгнани.
Видях ги аз на кръстопът,
притиснали до тъжна гръд
деца невръстни, как ридаят
и как очите им блуждаят
по призрачната синева.
Обзет от ужас, след това
в Москва — сравнена със земята —
сред съсипните бродих тих.
И с тежки сълзи в самотата
свещената й прах покрих.
И там, где кула величава
стърчеше в своите висини —
свидетелка на древна слава
и слава от по-нови дни;
и там, где в мир лежаха свети
и славни мощи на деди,
запазени през вековете
от богохулства и беди;
и там, где храмове, строени
за многолюдни тържества
от майстори с чутовен гений
блестяха златно над Москва —
днес няма камък върху камък.
А само въглени и прах
и скръбни хорица видях
след миналия адски пламък.
А искаш ти, другарю мой,
да пея за любов, за радост,
за щастие, за мил покой,
за весела, безгрижна младост!
Под този празен небосвод,
сред гибелта и сред пожара
със нежна ветрена цафара
да свикам бодър хоровод!
И да възпявам във забрава
Цирцеи разни в този кът,
където покрай мен лежат
другари, паднали във слава!
Не! Не! От своя дар лишен
да бъда и от лира знатна,
ако, Москва, родино златна,
забравя тебе някой ден!
Не! Не! Докато не пролея
кръв във полето на честта
за древния си град и с нея
за жертвите не отмъстя,
докато със мъже, които
към славата намират път,
аз трижди не възправя гръд
пред враговете си открито —
ще бъда чужд на нежността,
на музите и на венците,
на виното, на веселбите,
на песните за любовта!
Таят наслада и най-дивите гори.
И носят радост морските лагуни.
Вълните бягат хармонично и в зори,
и в късни нощи сребролунни.
Обичам ближния си, но по-мил,
природо-майко, ми е твоят гений.
Сред теб забравям аз какво съм бил,
какво сега е станало от мене.
Ти властно мойте чувства призова,
ти в плен ще ги държиш докрая.
За тях не мога да намеря верните слова,
а как и да ги премълча — не зная…
Там, дето Рона преминава
по тучна равнина,
там, дето мирта разцъфтява
уханно през деня
и кехлибарно грозде зрее
по всеки хълм и рът,
и лъч в лимони златни грее,
и явори шумят —
в прохладата и тишината
под здрачния простор —
с дълбока мъка във душата,
склонил над Рона взор,
стоеше руски пленник — горд и
неустрашим казак,
пленен в неравен бой от орди
на яростния враг.
Той пееше: „Шуми пространно
сред тия широти,
спокойна Рона, непрестанно
за Дон ми спомняй ти!
Напразно губя свойто време
сред този мирен кът.
Животът без борба е бреме,
без подвиг — пуст светът.
Цъфтят горите и полята
под пролетна звезда.
И всичко слави свободата.
Аз нямам свобода!
Шуми, река, със млада сила
сред тия широти —
за моята родина мила,
за Дон ми спомняй ти!
Тук всички селски хубавици
са с огнени очи
и под притворени ресници
те пращат ми лъчи.
Но що е радост във чужбина?
Край родния ми праг
за мен разцъфва радост — синя
и в жега, и във сняг.
Върнете свободата моя
и моя бащин край,
виелиците и покоя
на степите през май!
И зимите ми, и летата!
Ах, дайте буен кон —
да литна с него в необята
към роден небосклон!
Там чака ме отдавна вече
красавица една.
И тъжно гледа всяка вечер
далечната луна.
За мене тайно си припомня
или с покорна длан
съратника ми гали коня —
уви, неоседлан…
Шуми, разливай се пространно
сред тия широти,
спокойна Рона, непрестанно
за Дон ми спомняй ти!
Вий, родни ветрове, летете
към мен като преди.
И над изгнаника светете
вий, северни звезди!“
Тъй пееше, пленен, казака
в залязващия ден —
там, дето край Лион го чака
самотен, дълъг плен.
В нозете ми притихна Рона,
изчезна шум и глъч.
И догоря на небосклона
далечен слънчев лъч…
* * *
Виж: кипарисът е като степта безплоден,
но вечно е зелен под този свод.
Не можеш ли, човеко, като палмата да даваш плод?
Бъди тогава с кипариса сходен —
тъй независим, извисен, свободен!
Крилов, Иван Андреевич (1769–1844) — писател, журналист, баснописец с национално значение, когото можем да наречем руския Лафонтен. Неговите басни са забележителен образец на реалистично изкуство и социален критицизъм. Много от стиховете на тези басни — афористично кратки, точно прицелени, дълбоко съдържателни — са се превърнали в епиграми, станали са пословици и поговорки и са влезли в разговорната руска реч. Предизвикани от „злобата на деня“, басните на Крилов придобиват много по-широко значение, обобщавайки явления в националния живот на Русия и на цялото човечество. Техният жив, интонационно многообразен, разговорно-сказов език до голяма степен подготвя творби като „От ума си тегли“ на Грибоедов, а също така оказва своето въздействие върху реализма на писатели като Пушкин и Гогол.
Лъвът могъщ, страшилището на горите,
на старини съвсем изнемощял:
и ноктите се изхабили, и зъбите,
с които в страх преди врага държал,
и с болните крака едва вървял.
Направо Лъв за смях —
не само че от него зверовете нямат страх,
ами за старите обиди отмъщават,
един през друг го оскърбяват:
ту го халоса кон с ритник,
ту с остър рог го мушне бик,
ту го ухапе вълк кръвник.
Горкият Лъв страдание ужасно
търпи с измъчено сърце и чака своя край.
Сегиз-тогиз роптай
с ръмжене глухо и безстрастно.
Веднъж видял: изпъчило гърди магаре
се готви с къч да го удари
и гледа място, дето най-боли, да избере.
„О, богове! — изстенал страдащият Лъв. —
Нима ще доживея срам такъв!
Вземете ми душата по-добре!
С живота по-добре да се простиш,
отколкото обиди от магаре да търпиш!“
Веднъж попадна Слонът у Лъва.
Веднага плъзна за това мълва
и почнаха, разбира се, догадки,
с какво ли Слонът е спечелил милостта?
Не е забавен, не блести със красота.
Какъв е този прием, тези хватки?
Предположения безброй.
„Ако… — върти опашка рижата Лисица —
си има пухкава опашка той,
не бих се чудила.“ А нейната сестрица —
Мецана — казва: „С ноктите макар
да беше се прочул безкрайно,
това не би било необичайно.
Но че е той без нокти, знае всеки звяр.
Да не е блеснал със зъбите?“
„Навярно са ги взели за рога“ —
реши да се намеси Волът в препирните.
Тук Марко рече, махайки уши:
„Как тъй не сте разбрали за какво
попадна Слонът в общество?
Че то е ясно като в слънчев ден:
за дългите уши той с височайша милост е дарен!“
Нерядко ние, без да осъзнаем,
чрез други себе си охотно величаем.
Вълкът кошара дирил, но за изненада
в кучкарник през нощта попада.
Веднага се надига страшен вой.
Подушили, че тъй е близко негодяят,
връхлитат кучетата, стръвно лаят.
„Крадец! — крещят кучкарите. — Стой! Стой!“
Като в капан се хванал той,
кучкарникът за него пъкъл става —
един с тояга тича тук,
там с пушка — Друг.
„По-бързо огън!“ Носят огън. Същ хайдук,
Вълкът във ъгъла се спотаява,
потраква зъбите, настръхнал цял —
да би могло, тук всички би изял,
но вижда, че не стадо се задава,
а спипан е като крадец
и в миг престорен на светец,
решава нашият хитрец
да преговаря.
Започва той: „Приятели, защо е този шум?
Нима не съм ви древен сват и кум?
Дойдох при вас за мир: с взаимна вяра
да сложим край на старата вражда.
Не ще закачам вече вашите стада,
дори за тях бой с хищници ще поведа,
ако потрябва. Клетва давам,
че аз…“ — „Послушай — тук го спрял
ловец позастарял, —
ти сив си, драги мой, а аз съм посивял
и вълчият ви нрав добре познавам.
Надявам се, разбра,
че сключвам с вълците мира,
щом кожата им одера!“
Получил той, каквото заслужавал.
Със своя дарба всеки е роден;
но често от успехи чужди заслепен,
захваща някой с много плам
да върти нещо, за което е негоден.
А аз такъв съвет ще дам:
прави това, с което ти си сроден —
то само носи за труда венец.
* * *
На младини един Скорец
така на щиглец пеенето усвоил,
че сякаш щигленце се бил родил.
Звънтяло му цял ден в леса гласчето
и всички хвалили Скорчето.
Би бил доволен някой от такава чест;
но Скорчо чул как славеят е хвален
и как го слушат всички с интерес.
„Почакайте — помислил той разпален. —
И като славея от днес
ще пея с майсторство голямо.“
Наистина запял,
но странно все звучала песента му:
ту съскал, ту пищял,
ту като някакво козле врещял,
ту чужд на тон и ноти
мяукал като коте;
разгонил с песента си всичко живо.
Мой Скорчо, по-добре е, не забравяй,
да пееш като щиглец талантливо,
отколкото бездарно като славей!
От жалби срещу съдиите,
богатите и първенците
Лъвът излязъл от търпение.
И тръгнал сам да обикаля своите владения.
Мужик, в реката риба наловил,
започнал огън да приготовлява.
Подскачали край силната жарава
несретничките, че животецът е мил.
Лъвът най-неочаквано връхлита.
„Ти кой си и какво тук правиш?“ — пита.
„Всесилни наш царю! — език преплита
Мужикът. — Аз на водния народ съм кмет;
Това са негови старейшини, събрани
без всякакви подкани,
да кажат на любимия си цар «привет»!
— «Е, как живея? Как е тоя край?»
— «Велики господарю! Тоя край е рай!
Молитви всеки тук към бог отправя
безценните ви дни да продължава.»
(А рибите се мятали в тиган върху жарава.)
Защо — Лъвът попитал — те така
опашки и глави насам-натам мотаят?“
„Царю премъдри! Твоите слуги сега
от радост, че дойде при тях, играят.“
Лъвът небрежно лизнал кметовата гръд,
погледнал танца, който рибите въртят,
и тръгнал пак по своя път.
Живеят хора: щом си им приятел,
за тях си първи гений и писател,
а щом не си, е друг въпрос —
дори да бъдеш виртуоз,
не само, че похвали не отправят,
но се боят и да се възхищават.
Със риск досаден да ви стана даже,
наместо басня, стара случка ще разкажа.
* * *
Във храма проповедник
(по красноречие на Платон бил наследник)
зовял миряните си към добри дела.
Речта му сладка като мед била.
Блестяла в нея истината безискусна,
тъй както златото блести.
Тя възвисявала и помисли, и чувства,
клеймяла всички земни суети.
Пастирът свършил своите поучения.
Но всеки в него гледал възхитен
и в своето сърдечно умиление
не чувствал, че дори е просълзен.
Като излизали миряните от храма:
„Какъв чудесен дар!“ —
си прошептяли не един и двама.
„Каква наслада, жар!
Как силно към добро подтиква той народа!…
А май корав си ти, съседе, по природа —
в очите ти сълзичка не видях!
Или не си разбрал?“ — „Разбрах.
Ала защо ли тук сълзи да лея —
в съседната енория живея.“
На красоти очите му да се любуват
във ден, от слънце засиял,
Орел летял
и там, където мълнии стануват.
След полета в призвездния простор
за отдих Царят-птица кацнал на стобор.
Защо? Загадка любопитна!
Капризни са царете не от днес:
или поискал на стобора да направи чест,
или съвсем не правел царски жест,
а просто нито дъб, нито скала гранитна
наоколо съзрял.
Щом малко постоял
на друг стобор, Орелът прелетял.
Това видяла качулата Квачка
и тъй на своята кума рекла:
„Приказват само — орлови крила!
Подобен полет и за мене е играчка.
Ако река, без много зор
ще литна от един на друг стобор.
Не бива да сме занапред глупачки,
да гледаме орлите със захлас —
не са те с нищо повече от нас;
нали видяхме ти и аз,
че те летят по-ниско и от квачки.“
Орелът, от брътвежа отегчен,
й казал: „Права си, но не съвсем.
Прелитат и по-ниско от кокошките орлите,
но никога кокошки не ще стигнат висините!“
* * *
Ако талантите оценяш ти,
за слабостите време не губи напразно;
усещайки кое у тях е силно и прекрасно,
вникни в различните ни висоти!
Козлов, Иван Иванович (1779–1840) — поет и преводач, ученик на Жуковски, представител на по-късния руски романтизъм от 20–30-те години. Личната му съдба е трагична. На 42-годишиа възраст той ослепява и се парализира и едва оттогава започва литературната си дейност. Спомените му за миналото, за дружбата и любовта, радостите на творчеството, надеждите за по-добър живот отвъд гроба му служат за утешение в голямото му нещастие и намират своеобразен отзвук в неговата поезия. Ив. Козлов се проявява и като талантлив преводач на Байрон, У. Скот, Данте, Тасо, Ариосто, Шение, Бърнс, Мицкевич и др. западноевропейски поети.
Пред полка, обхванат от болка и смут,
дори барабани не бихме
и без оръдеен прощален салют
трупа му в земята зарихме.
Отдавайки почит на нашия вожд,
със щик изкопахме му гроба
и месец ни светеше в тъмната нощ,
и факли във късната доба.
С покров командирът не беше завит
и в дървен ковчег не лежеше,
а в свойто широко платнище увит,
съня си войнишки той спеше.
Горещо се молехме в краткия миг
за вожда си храбър на бога
и мислехме, вгледани в бледия лик,
за другия ден със тревога.
Как може би подло към нас устремен,
врагът ни във обръч затваря
и нас до един ни отвежда във плен,
и гроба скверни на другаря.
Но нека печал не докосва съня
на смелия вожд в боевете!
Постлаха му ложето в чужда страна
на близки другари ръцете.
Неструпали още над него пръстта
и миг за раздяла настана,
над вала засветка и гръм изтрещя
и сякаш че битка захвана.
Прости ни, другарю, без никакъв знак
ти тука ще тлееш в забрава!
Тук сам те оставяме в гробния мрак
единствено с твоята слава!
На Т. С. Вдмирв-а
Вечерен звън, вечерен звън!
Навява мисли той пред сън
по младини, по бащин край,
където любих аз през май,
където във прощален час
звъна вечерен слушах аз!
Отмина вече пролетта
с лъжовната й красота
и изживяха свойте дни
другарите от младини!
Заспали вечния си сън —
не чуват вече тоя звън!
И аз ще легна някой ден
във гроба и звъна над мен
ще носи лекият ветрец;
след мен ще дойде друг певец
и вече той, не аз, пред сън
вглъбен, ще слуша тоя звън!
Не кукувица във гората
кукува чак от ранина,
в Путивъл плаче Ярославна
сама на градската стена:
„Ще напусна аз гората,
Дунава ще пресека,
да си натопя ръката
в бистрата Каял-река.
Ще достигна аз до стана,
дето бой кипя в степта,
княжеската люта рана
да измия със вода.“
В Путивъл плаче Ярославна
в зори на градската стена:
„Ветре, ветре, над полето
за какво ли ти шумиш?
Черни облаци в небето
за какво ли ти кълбиш?
За какво ли ти водите
на реката набразди
и на княза във войските
ханските стрели прати?“
В Путивъл плаче Ярославна
в зори на градската стена:
„Тясно ли ти бе да вееш
там във чуждата страна,
че долитна тук да рееш
бели корабни платна?
Ужас за какво вселяваш
на народа в участта,
по ковил-трева развяваш
на сърцето радостта?“
В Путивъл плаче Ярославна
в зори на градската стена:
„Днепре славен, ти скалите
на половците срути,
за да може над вълните
моят княз да полети.
Не гони вълни игриво,
плавно ти носи вода,
моят Святослав по тебе
да достигне Рус света.“
В Путивъл плаче Ярославна
и зори на градската стена:
„Днепре, нека жив се върне
при любимата жена,
миг по-скоро да обгърне
силните му рамена.
Стига е във страх живяла,
нека мъката й спре,
че сълзи е тя проляла
колкото едно море.“
В Путивъл плаче Ярославна
в зори на градската стена:
„Слънце прелестно и знойно,
ти над всички ни блестиш,
но защо в полето бойно
моя Святослав мориш?
Лъковете на войската
за какво изпепели,
та отпаса от бедрата
тя колчана със стрели?“
В Путивъл тихо Ярославна
напусна градската стена.
Глинка, Фьодор Николаевич (1786–1880) — поет и публицист, участник в Отечествената война от 1812 г., активен деец на декабристкото движение. Гражданската му лирика отразява характерните особености на ранния период на това движение. Някои от стихотворенията му („Тройка“, „Затворник“ и др.) се превръщат в популярни народни песни. В късното му творчество се появяват черти на религиозен мистицизъм.
Браздят светкавици небето,
разсичат го в пламтящ зигзаг
и стене старият овраг,
разтърсва с ярост гръм полето.
Нощ. Буря. Ледена река.
Над нея — тя. Стои така
с коси, покриващи лицето,
безмълвна, в дрипи и личи,
че само трескави очи
в мъртвеца неподвижен има —
проблясва в тях живот едва.
И изведнъж, неутешима,
извиква: „То ли е това?
Река, люлей с любов детето.
Върни ми го! Насам! Насам!
Подслон надежден е сърцето…
Напролет как е сладко знам,
да бъдеш влюбен и на среща
любимият с уста гореща
да те целува в тих захлас.
Изкусно майка си успявах
да мамя с най-невинен глас.
Условен знак… Аз полетявах.
И скоро моите ръце
детенце прелестно държаха.
Бе тихо, с мило личице.
Очите му така блестяха…
Къде? В реката ли? Не знам.
Повито само в пелените,
го нося… Бягам… Мъка. Срам…
И ето, грабват го вълните.
Ела! Ела! — като че ли
ме вика… Идвам, рожбо мила!“
И от високите скали
се хвърля долу с всичка сила.
В отечеството и димът
е сладък и приятен.
Свещта припламваше мъждиво,
камината ми догоря.
Очите лепнеха сънливо,
сърцето ми в мечти замря…
Заспах. Насън видях градини
в премяна празнична през май.
О, мили пролетни картини
на село в моя роден край!
Засвири рог, звънят в полята
цафари, тръгват след стадата
момичета, момчета. С дъх
на пролет идва топъл лъх.
Ухае целият простор.
Опива свобода душата.
От ледения си затвор
изтръгната, шурти водата.
Подвикват си цял ден до мрак
гребци брадати, голобради.
До забранените ливади
се е разляла Волга пак.
От мравки всичко почернява,
Тук палми, рози не растат:
ела до бор се извисява,
брезите пръскат аромат.
И смела тройка се понася
към хубавицата Москва,
а весело звънче приглася
на коня, тръсне ли глава.
Но тишината натъжава
коларя, който все мълчи.
За милата си той запява,
за хубавите й очи:
„Очи лазурни, наранихте
юнака млад като кинжал.
Ах, лоши хора, разделихте
сърната влюбени без жал.
Къде без нея да замина?“
И махва изведнъж с ръка…
. . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . .
Пробудих се. Видях така
пак чуждоземната картина:
германски град — красив, голям…
Въздъхнах аз с душа унила
за своята родина мила,
гнетен от мислите си, ням.
Две „аз“ се бореха у мек:
с бунтарски дух едното беше,
а към живот уединен
съперникът му се стремеше,
щастлив в покой и самота.
И няма да е справедлив
упрекващият с гняв поета,
че не е гражданин, в несрета
и в радост сам и мълчалив.
Светът не му харесва? Нека!
С мечти неднешни е, в пътека
необща нещо го влече.
Но в час на чувство вдъхновено
той всичко, досега таено,
в изкуството си съкровено
високо сам ще изрече.
И стиховете му звънливи
ще се предават, вечно живи,
от планини до брегове
и села, колиби, градове:
в дом на велможа и в палатка
на поход, в отдих нечий глас,
опит от музиката сладка,
ще буди пак печал у нас.
В дни на борба, на сеч жестока
те радост светла и дълбока
ще раждат в младите бойци,
покрити с лаврови венци.
За робите, от труд сломени,
по-лек ще е животът лих,
ако молитвите студени
възпламени сърдечен стих.
Не, упреци не заслужава
поетът, предпочел покой:
на словото живот придава
и музика, и мисъл той.
Рилеев, Кондратий Фьодорович (1795–1826) — поет, публицист и революционен деец, участник в Отечествената война от 1812 г., един от ръководителите на декабристкото движение и активен участник в Декабристкия бунт от 1825 г. След разгрома на бунта е осъден на смърт и обесен в Петропавловската крепост. Рилеев еволюира от идеите на дворянския реформизъм до демократическото и радикалното крило на декабризма. Ранното му творчество — патриотични оди и интимна лирика — издава влиянието на класицизма. Впоследствие подчинява своята литературна дейност на целите и задачите на политическата борба, което е ясно формулирано в неговата известна фраза: „Я не поет, я гражданин“. Основният му лирически герой е борецът за социално освобождение на родината. Националната тема и патриотичната идея са двата елемента на народностното начало в неговото творчество. Мястото на Рилеев в руската литература се определя от това, че той е една от най-изтъкнатите фигури на декабризма — широко и прогресивно идеологическо движение, обхванало през 1816–1825 г. различни слоеве от руския обществен живот.
Тъй както тъжен странник крета
в Арабската пустиня сам —
и аз, един сирак в несрета,
се скитах по света голям.
И пропълзяваше в душата
ненавист към човека, хлад,
и дръзнах с лекомислен яд
да нямам вяра в дружба свята.
Но ти яви се в чуден ден:
свали наочната превръзка;
умря безверието в мен
и грейна в свода извисен
звездата на надежда дръзка.
Вземи плода на мойте дни,
плода на волно настроение;
като приятел погледни
на него — с грижа и вълнение.
Ти, син на Аполон, навред
не ще съгледаш все изкуство —
но ще намериш живо чувство;
аз Гражданин съм, не Поет.
Не аз в това съдбовно време,
петнил бих гражданския сан —
нима на теб, изнежено славянско племе,
да подражавам съм призван?
В обятията на безсрамно сладострастие
и леност аз не ща да хвърля младостта
и да боли духът в гръдта
под игото на самовластие.
И нека младите с объркана съдба
не щат да разберат епохата нелека
и да не се стремят към бъдната борба
за свободата угнетена на човека.
С душа изстинала да хвърлят хладен взор
към бедствията в своята родина
и да не виждат в тях грядущия позор
или потомството, което ги проклина.
Ще се разкайват, щом народната вълна
застигне ги, размекнати от нега,
и в бурния метеж за правдива
не види в тях ни Брут, нито Риего.
Реши да посетиш местата
на мойта глуха самота,
където страдаше душата
в борба съдбовна с болестта
Поиска твоят взор вълшебен
страдалеца да възроди,
ти пожела покой целебен
да влееш в смутните гърди.
И твойто мило съучастие,
вниманието ти към мен
ми връщат миналото щастие
и аз съм вече изцелен.
Не искам твоята любов,
не мога да я присвоявам;
не съм за обичта готов,
душата ти не заслужавам.
Духа ти нищо не гнети,
обзет от чудни впечатления;
на бурни чувства чужда — ти
не вярваш в резките ми мнения.
Прощаваш и на своя враг.
Не знам аз доброта такава
и оскърбителя все пак
отплата страшна получава.
Аз само временно съм слаб,
душата си добре владея;
ни християнин, нито раб,
аз да прощавам не умея.
Не искам твойта обич аз,
мен друго чака ме, не мога!
Борба — това е мойта страст,
пред мен е бойната тревога.
Не ме вълнува любовта:
уви! Родината ми страда;
за моя дух, надвил скръбта,
днес Свободата е награда.
Бестужев (псевдоним: Марлински), Александър Александрович (1797–1837) — поет, преводач, белетрист и критик. Участвува в декабристкия бунт от 1825 г., за което е осъден на смърт, а впоследствие присъдата му е заменена с каторга и заточение в Якутск. През 1829 г. е върнат в армията и изпратен в Кавказ, където загива в сражение. Творчеството на Бестужев-Марлински отразява идеологията на декабристкото движение, разработва темите за народността и любовта към родината и е част от прогресивното направление в руския романтизъм. Социално-философските мотиви в лириката на Бестужев-Марлински са предвестници на някои теми, идеи и образи на Лермонтовата поезия.
На А. П. Закревски
Видях ви, зъбери, скали гранитни —
финландското намръщено чело! —
дошли като руини първобитни
на времето от злото чересло —
изтръскали на Балтика водите,
подобно скелет на света стърчите.
Там вълк се скита и от глад беснее,
и ястребът на череп точи клюн,
и като змийска кожа мъх мъждее,
трепти елха под облачен табун;
мъглата е като скалите вечна,
а пролетта е винаги далечна.
В котловините не звънти гълчава,
сребристо тлее борова гора
и сянка спи, печално величава,
върху безчувствените езера.
От стръмните скали на урви диви
искрящо хукват извори игриви.
Там, от вода прорязани грамади
задвижват с праговете ад пенлив
и в пропастите бият водопади
като камбанни звуци с ек бурлив;
отвръща ехото от пещерата
с бумтеж, на ада сякаш от недрата.
Видях ви аз! Морето побесняло
като потопа смъртоносно ври
и в спора вечен, свойта мощ раздало,
се пръска в яките ви канари;
все пак гневът на ехото тайфунно
дълбало е по вас мъгляво руно.
Разчетох ви: от запад засияло,
разтапя слънце глухите мъгли
и океанът — вечно огледало,
лови живителните му стрели:
завети древни, моя дух създали,
знамения омайни предвещали!
Къде ли твоя път все нов —
и дързък, и чудесен! —
те носи и по чий ли зов,
о, страннико небесен!
Ти, на земята скитащ син,
на времето подвижно,
напразно в небосвода син
сияеш тъй безгрижно!
Ще литнат вихри изведнъж
и ти от лоно звездно
ще се разсипеш като дъжд —
безславно, безполезно!…
Лети с ветреца лек, сияй!
За мен навяваш спомен
и аз далеч от роден край
ще свърша — клет, бездомен…
Кюхелбекер, Вилхелм Карлович (1797–1846) — поет, критик, драматург и преводач, активен участник в Декабристкия бунт от 1825 г. След разгрома на въстанието е осъден на смърт, но присъдата му е заменена със затвор. Умира в заточение. Главният лирически герой на Кюхелбекер е поетът-борец срещу самодържавието, свободолюбивият патриот, изповядващ високи граждански чувства и готов да даде живота си за освобождението на своята родина. Той смята, че поетът трябва да бъде „пророк на свободата“ и се надява, че потомството ще оцени неговия подвиг. В областта на драматургията Кюхелбекер е новатор, който още преди Пушкин руши каноните на класицизма по отношение на композицията и стихотворната техника. Езикът в поезията на Кюхелбекер има тържествен, одичен, ораторски характер в пълно съответствие с възгледите му за създаване на самобитен, свободен от чужди влияния, национален литературен език.
Ахатес, Ахатес! Ти чуваш ли глас,
зовящ ни към подвиг в съдбовния час?
Мой пламенни друже, ела —
в свещения бой да развеем крила!
В кръвта ни изгрява бунтовна звезда,
мечтаем безсмъртие, чест, свобода,
да, млади сме, смели, на път —
под стяг маратонски ни вика дългът!
Не! Не! Не оставам сега настрана,
затворен безчестно в покой, в тишина!
Очаква ме сладостен бой
и падна ли — в бой ще съм паднал герой!
И ти като мен свободата цениш,
по нея копнееш, по нея гориш!
Да тръгваме двама натам,
където въздига се нейният храм!
Сърца възвисени пулсират без страх.
Елада захвърля оковите в прах!
Ахатес! Днес наште деди
зоват да съборим тегла и беди!
Презирай разкоша и сладката тлен,
ще грейне тържествено нашият ден,
когато ще блесне във сеч
за нашто отечество нашият меч!
Тогава, щом гръм проехти в утринта,
ще свирне куршум, ще повярва света,
че ние, две верни чеда,
очакваме истински теб, свобода!
Аз търся забрава, покой, тишина:
сънят да ме милва с вълна след вълна;
От арфа разбита метежни акорди —
млъкнете и чувства, и помисли горди.
Житейската чаша със жлъчка е пълна;
но всичко успях аз все пак да погълна
и ето — пияна и болна глава
накланям към гроба с безмълвна трева.
Познах аз изгнание, тежък затвор,
познах тъмнината на мъртвия взор
и страшната съвест без жал ме проклина,
и страдам за клетата моя родина.
Ти, къдрав син на лесове свещени,
изпълнен от могъща красота,
сред камъни, от жизнен сок лишени,
кога пося те участта?
Корона си разперил пред затвора…
Отново мойта памет осени!
С кого ли тука… с теб ще поговоря
за миналите скъпи дни;
за времето, когато като птица,
приют открила в твоите листа,
възпявах волно ясната зорница
и блясъка на вечерта.
Тогава от брега на Авинора
сред родните естонски лесове
за първи път, с метежна скръб във взора,
затърсих други светове.
Достигнали небето, твойте братя
видяха как покрита с мрак — уви! —
страна зовях, разтворил с жар обятия.
И тъжно кимнаха с глави.
А днеска си свидетел на деяние,
което всеки ми предначерта,
о, ти — последен в моето изгнание, —
приятел в чуждите места!
Пак теб ли в тая тъмнина
следя от тъжната тъмница,
златисто грейнала луна,
творба на божата десница?
Чуй моя горестен привет,
среднощно стихнало светило!
Обичам твоя блясък блед:
душата ми си озарило.
Навярно днес не само аз —
затворник сред тегла, кошмари, —
навярно гледат в тоя час
към теб и моите другари!
Навярно спомнят си за мен!
С любов заспиват в мрака черен,
над тях, в съня им съкровен,
се спуска моят призрак верен,
и благославя ги… Но пак
зорницата — една и съща —
изгрява в утринния мрак
и моя образ в дим превръща.
Корав е на изгнанието хляба;
навява чуждата река печал,
духът отронва там въздишка слаба,
горчи водата и брегът е вял.
В изгнаника безмълвен и посърнал
гнезди се дива непостижна жал.
Той със сърце отдавна се е върнал
там, дето всичко живо е, цъфти;
а тук… саван тук всичко е обгърнал,
увяхва всичко, мре сред самоти!
Корав е на изгнанието хляба;
изгнаниците иго ги гнети.
Навсякъде поетът е гнетен.
Най-тежко е наказан той в Русия:
за слава и Рилеев бе роден;
но той от свободата бе пленен…
Бесило стегна дръзката му шия.
Не е единствен. После легион
опиянени от мечта вековна
се клеха във годината съдбовна…
Дари ги бог от святия си трон
със жар, със светлина и вдъхновение,
но тях ги хвърлят в мрачен бастион,
морят ги с безнадеждно заточение.
Или покриват болести с мъгла
очите на жреците вдъхновени,
или куршум лакеите презрени
изпращат във свещените чела:
или пък сган със ярост безподобна
ще смачка оня, който би летял
и полетът му бляскав би огрял
с най-ярка светлина земята родна.
Блажен е, който падне повален —
като Ахил — прекрасен, мощен, славен
в зенита на победите изправен,
с несъкрушима сила надарен!
Лицето му с руменината млада,
огряно от безсмъртна свобода,
сияе като слънчева балада,
като спокойна вечерна звезда.
А аз сред чужди хора — страшно сам —
стоя в нощта, отпуснал слабо рамо.
Пред мен надежди не поникват — само
приятелски гробове виждам там.
От мълния сразен, във гроб изчезна
последен и любимия поет…
Лицея помня. Младостта ни звездна.
Но Пушкин е завинаги отнет.
Не ще ви носи нови стихове
и трепета им няма да ви стигне.
Той пълна чаша няма с вас да вдигне —
с приоблачни приятели снове
сега навярно. С Делвиг той пирува,
а с Грибоедов — тих, играе шах.
За тях, за тях душата ми тъгува.
Ръката си протягам аз към тях!
За мен е време! В тоя труден свят
понасям ударите на съдбата,
руши у мен тя тази дарба свята,
с която моя дух е тъжно слят.
Понесох гнет на злоба настървена,
изгнание и мъка с мъжество,
но под щита на обич вдъхновена,
защото знаех — имам божество!
А време е! От мълния не бе
убит духа ми; в блато днес се движа —
притискат ме сурово нужда, грижа,
загубих поетичното небе.
А някога — във моя свят предишен
на песните ми ангелът бе жив.
Нима без него днес не съм излишен?
Нима ще бъда някога щастлив?
Одоевски, Александър Иванович (1802–1839) — поет-декабрист, участник във въстанието от 14 декември 1825 г. След погрома на Декабристкото въстание е осъден на каторга, а по-късно е изпратен в Кавказкия корпус, където се запознава и сприятелява с М. Лермонтов. Той е един от най-ярките представители на декабристката поезия. Съзвучността на личните и граждански преживявания в неговите елегии, образната система на неговите стихове, разнообразието и новаторството му в областта на метриката и т.н. го правят предвестник на лермонтовското начало в руската романтическа поезия.
Спят в лирата не звуци тайни,
а искри в облак притъмнен.
И песни за света незнайни
ще бликнат в ритъм вдъхновен.
Народният певец — в затвора!
Той не от суета е пял.
Цветя безсмъртни от простора
с душа свободна е събрал.
И не похвалата го мами,
венец не дири още той.
Почитайте го като знаме
и сън на спящ пред бой герой.
Звукът на пламенните трели
дойде в тъмничния ни мрак.
Ръцете си към меч прострели —
намерихме окови пак.
Но горди сме със тях, поете!
Доволни в нашия затвор —
макар лишени от простор,
присмиваме се над царете!
Трудът ни скръбен дава плод!
Ще лумне пламък от искрата
и просветленият народ
ще се сбере под знамената.
Окови в меч ще изковем,
свободен ще пламти простора!
Ще сринем царския ярем
и братя ще са всички хора!
Бе край на сълзи и на скръб обречен,
на изток, дето ранните лъчи,
родени радостно от свода вечен,
не радваха страдалците очи;
там, дето въздухът кристално ясен
душеше всички в тяхната беда,
и кръгозорът светъл и прекрасен
измъчваше с копнеж за свобода.
В миг ангели от свода син слетяха
над страдащите в чуждата страна,
но своя дух небесен всички бяха
облекли в лека земна пелена.
Вестителки на тебе, провидение,
дойдоха като земни дъщери;
затворникът усмивка, утешение,
любов и мир душевен пак откри.
Те сядаха край тежката ограда
и вливаха небесните уста
на капки мед в гръдта, която страда…
летяха оттогава дни, лета;
затворниците, скърбите убили,
страхуваха се само от едно —
да не отлитнат ангелите мили,
оставили тук земното платно.
Къде летите вий, разкрѝлени станици?
Към тези планини, где лавъри шумят,
към тези небеса, где реят се орлици
и в жарка синева крилете им пламтят?
И ний — на юг! А там бистреят небесата
и в розово гнездо положен е светът.
И нас, и нас натам ни води път.
Но няма лъч да осени душата
и мирти челото да украсят.
В затвора ще умрем! Но някой с памет жива
ще пита — нашта смърт с това ли е била
красива, че все пак не северна ела,
а южен кипарис със сянка ни покрива?
И с туй, че сетен дом навеки ни е дал
не омръзналия ров под сняг и вятър злостен,
а с младата ни кръв опръскан, сив чакъл
по урви и скали разхвърля наште кости…
Съмва. Чурулика птица,
тук, пред моята тъмница;
радва се на волността!
Пее, пърха пред затвора
и с крилото си в простора
въздуха разсича тя.
Птици! Просто е обидно,
подигравате се с мен.
Всичко днес за мен е свидно,
даже и това, че бял
сняг навън е навалял
и покрит, все пак перваза
не е цял затрупан в сняг.
Мене кой зари ме в мрак?
Щом на въздух вън изляза —
уча се да дишам пак.
Изстрадваме века си унижен
погребани… Редят се ден след ден.
За поривите ни привични — нощ е.
Но не! Не спят сърцата вечен сън
и струните им шепнат с минал звън,
и трепват те: живеем още!
Едва дошъл от бряг далечен тук
на падащи окови сладък звук,
небесна за сърцата ни награда,
и всички чувства сляха се за миг
в съзвучие на трепет най-велик:
Душата ни е още млада!
Сега чие сърце не ще трепти?
Край Висла бой се води. Чу ли ти?
Там ляхът отвоюва свободата.
В шума на битки пее упокой
на не един загинал в бой герой
за свободата. Жертва свята!
А братя сме. И кой ще наруши
съюза на горящите души
с еднакви мисли, чувства и страдания?
И образите имат чуден глас.
Те миналите мъки будят в нас,
възвишените ни мечтания.
Не, в нас не гаснат техните мечти!
Изрязани са скъпите черти
подобно имена в надгробен камък.
И огънят на нашите сърца
щом стихне — грейват техните лица
и те излъчват пламък.
Тирани! Тоя огън ще гори
челата ви, когато ще цари
над жертви и палачи съвестта ни!
Ще съди бог! А днес, другари, в мир
задушница — заупокоен пир
с обреда си ни кани.
Пушкин, Александър Сергеевич (1799–1887) — гениален поет, белетрист, драматург и литературен критик, родоначалник на новата руска литература, създател на класическия стил и език на руската поезия, загинал трагично на дуел в разцвета на своя необикновен талант. В творчеството му може би най-ярко се отделят поемите „Полтава“ и „Медният конник“, романът в стихове „Евгений Онегин“, романът „Капитанска дъщеря“, сборникът „Повести на покойния Иван Петрович Белкин“, драмите „Борис Годунов“ и „Моцарт и Салиери“, приказки като „Руслан и Людмила“ и др. Всички те са връх на реализма, историзма и народността в руската литература. А всеки етап от развитието на неговата лирика разкрива все нови и нови черти на поетичната му индивидуалност, сякаш непрекъснато разширявайки границите на руската поезия. В течение на целия си творчески път Пушкин запазва, развива и синтезира най-значителните художествени постижения както на предшествуващите го, така и на съвременните му поети. По този начин той създава своя ненадминат поетически стил, който от своя страна оказва могъщо въздействие върху съвременната му поезия и до ден-днешен се смята за образец на руския класически стих. Художественото наследство на Пушкин съдържа в себе си онези семена и кълнове, от които по-късно се развиват всички родове и видове на словесното изкуство в Русия. Пушкин е основоположник на самобитното руско изкуство, което по-късно развиват писатели като Н. В. Гогол, М. Ю. Лермонтов, Н. А. Некрасов, Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, А. П. Чехов.
Любов, надежда, тиха слава,
каква преходна суета,
как бързо младостта минава,
като мъгла във утринта.
Но в нас желанието блика —
под мрака на съдбовна власт,
дочуваме в тревожен час
отечеството как ни вика.
И ние чакаме с надежда
да грейне волността над нас,
както младеж, обзет от страст,
очаква влюбен и се вглежда.
За волност докато горим,
сърцата докато са живи,
на бащин край да посветим
дела и пориви красиви.
Другарю, друга светлина
над нас ще блесне обновена,
Русия ще срази съня
и над праха на власт сломена
ще блеснат наште имена.
Привет, привет на теб, мой мил пустинен кът,
приют на тишина, на труд и вдъхновение,
където дните ми в незрим поток текат
във лоното на радост и забвение.
Аз твой съм: аз смених Цирцеиния двор,
заблуди, балове и пиршества охолни
за мирните гори, за полския простор,
за леността — сестра на размислите волни.
Аз твой съм: в твоя лес красив
обичам лятната прохлада,
копите дъхави в зелената ливада,
шума сред храстите на ручея игрив.
Сменяват се пред мен картините омайни:
на двете езера просторите безкрайни
с белеещ платноход над сините вълни,
оттатък — хълмите, а между тях — нивята,
къщурките в далечината
и бродещи стада в крайречни низини,
по-долу — плевници, на мелници крилата —
следи на труд и на честити дни…
С душа, от суета докрай освободена,
се уча с правдата блажен да бъда аз
и да боготворя законите у нас,
и — глух към ропота на сган непросветена —
да бъда милостив към плахата молба,
и да презирам щедрата съдба,
даряваща злодей с величие без право.
Оракули вековни, тук ви питам аз!
И в самотата величава
ехти отрадният ви глас.
Той леността унищожава
и буди страст за труд у мен,
и размисълът ваш узрява,
в душевната ми глъб стаен.
Но страшна мисъл тук душата ми раздира;
защото в степния простор
навред приятелят на хората съзира,
че всички тънат в зло невежество, в позор.
Сляп за плача и глух за стона,
за зло на хората избран от участта,
помешчикът-дивак, забравил за закона,
без жал е присвоил докрай собствеността,
труда и времето на селския стопанин.
Покорен пред бича, над плуга чужд склонен,
по чуждите бразди се влачи изнурен
роб недоспал и недохранен.
Тук всички тежкия ярем до гроб влекат,
не смеейки дори надежда да лелеят,
тук младите моми цъфтят,
да утолява с тях порока си злодеят.
Опора в старостта на своите бащи,
добрите синове, превили в труд плещи,
напускат роден дом и вливат се в тълпата
от роби грохнали, и бич по тях плющи.
О, ако моят глас тревожеше сърцата!
Защо в гърдите ми пламти безплоден жар?
Защо витийството не ми е божи дар?
Кога ще видя аз страната ни спасена
по даден царски знак от робския хомот,
и ще изгрее ли зората въжделена
над просветения неугнетен народ?
Загасна дневното светило.
Над синьото море е нощен здрач разстлан.
Шуми, шуми ти, корабно ветрило,
вълнувай се под мене, мрачен океан.
Аз виждам нейде бряг далечен,
на юг благословената земя —
с тъга и страст към нея се стремя,
от спомените си увлечен…
И чувствувам: сълза очите овлажни,
ту стихва, ту кипи душата
и пак лети край мен мечтата ми позната —
безумната любов на прежните ми дни,
и мъката, и всичко на сърцето мило —
желания, надежди, непостигнат блян…
Шуми, шуми ти, корабно ветрило,
вълнувай се под мене, мрачен океан.
Носи ме, корабе, в далечината синя
лети с прищевките на бурните води,
но само в моята родина
недей да се завръщаш ти —
там, гдето в моите гърди
се първи чувства разгоряха,
където музите над мене тайно бдяха,
където рано скърши цвят
загубената моя младост
и измени ми лекокрилата ми радост,
оставила в сърцето само скръб и хлад.
Аз диря нови впечатления
и бягам днес от тебе, край рожден,
от вас, другари в празни наслаждения
на младостта, уви, отминала от мен!
И вас, избранички в порочни заблуждения
аз жертвувах за вас и слава, и покой,
душата, свободата и живота свой —
и ви забравих аз: изменници потайни,
на златната ми пролет спътнички случайни
Но само ударът, от любовта вдълбан —
в сърцето раната — не се е изличила…
Шуми, шуми ти, корабно ветрило,
вълнувай се под мене, мрачен океан…
Днес Мъдри Олег се приготвя за бой
с безумните, страшни хазари.
И всички села, и нивята им той
обрече на меч и пожари.
С доспехи и щит цариградски в ръка,
той язди начело на свойта войска.
Магьосник го среща край тъмния лес
и пламък в очите му свети.
Той, жрец на Перун, би посочил и днес
незнайните бъдни завети —
в молитви, в гадания минал цял век.
И спира пред стареца Мъдри Олег.
„Любимецо божи, кажи ми сега
какво ми отрежда съдбата!
За радост на злите съседи, кога
ще бъда погребан в земята?
Кажи ми, открий ми, не бой се от мен!
Ще бъдеш ти с прелестен кон награден!“
„Ненужно е! Влъхви пред княжески лик
съвсем не изпитват тревога.
Те имат правдив и свободен език
и той е съюзник на бога.
Годините бъдни в мъгла се таят,
но те на челото ти ясно личат.
Сега запомни всички мои слова:
теб радва те бойната слава.
С победи познават те много царства
и Цариград теб те познава.
Покорни на теб са земи и вълни,
врагът затова ти завижда — помни!
И вятър, и буря, и морска мъгла
ти винаги срещаш спокоен;
и прашка, и меч, и кинжал, и стрела
щадят победителя-воин.
Не е наранявана твоята гръд —
незрими очи над могъщия бдят.
Не плаши се конят ти в битките зли —
той чувствува волята твоя
и ту не потрепва под вражи стрели,
ту втурва се вихрено в боя.
И в студ, и в кланета се носи в степта…
Но той ще докара при тебе смъртта!“
Олег се усмихва, но свежда чело
и дълго стои начумерен.
И мълком, с ръка върху свойто седло,
той слиза от коня си верен.
С прощална десница, потънал във скръб,
по шията гали другаря си скъп.
„Прости, мой слуга, мой другарю злочест,
дойде за раздялата време!
Почивай си, няма да стъпя от днес
със крак в позлатеното стреме.
Прости ми сега, не бъди огорчен!
Момци, отведете го вече от мен!
С килим го покрийте и не на война,
а в моите ливади вървете!
Хранете го само с отбрани зърна
и с бистра вода го поете!“
Момците заминаха с коня — завчас
доведоха друг на могъщия княз.
Сам Мъдри Олег с храбреците си пак
пирува под звън на стакани.
Косите им греят — тъй утринен сняг
блести по далечни балкани.
Припомнят си много отколешни дни
и битки победни, и славни войни.
„Къде е другарят ми? — казва Олег. —
Без мене не е ли печален?
Все тъй ли е здрав и подвижен, и лек?
Все тъй ли е буен, разпален?“
И чува: отдавна починал е той,
на хълм каменлив спи във вечен покой.
Олег се замисля и свежда глава:
„Магьоснико, как да забравя?!
Ти зле ме измами с лъжливи слова.
Защо те послушах тогава?
До днес бих препускал на коня си лек…
И костите иска да види Олег.“
И ето че князът се спуска на път
с княз Игор и старите гости.
И виждат — на хълма, край Днепър отвъд
лежат благородните кости.
И мие ги дъжд, и посипва ги прах,
а вятър полюшва тревата над тях.
И стъпил на черепа с тихи слова
продума: „Спи, друже сърдечен!
Спи — твоят стопанин по-дълго живя.
На помен, не много далечен,
ти няма посечен от меч да лежиш,
с кръвта си праха ми не ще напоиш!
Тъй значи — пред гибел ужасна стоя!
Тя в твоите кости е скрита!“
Внезапно от черепа черна змия
се стрелна, просъска сърдита;
обви като лента нозете му тя
и князът извика, усетил смъртта.
За помен на княза стакани блестят —
припомнят си днес гибелта му.
Княз Игор и Олга на хълма седят;
шуми празненството голямо,
бойците си спомнят отколешни дни
и битки победни, и славни войни.
Макар и често с тежко бреме,
колата леко си лети.
Коларят лих, старикът време,
камшика майсторски върти.
При изгрев сме безумно смели.
Готови да строшим глави,
ленивия уют презрели,
крещим и псуваме: „Върви!“
На обед смелостта ни чезне.
Боим се от безумен бяг.
Пред възвишения и бездни
крещим: „По-леко бе, глупак!“
По залез свикваме с колата,
която бърза в своя път.
Вървим сънливо към кревата,
а пък конете си летят.
Фонтане жив на любовта!
Две рози ти дарих; обични
за мен са твоят глас, речта
и сълзите ти поетични.
Сребристият ти прах свежи
като роса прозрачна, хладна:
ах, лей се, лей вода отрадна!
За миналото разкажи…
Фонтан на скръб и обич вечна!
Ти в мраморни слова таиш
похвали за страна далечна;
но за Мария ти мълчиш…
Светило бледно на харема!
Нима забравено си ти?
Или Мария и Зарема
са само прелестни мечти?
И моят блян по дни заветни
рисува в здрача запустял
виденията мимолетни
и смътния ми идеал?
Защо, о злобен аквилон,
тръстика край брега люлееш?
Защо на моя небосклон,
подгонил облаче, вилнееш?
Доскоро небосводът сив
бе в черни облаци облечен,
а върху хълма дъб красив
блестеше горделив и вечен…
Но буреносен, величав,
ти гръмна в тъмните простори,
разпръсна облаците с гняв
и царствения дъб събори.
И ето — слънце пак блести,
ликът му радостен сияе,
зефирът с облаче играе
и пак тръстиката трепти.
Пази ме ти, мой талисман,
пази ме в дни на тежка орис,
на разкаяние и горест —
в ден скръбен бе ми завещан.
Когато злият океан
ме връхлети с талази тъмни
и буря в облаците гръмне —
пази ме ти, мой талисман.
В разгара на ужасна бран,
или когато в скука гина,
или в бездомната чужбина —
пази ме ти, мой талисман.
Блян сладък, всуе възжелан,
звезда на любовта прекрасна…
Тя ме напусна, тя угасна…
Пази ме ти, мой талисман.
И нека споменът смълчан
в раненото сърце не свети…
Надежди, сбогом! Страсти, спете!
Пази ме ти, мой талисман.
1825
Аз помня чудното видение:
как ти пред мене прелетя,
като прекрасно мигновение,
като пречиста красота.
В скръбта на порив безнадежден,
в шума на светски суети,
звучеше в мен гласът ти нежен,
бленувах милите черти.
Летяха дни… Живот метежен
разпръсна прежните мечти,
забравих аз гласа ти нежен,
твойте божествени черти.
И в мойто мрачно заточение
течаха скучно час след час,
без божество, без вдъхновение,
без сълзи, без живот, без страст.
Душата трепна от вълнение:
и ти при мен пак долетя,
като бленувано видение,
като пречиста красота.
Сърцето бие в упоение
и, възроден, усещам аз
и божество, и вдъхновение,
и сълзи, и живот, и страст.
1825
Гората рони алени листа.
Сребрее мраз по долината гола,
денят прогледне, сякаш по неволя,
и гасне зад планинската черта.
Гори, камина, в пустата килия;
о, вино есенно, приятел скъп,
налей утеха, нека се опия,
опустоши горчивата ми скръб!
Така скърбя: поне да имах свой
приятел, да полеем туй изгнание,
ръката му да стисна, с пожелание
да бъде безконечно весел той.
Аз пия сам: мечта ме завладява
с приятели в нощта да се теша,
но никой моя праг не приближава,
не чака никой моята душа.
Аз пия сам: за мене в този час
приятелите край Нева тъгуват…
Мнозина ли събрани там пируват?
Кого сега не виждате сред вас?
Кой на привичките ни изменява?
Кой хлътнал е сред оня хладен свят?
Чий глас из този сбор се умълчава?
Кой липсва там? Кажете, кой наш брат?
Отсъства къдрокосият певец,
със поглед смел, с китара сладкогласна:
под миртите в Италия прекрасна
той тихо спи и с дружески резец
над руския му гроб не е изсечен
на наш език оскъден словоред,
та северния син след път далечен
да прочете един унил привет.
Седиш ли сред другарската среда,
поклонник на далечните пространства,
или сред тропика духа ти странства
и сред морета, спящи под леда?
Приятен път!… От прага на лицея
на кораб стъпи; от онези дни
морето страшно твоя път разсея,
дете на вечни бури и вълни!
В съдбата си на скитник съхрани
онези чудни дни с наивни нрави
и на лицея шумните забави
те следваха сред гневните вълни!
Към нас ръка простираше със мъка.
И ти, понесъл нашите съдби,
повтаряше: „За дълго на разлъка
съдбата ни осъди може би!“
Прекрасен е съюзът ни! Сплотен,
като душата неделим и вечен —
непоклатим, свободен и сърдечен,
от дружните ни музи сътворен.
Къде не ни е хвърляла съдбата
и щастието в своя весел бяг?
За нас чужбина е навред земята,
родина ни е Царско село пак.
От край във край от бурите следен,
сред мрежите на участта сурова
и с трепет в люлката на дружба нова
глава прекланях, смъртно уморен.
С молбата си печална и метежна,
през първите години доверчив,
пред много си открих душата нежна,
но поздрава небратски бе горчив.
И тук сега, в прикрита от света,
сред студ и бури тягостна обител,
не знаех, че утеха бих изпитал:
другари трима трепетно в нощта
прегърнах. Пушчин, моя дом белязан
най-първо бе от тебе посетен
и на изгнаника деня омразен
превърна ти в лицейски весел ден.
Ти, Горчаков, щастливец си до днес,
хвала! — след бури с блясъци студени,
душата ти е волна, без промени.
Пак същия си ти за наша чест.
Съдбата отреди ни път различен,
в живота се разпръснахме с тъга,
ала случайно в тоя друм страничен
отново се прегърнахме сега.
Щом аз усетих вихърът-злодей
на свойта участ, станах чужд, бездомен,
под сприята склоних глава за спомен:
теб, на пермески деви чародей,
очаквах. Син на леност вдъхновена,
дойде ти, Делвиг, с твоя чуден глас
приспаната ми жажда бе спасена
и благославях участта си аз.
На песните духа бе в нас горял,
познато бе ни чудното вълнение,
две музи ни дариха с вдъхновение.
И сладък бе момчешкият ни дял.
Овациите аз следях с охота.
Ти пя за музи в горда светлина,
аз пръснах своя дар като живота,
а твоя ти възпита в тишина.
В изкуството не трябва суета,
то длъжно е да бъде неизмерно,
но младостта ни учи лицемерно
и нас ни радва празната мечта…
Опомняме се, ала късно! Взрени,
следите си не виждаме назад…
Не станаха ли същите промени
и с нас, о Вилхелм, нежен мой събрат?
Настана време! Нека нашта скръб
изчезне; и лъжите да забравим!
Животът си самотен да направим!
Ти закъсня, ела, приятел скъп,
с вълшебен разказ оживи забавни
легенди от далечните места.
Ще бъбрим за Кавказ, за дните славни,
за Шилер, лаврите и любовта.
О, пийте, братя! Идва моя час!
Предчувствам, ще се срещнем скоро ние,
пророчеството ми помнете вие:
ще минат дни — и аз ще бъда с вас,
ще станат факт заветните мечтания,
ще минат дни — и ще ви дойда гост…
О, колко сълзи, колко възклицания
и чаши, вдигнати за светъл тост!
И първата до връх — да прекипи,
и цялата до дъно — за съюза!
Благослови ни ти, щастлива муза,
лицеят ни с възхвала подкрепи!
На всеки педагог, бил в полза наша,
на мъртъв, жив — за честния му път,
издигайки признателната чаша,
сърцата ни слова ще промълвят!
По-пълно! И с възпламенена жар,
до дъно пак, до капка, не пестете!
Но за кого? Другари, отгатнете…
Ура, за царя! Родният ни цар.
Човек е! И мигът над него властва:
на страст и клюки той се е отдал.
Простете му, че гони наште братства:
Париж превзел, лицей е основал.
О, пийте днес, додето сте при мен!
Кръгът ни час по час се разредява:
един спи в гроб, в чужбина друг остава;
следи съдбата: вехнем ден из ден…
Незримо мрем, кръвта ни леденее,
вървим натам, отдето сме дошли…
И кой ли сам до старост ще живее,
в деня лицейски да се весели?
Нещастникът! Сред ново поколение
излишен, скучен гост — дали с тъга
ще спомня нас и дните на сближение,
закрил очи с трепереща ръка…
И този ден със чашата отрадна,
дай боже да прекара леко той,
тъй както аз, заключеник отпаднал,
без скръб и грижи в моя свят покой.
Буря небесата крие
зад мъгли и снегове;
ту по вълчи тя завие,
ту по детски зареве,
ту по покрива шушука
в сламата с потаен глас,
ту в прозорчето почука
като пътник в късен час.
Хижата ни потъмняла
е изпълнена с тъга.
Няня, що си замълчала
до прозорчето сега?
Да не гледаш уморено
от виелицата вън,
или твоето вретено
те унася в кротък сън?
Я от мъка да налея,
вярна дружке в младостта,
де е чашата? От нея
с теб ще вкусим радостта.
Пей ми как задморска птица
пърхала на свобода,
как ранила хубавица
на герана за вода.
Буря небесата крие
зад мъгли и снегове;
ту по вълчи тя завие,
ту по детски зареве.
Я от мъка да налея,
вярна дружке в младостта,
де е чашата? От нея
с теб ще вкусим радостта.
Ясен лунен рог пробива
накълбената мъгла,
тъжна светлина разлива
върху тъжните поля.
В ширинето зимно, скучно
бързо тройката лети
и звънчето еднозвучно
уморително ехти.
С нещо родно ме облъхва
на коларя песента:
ту в сърдечна скръб заглъхва,
ту кипи от радост тя…
Нито огън, нито хижи.
Глухо, снежно… През степта
само стълб след стълб се ниже
с верстите край мен в нощта…
Скучно, тъжно… Утре, Нина,
ще се вгледам до захлас
в теб край топлата камина,
без да се нагледам аз.
Щом дванадесет удари,
с близките ще се простим
и ще ги изпратим ние,
но не ще се разделим.
Нина, тъжно е полето,
дреме старецът пред мен,
еднозвучно е звънчето,
месецът е замъглен.
Измъчен от духовна страст,
се влачех аз в пустиня тъмна
и ангел шестокрил със власт
над моя кръстопът разсъмна.
И с леки като сън ръце
докосна моето лице.
Зениците ми заблестяха
със поглед на орлица плаха.
Докосна остро моя слух
със звън — и аз видях и чух:
и тътнат страшно небесата,
и светли ангели летят,
и скитат риби в своя път,
и вие се в дола лозата.
И от устата ми след миг
изтръгна грешния език,
проникнат от слова лукави,
и после в нямата уста
на змийско жило мъдростта
с десница кървава постави.
И ме разсече с меч блестящ,
и взе сърцето ми примряло,
и въглен яростно пламтящ
положи в бедното ми тяло.
Бях труп сред пясъците аз.
И бог ме позова на глас:
„Стани, пророк, и виж, и слушай,
и волята ми разбери:
със думи по вода и суша
човешките сърца гори!“
В сибирски шахти, в мрак и студ
бъдете горди, търпеливи;
мечтите, скръбният ви труд
навеки ще останат живи.
На черната Беда сестра,
Надеждата при вас ще влезне
за радост в мрачните ви бездни,
ще грейне чакана зора:
ще стигне обичта до вас
и през тъмничните решетки,
тъй както в тесните ви клетки
достига моят волен глас.
Оковите ще се свлекат,
зидът ще рухне — на вратата
ще ви посрещне свободата
и братя меч ще ви дадат.
Докато Аполон поета
не призове към дълг свещен,
той тъжно, малодушно крета
сред своя пълен с грижи ден.
Немее лирата му свята,
духът му вкусва сън студен;
от всички твари на земята
изглежда той най-унизен.
Но щом до острия му слух
божественият глас достигне,
като орел ще се надигне,
събуден, неговият дух.
Тъгува той сред веселбите,
презира хорската мълва
и пред кумира на тълпите
не свежда царствена глава.
Суров и див, той се отправя,
изпълнен с музика и мрак —
към морския пустинен бряг,
към вечнозвучната дъбрава…
Procul este, profani![8]
Поетът лира вдъхновена
докосна леко и запя.
Край него все така надменна,
безстрастна и непросветена,
мълчеше тъпата тълпа.
И двоумеше се тълпата:
„Защо тъй звучно пее той?
И за каква ли цел чудата
тревожи нашия покой?
Какво дрънчи и пророкува?
Защо сърцата ни вълнува?
На чародея песента
е като вятъра свободна,
но като вятър е безплодна —
и за какво ли ни е тя?“
Поетът
Мълчи, безсмислен, тъп народ,
затънал в грижи роб и скот!
Аз мразя твоя ропот зверски.
Не божи син, а земна твар,
ти всичко мериш на кантар —
дори кумира Белведерски.[9]
Ти полза в него не откри.
А той е мрамор, бог!… Но ето:
за теб по-ценно е гърнето,
че в него гозба се вари.
Тълпата
Добре, но ако си избраник,
ако на бога си посланик,
таланта си ни посвети —
сърцата тъмни просветли!
Виж: малодушни сме, коварни,
безсрамни, зли, неблагодарни;
с души студени на скопци,
сплетници, роби и глупци;
в сърцата ни цъфтят пороци —
с любов към ближния ни дай
най-съкровените уроци,
ще те изслушаме докрай.
Поетът
Махнете се! Поетът с песен
не може да ви утеши.
Тънете си в разврат и плесен —
за лира нямате уши!
Противни сте ми като гроба.
За свойта тъпота и злоба
до днес сте имали затвор,
камшик, бесилка и топор.
Достатъчно, слуги безумни!
Сметта по улиците шумни
метат — полезен труд, нали! —
Но кой, кажете, ще накара,
вместо да служат пред олтара,
жреците да държат метли?
Не, не за битки сме родени,
и не за корист, не за бяс —
а за молитви вдъхновени,
за сладки звуци и екстаз.
1828
В пустинята сред прах и зной,
в пръстта, от слънце изсушена,
Анчар — злокобен часовой,
бди сам във цялата вселена.
Във ден на гняв сред пустошта
природата го бе създала;
и корени, и клони тя
с отровна сила бе наляла.
И капе в обедния пек
отровата по ствола черен,
и стине в клей прозрачно мек,
когато вейне хлад вечерен.
Ни птица спира тук, ни звяр;
единствен вятърът пустинен
ще връхлети върху Анчар
и — смъртоносен — ще отмине.
И ако облак заблуден
поръси спящите му клони,
той в пясъка нагорещен
отровни капки ще порони.
Ала човек човека там
изпрати властно с реч сурова;
и той покорно тръгна сам;
и върна се в зори с отрова.
Той клон с повехнали листа
ведно с отровата държеше;
и по лицето му потта
на хладни ручеи течеше.
Разтвори шатъра с ръка
и влезе, но смъртта усетил,
политна в страшните крака
на всемогъщия владетел.
А злият цар стрели безброй
с отровната смола намаза
и на съседите си той
изпрати гибел и омраза.
Щом пак за смъртния денят притихне вън
и пустотата на площада
нощта загърна пак с прозрачен здрач и сън —
за дневния ни труд награда:
пред мене часове на размисъл текат,
аз бдя самотен в тишината
и угризения ме парят, и гризат —
като усойници — душата.
Мечти кипят. В ума, от скърби изнурен,
се блъскат мисли — тежък сплитък,
и споменът жесток в безмълвие пред мен
разгъва своя дълъг свитък:
чета живота си с погнуса и печал,
треперя и се огорчавам,
съдбата си кълна и плача с горка жал,
но думите не заличавам…
Аз виждам празни дни на пиршества и смях,
на свобода необуздана,
и дни на бедност, скръб, изгнание — и в тях
е младостта ми пропиляна.
Звучи приятелски… предателски привет
всред пир на Бакхус и Киприда[12],
сърцето ми — светът, коварен и предвзет,
ранява с яростна обида.
Аз чувам как бръмчат край мене клевети,
как дрънка глупостта лукава,
злорадства завистта, суетността шепти
и с кървав смях ме укорява.
И безутешен съм. И пак пред мен стоят
два призрака с черти прекрасни,
две сенки, някога пресекли моя път,
два ангела от дните страстни.
Ала и двамата с криле и огнен меч
над мене бдят… мъстят без злоба —
и ми разказват те с потайна, мъртва реч
за щастието и за гроба.
1828
И студ, и слънце; чудна зима!
А ти все още спиш, любима,
стани, красавице, стани!
С очи на северна царица
срещни полярната зорница
и като нея ти блесни!
Нощес виелици вилняха,
мъгли в небето се кълбяха;
и само жълтата луна
като петно сред тях сновеше
и ти помръкнала седеше.
… А днес навън е тишина!
Далеч под небесата ясни
блестят килимите прекрасни
на сняг безбрежен и дълбок;
гората само се чернее,
ела през скрежа зеленее,
проблясва под леда поток.
А стаята с янтарен блясък
е озарена. С весел трясък
пращи камината — пече.
Приятно е да мислиш легнал…
Но слушай, искаш ли да впрегна
в шейната буйното жребче?
И полетели из полето,
да се оставим на жребчето,
на неспокойния му бяг;
и да споходим равнината,
мълчанието на гората
и милия за мене бряг.
Лежи по хълмите на Грузия нощта;
шуми Арагва в теснините.
Мечтая и скърбя, но светла е скръбта;
за теб вълнуват се гърдите,
за теб и все за теб… И моя спомен стар
не мъчи нищо, ни тревожи.
И пак сърцето ми гори и люби с жар.
че да не люби, то не може.
Аз ви обичах; обичта ми може
да тлее още в моята душа;
но нека вече тя не ви тревожи;
не искам с нищо да ви натъжа.
Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
изгарях и от ревност, и от страст;
обичах ви тъй искрено, тъй нежно
дано ви друг обикне както аз.
На земята рицар беден
си живееше смирен,
мрачен бе наглед и бледен,
духом — смел и устремен.
Образ, слязъл от небето,
в миг ума му завладя,
и завинаги в сърцето
вряза своята следа.
Бе по пътя за Женева —
там, до кръст, край камен мост,
той видя Светата Дева,
майката на бог Христос.
И забрави всички страсти,
не поглеждаше жени —
ни с една чак до смъртта си
дума той не размени.
В хладен шлем, като в тъмница,
скри завинаги очи,
вместо шарф, той броеница
на врата си окачи.
Нито на Отца и Сина,
нито на Светия Дух
молеше се паладинът.
Бе човек със странен дух.
Цели нощи сам седеше
пред лика й с трепет плах,
и с очи печални бдеше —
сълзи капеха от тях.
Пълен с благостни идеи
и набожна чистота,
с кръв той: Ave, Mater Dei![16]
върху щита начерта.
И дордето паладини,
влезли в бой със злия враг,
в Палестинските долини
дамите зовяха пак —
Sancta Rosa, coeli lumen![17]
пламенно крещеше той
и търчаха в страх безумен
мюсюлманите безброй.
В своя замък щом се върна,
заживя той като в плен,
от любов и скръб посърна
и умря непричестен.
Щом издъхна, на вратата
злият дух се появи,
и на рицаря душата
искаше да усвои:
уж молитвите презирал,
уж не знаел що е пост,
уж със земна страст задирял
майката на бог Христос.
Но Пречистата най-честно
в тоя миг го защити —
и във царството небесно
своя рицар приюти.
1829
Кавказ е под мене. На връх заснежен
аз сам съм застанал над сипей страхотен;
дошъл отдалече, се рее самотен
орел неподвижен, наравно със мен.
Там гледам, където реките извират
и страшни лавини пред нищо не спират.
Тук облаци кротки под мене пълзят,
през тях сгромолясват се с гръм водопади,
под тях канарите издигат грамади,
под тях рядък лишей и храсти растат;
по-долу — дъбрави и сенки студени
със пеещи птици и бързи елени.
А по-долу хора намират приют,
по склонове злачни овце паша дирят,
в долините свежи се спуска пастирят,
където Арагва тече с устрем луд
и в урвата конник окъсан се крие,
а Терек свирепо и весело вие;
по-страшен от тигър, подскачащ от бяс,
храната подушил през клетка желязна,
той блъска скалите с омраза напразна
и ближе гранита със гладен талаз…
Но всуе! той вечно гладува и страда:
обгражда го злата безмълвна грамада.
Пак зима е. Какво да правиш тук? С въпроси
слугата, който чай в постелята ми носи,
посрещам: как е вън? вали ли още сняг?
Фортуна? или не? да станем ли и крак
да пъхнем в стремето, или човек да гледа
до обед старите журнали на съседа?
Утихнало. След миг на коня скачам аз
и се понасям в тръс сред утринния мраз;
държим камшици, а след нас гъмжи от псета;
и взираме очи все в белите полета,
кръжим, препускаме и в ранната тъма
с трофей — два заека — се връщаме дома.
Ах, как е весело! Но мръква; вятър вие;
свещта е с тъмен зрак; сърцето плахо бие;
на капки скуката-отрова гълтам пак.
Чета, но буквите пред мен се втурват в бяг
и бягат мислите… Аз книгата затварям,
перото вземам и насила разговарям
със свойта муза, в сън оборила глава.
Плетат се звуците… Изгубил съм права
над римата си, над прислужницата странна:
стихът пълзи студен в мъглата бездиханна.
Посърнал, с лирата не водя вече спор,
отивам в гостната; там, чувам, бъбрят в хор
за новия завод за захар, за изгода;
стопанката — и тя се мръщи като свода,
гадае, сложила на поп каро, или
чевръсто трака пак с железните игли.
Тъга! Тъй ден след ден текат в уединение!
Но ако привечер в печалното имение,
когато сам седя над ход един и същ,
с кола или шейна пристигне изведнъж
семейство някакво: старица, две девици
(две светлоруси, две тъй прелестни сестрици) —
как оживява се и моят глъхнещ кът!
Животът, боже мой, добива кръв и плът!
Отпърво погледи внимателни, с боязън,
и две-три думи, и мълвеж недоизказан,
след малко дружен смях, и песни с пълен глас,
и буйни валсове, и шепот е тайна страст,
и томни погледи, и спорове горещи,
и там на стълбата забавените срещи;
излиза девата, за да се разведри:
с открита шия, гръд, лицето й гори!
За розата у нас какво е януари!
Как жарко на студа целувката й пари,
как само свежа е сред облак снежен прах!
(2 ноември)
Когато завистта сурово
отравя младите ти дни
и обществото е готово
честта ти с кал да опетни,
единствен сред тълпата празна
споделям твоя дял жесток
и моля се с молба напразна
за теб на каменния бог.
Но обществото… Не желае
присъдите си да смени;
то пред заблудите нехае,
но пази тайната им с дни.
И са достойни за презрение
любовната му суета
и лицемерното гонение;
отдай се ти на самота.
Не пий отровата безумна,
с кръга неискрен се прости;
сред суетата празнодумна
един приятел имаш ти.
Поете, не мечтай за любовта народна!
Най-шумната похвала след миг ще отлети —
присъди на глупци и смях на сган безродна
ще чуеш, но спокоен и горд оставай ти.
Ти цар си: сам живей! Върви с душа свободна
там, дето твоят разум свободен ще блести,
и нека в теб узряват любимите мечти —
награди не търси за песен благородна.
Те в твоето сърце са. А то е съд най-висш.
Творбите си най-строго ти сам ще прецениш.
Харесваш ли, кажи, труда си на художник?
Да? Е, тогава нека сганта да го кори,
да плюе в теб, в олтара, където страст гори,
да блъска с детски смях свещения триножник.
Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Носи, носи ме шейната
и звънчето: дзън-н-н! звъни…
Как е страшно на душата
в непознати равнини.
„Хайде, кочияш!“ — „Конете,
господарю, не вървят;
ослепях от ветровете
и затрупва ни снегът.
То човек да се отчае!
Май обърках пътя аз…
Някой — бес ли си играе?
Ето го — кръжи край нас!
Виж го как лудува, писка,
плюе в мене и кълне,
и в дола да блъсне иска
подивелите коне.
Ту е като стълб крайпътен,
прошумял за миг в нощта;
ту проблясва с пламък смътен
и изчезва в пустошта.“
Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Чувствам — нямам сили вече,
а звънчето мигом: млък!
Спряхме… „Кой ни се изпречи?“
„Знам ли? Пън ли или вълк?“
Плаче бурята, извива,
тръпните коне пръхтят;
той в мъглата се укрива,
но очите му блестят.
И конете пак препускат,
и звънчето: дзън-н-н! звъни…
Гледам: духове се спускат
в заснежени равнини.
Уродливи, неспокойни,
в тази бяла пустота,
литват бесове безбройни,
като есенни листа…
Ех, че скръбно те запяват!
Накъде из тоя мрак?
Дух домашен ли опяват?
Вещица ли женят пак?
Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
В небосвода се разпръсват
бесовете — рой след рой,
и сърцето ми разкъсват
с жални викове и вой…
1830
Scorn not the sonnet, criticl[20]
Сам Данте не презираше сонета.
Петрарка в него цял се е излял.
И Ка̀моенш във своята несрета,
и Шекспир също тъй го е ценял.
И в наши дни пленява той поета.
А Уърдсуърт също беше го избрал
и чужд на всяка суета предвзета,
природата му стана идеал.
В Таврида, сред горите й чудесни,
Мицкевич във размерите му тесни
мечтите си заключи вдъхновен.
У нас не го познаваха момите,
когато хекзаметъра свещен
заради него Делвиг запокити.
Не искам множество картини да висят
с могъщ, старинен чар из моята обител,
да вдъхват трепет плах у всеки посетител,
когато разбере как много ги ценят.
Сред своя бавен труд и в глухия си кът
бих искал на една да бъда вечен зрител,
една-единствена да бди, тъй както бдят
над мен Пречистата и благият Спасител —
тя със величие, той с мъдрите очи —
тъй както кротки бдят сред слава и лъчи
в Сион, без ангели, под палмите на склона.
Получих всичко… Бог чрез свойта доброта
ми даде тебе в дар, в небесен дар, мадона,
най-дивен образец на дивна красота.
У нея всичко е красиво
и недостъпно за страстта;
отдъхва сякаш срамежливо
в нечутата си красота.
Тя тук стои и преценява:
следят я всички със захлас;
кръгът красавици сред нас
пред блясъка й избледнява.
Макар дори да бързаш ти
към някоя любовна среща,
макар у тебе да пламти
мечта безумна и гореща,
когато я съгледаш, тя
те кара да поспреш неволно
и да потръпнеш богомолно
пред святата й красота.
От лудост да ме пази бог.
Ах, по-добре е труд жесток
и просешка торба!
Не че умът за мен е мил —
не, с него бих се разделил
без жал и без борба.
Да бях свободен, още днес
бих се зареял в някой лес,
където здрач трепти!
Бих пял и бих лудувал аз,
бих се опивал от екстаз
на пламенни мечти!
Бих слушал как вълни шумят,
щастлив бих гледал как блестят
пустинни небеса;
в полята волно бих летял
и като вихър побеснял
бих кършил дървеса…
Но да си луд на този свят,
то значи — чумав, прокълнат!
Заключен в мрачен склеп,
да си в окови, като звяр,
и да се трупат млад и стар,
за да се гаврят с теб.
А през нощта ще чувам аз
не славей, пеещ с ярък глас,
не шепот на бреза —
а скръбен вик на мой другар,
и груба реч на тъмничар,
и звън на железа.
Ти, облако сетен от пръсната буря!
Ти само се носиш високо в лазура,
ти само засенчваш деня засиял,
ти само изпълваш простора с печал.
Ти беше затулил небето прекрасно
и мълния в тебе се впиваше бясно;
и грохот потаен ехтеше от теб,
и щедро поеше ти жадната степ.
Но стига, изчезвай! Светът се усмихна
тъй свежо е всичко, стихията стихна,
и вятърът гали в леса всеки лист,
и вече те гони от тихата вис.
Какво ли не минава през моя дремещ ум?
I
Октомври е дошъл — горичката отвява
от своите върхове последните листа.
Подухва остър хлад — и пътя заледява.
Зад мелницата ври вода и бърза тя.
Но езерото е сковано; отминава
съседа ми на лов в залутани места
и посеви тъжат под вятърни забави,
и буди дълъг лай заспалите дъбрави.
II
Сега е мой сезон: аз мразя пролетта,
затоплянето; смрад и кал — съвсем съм болен
и ходя с тъжен ум, и в мен шуми кръвта.
От зимния сезон съм много по-доволен.
Обичам оня сняг с луната над степта.
С приятелка в шейна летите бърз и волен,
когато във кожух, с обветрено лице,
тя тръпне и пламти във вашите ръце!
III
И с кънки да летиш до крайна изнемога
по волните реки със огледален лед!
А празниците със блестящата тревога?…
Но после сняг и сняг — шест месеца подред.
На мечката дори в уютната бърлога
омръзва. Вечно ли ще скитаме навред,
понесени в шейни с Армиди неспокойни,
край печки ще висим и край прозорци двойни?
IV
О, чудно лято! Тъй обичал бих те аз,
ако не беше с прах и пек, с мухи досадни.
Погубваш светлите способности у нас.
Измъчваш ни; горим като поля на пладне.
Затуй единствено мечтаем всеки час
за въздух и вода… С блини, с напитки хладни
от скръб по зимата, сред тоя зной проклет,
и правим помени със лед и сладолед.
V
А есенните дни ругаем неизменно.
Читателю, но аз обичам есента
и красотата й, сияеща смирено.
Така в семейството ме радва лудостта
на лошия хлапак. Ще кажа откровено:
от всички времена най-скъпа ми е тя!
Прекрасна и добра — а аз не съм тщеславен, —
плени копнежа ми, макар и своенравен.
VI
Но как да обясня? Харесва ми се тя,
тъй както нрави се на вас туберкулозна
девойка може би. Пред прага на смъртта,
горкичката, без гняв се свежда грациозна,
с един повехнал смях на своята уста,
нечуваща смеха на пропастта си грозна.
Горят страните й със хубав ален цвят.
Тя днес е още тук, след ден — на оня свят.
VII
Унило време! Но какво очарование!
Прощалният ти цвят приятен е за мен —
обичам на света изящното страдание,
лесът в трептящ кармин и злато пременен,
върхарите шумят със ласкаво дихание
а сводът е с мъгла вълниста обкръжен.
И рядък слънчев лъч, начален мраз по рова,
закани отдалеч на зимата сурова.
VIII
И всяка есен пак започвам да цъфтя!
О, този руски студ все по-полезен става,
с природния си нюх усещам любовта:
ту ме наляга сън, ту глад ме навестява,
но радостно шуми в сърцето ми кръвта,
желания кипят и чувствам се тогава
щастлив и млад — такъв е моят организъм
(простете, моля ви, за този прозаизъм).
IX
Довеждат коня ми; и сред степта открита
размахва грива той и с конника лети
и еква звънко под блестящите копита
помръзналия дол, ледът разбит трещи.
Отива си денят; в оджака пуст полита
пак огън запламтял — ту весело блести,
ту тлее; аз чета, унесен в светлината,
или пък давам път на мислите в душата.
X
Забравил за света, във сладка тишина,
аз сладко съм приспан от своето видение,
поезията в мен намира светлина:
душата ми скърби с лирическо вълнение,
звучи, като насън тя лута се и на̀:
излива се след миг в свободно проявление —
и влизат гости тук, с невидими черти,
познати стари, плод на моите мечти.
XI
И мисли се въртят във буря поривиста,
и рими прелестни насреща им летят,
и пръсти молят за перо, перо за листа,
и ето — стихове несдържано текат.
Тъй дреме кораб, спрял посред мъгла сребриста,
но виж! — матроси там се хвърлят и крещят,
пълзят по мачтите, в платната вятър тича,
грамадата скрипти и гребени разсича.
XII
Той плува. Накъде?. . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Когато край града вървя усамотен
и гробището пак изпречи се пред мен:
решетки, стълбчета и гробници-палати,
където гният в студ и бедни, и богати,
в блатата как да е стеснени най-подир,
тъй както просяци на своя жалък пир,
и мавзолеи на търговци, адютанти,
нелепи изблици на евтини таланти,
и изобилие от проза, стихове
за добродетели, за служби, чинове;
по рогоносец стар ридания амурни;
от нощните крадци отмъкнатите урни,
гробове хлъзгави, прозели се без звук,
чиито жители ще дойдат утре тук —
такива размисли пак всичко ми навява,
че зло униние след миг ме завладява.
Да плюеш — и назад…
Но как обичам, как:
на село, есента, когато пада мрак,
из гробището сам да скитам дълго време,
където мъртвият в покой тържествен дреме.
Там прости гробове ще видиш, и простор,
и в тъмното крадец не дебне с мътен взор;
край древни камъни, покрити с мъх изсъхнал,
минава селянин, молитвено въздъхнал;
и вместо урни и огради от гранит,
безноси гении, харити с чар изтрит —
широк столетен дъб над гробовете скъпи
потрепва и шуми…
Аз си издигнах паметник неръкотворен,
той няма никога да обрасте с трева,
Александрийската колона, непокорен,
надмина, извисил глава.
Не, цял не ще умра — с душа в заветна лира
праха си надживял, запазил се от тлен,
ще бъда аз прочут, додето ме разбира
поне един поет след мен.
Из цяла Рус слуха за мене ще дочакат
и ще ме назоват на всеки жив език —
и горд славянски внук, и фин, и днес дивакът
тунгус, и степният калмик.
И дълго ще съм жив на хората в сърцата,
че чувства най-добри пробуждах с моя стих,
че в страшния ни век прославих Свободата
и падналите подкрепих.
Бъди, о, Музо, на всевишния послушна,
не искай ти венец, обидите презри,
хвалба и клевета посрещай равнодушна
и с глупавия не спори.
Давидов, Денис Василевич (1784–1839) — поет и военен писател, генерал-лейтенант, един от ръководителите на партизанското движение по време на Отечествената война от 1812 г. Създава жанра на т.нар. „хусарска лирика“, чийто главен герой е поетът воин, отчаян смелчак, гуляйджия, човек свободомислещ, презиращ лицемерието, светския морал и насилието над личността. Стиховете му се отличават с патриотичен патос и отразяват подема на руското национално самосъзнание през епохата на Отечествената война от 1812 г. Пушкин високо цени поезията му заради нейната непринуденост и самобитност.
Где са миналите дни?
Где са верните хусари
с дружбата от младини,
сътрапезниците стари?
Дядовци, ще помня аз:
в кръг край огъня, с черпака
пиете до късен час
с носове блестящи в мрака.
Шапка на тила… Висят
сабя, чанта на бедрото.
Вместо на диван — седят
поизлегнати в сеното.
Стискат в зъбите лули
и мълчат… Какви юнаци!
Чезнат в пухкави мъгли
бакенбарди и мустаци.
Мълчаливо те димят,
и напиват се мъртвешки.
Щом надвие ги сънят —
и склонят челата тежки;
Но настъпи ли денят —
всеки с коня полетява.
Вихърът през дол и път,
плащовете им развява.
Пени коня здрав ездач,
святка сабята — не чака…
Стихва боят… И по здрач
пак раздвижва се черпака.
А сега — хусарски свят
все от лъскави контета
с дрехи като за парад —
валс танцува по паркета.
Младежта се промени.
Казват — младите по̀ знаят.
„Жомини“, та „Жомини“ —
а за водката нехаят.
Где са миналите дни?
Где сте истински хусари,
сътрапезници-другари,
с дружбата от младини?
На бивак ли сме в полето,
огън запламти ли пак,
виждам аз във питието
нашият спасител драг.
Где си, православно войнство?
Тъжни песни ти не пей!
Дай ведрото и с достойнство
пий! Там радостта живей!
Напълни широки чаши
сред шума на волна реч.
Пили са дедите наши
все така — на кръста с меч.
Бурцов! Ти хусар не си ли
най-юначен? Пръв ездач!
Сред приятелите — мили
гуляйджии — здрав пияч!
Чашите да чукнем дружно!
Днес да пийнем ни е нужно,
утре — бой ще затръбят,
изстрели ще загърмят!
Нека всеки чаша вдигне:
зло проклятие да стигне
оня, който в тежък миг
ще отстъпи, побледнее;
оня, който в бой на щик
своите гърди милее.
Оня, който при обстрел
левия си фланг открие
или спъне коня смел,
а сърцето му забие —
в прицел хубавица взел!
Нека не от сабя смела
моя ден да е сразен!
Да съм генерал дебел, а
други да презират мен.
Нека в битките жестоки
бъда бледен, боязлив,
а с героите безок и
важен, заядлив, бъбрив.
И мустаците завити —
дар природен и любим —
да окапят, в младините
да изчезнат яко дим.
И Фортуна за досада
ми даде от свойта мъст:
знатен чин за вахт-парада
или — Георгиевски кръст.
Нека!… Но настъпи време!
Саби вън! Препускай, брат!
Бог ни дава пир богат,
в сеч успехи да сбереме.
Хайде! Шапката кривни
и урааааааа! Щастливи дни.
На Ев. Д. Золотарьова
Кипи поток в дъбрава шумна,
препуска скачаща вълна,
търкаля камъни в безумна
и ядовита бързина;
но в миг пленен от красотата,
люлее нежно в своя бяг
довеяно върху вълната
листо от китния му бряг.
Така във валса бърз не скрита,
най-лична в тази шумна гмеж,
летиш въздушна, с облик свеж,
ти, моя обич и харита,
зарад която страдам аз,
и вдъхновена е мечтата,
и тази пламенност в душата,
и поетичната ми страст.
Летим с теб в път далечен, друже мой сега,
където бой кипи и руски щик бушува,
ала за теб любов тъгува…
Щастливецо! За теб — видях го сам, с тъга
простенаха… очи закрили със ръка;
След мен дори и не надзърна
главица женска и кахърна
в прозорчето, да изрази
как аз — сврян в бързата каляска,
забравил за покой и ласка,
мустаците хусарски мокрех със сълзи.
Дол, хълмове… декор на кървавата драма!
Къде е оня спор за славата голяма,
шумът от бранна сеч, оръжия, борба!
Но падна моят меч. Уви, каква съдба!
На подвизи бе ден, щастливци горделиви!
Орач ли съм пленен? Влека се в тези ниви,
ора ги аз… Летиш пред мен все тъй бурливо…
Могъщ е твоят глас! А с чувство боязливо
за гибел злият враг разбягва се със вик и
вожд Омиров си пак, Багратион велики!
Простри над мене длан, Раевски, мой герой!
Ермолов, брат желан! Води ме, аз съм твой!
С перунов, дързък гняв през оръдеен дим,
с победен благослов дарен си, вожд любим!
Но где сте вие днес? Ни отговор, ни звук
от битки, бранна чест… Покой царува тук.
И аз, завиждащ гост, глава склонил над плуга,
изравям кост след кост… И нямам участ друга.
Вяземски, Пьотр Андреевич (1792–1878) — поет и критик от т.нар. пушкински кръг. Потомък на знатен род, той обаче взема дейно участие в движението за освобождение на крепостните селяни. Поетичното му творчество е неравноценно в художествено отношение — в него се борят елементи на новаторство и архаизъм, емоционална непосредственост и разсъдъчна дидактичност.
Денят е светъл. Изведнъж
нахлува вятър с ярост дива,
със мокър сняг света покрива,
разшетва се нашир и длъж.
Небето ниско-ниско слиза,
изчезват въздух и земя
и облачните повесма
денят обличат в нощна риза.
В тъмата бие леден прах.
По пътя, в преспите навети,
застива всичко — и конете,
и файтонджиите край тях.
Тук нейде дух неръкотворен
политне с призрачни криле
или през снежното поле
премине пешеходец морен.
Там нейде тайнствено звънче
прозвънне, после по вратите
почука някой в мрачините,
та кучи лай си навлече.
Където и да тръгнеш — вредом
те срещне снежна самота.
Безлюден сякаш е света,
неузнаваем и неведом.
И само някой хищен враг
с очи широки, гладни свети
и дави в полунощ конете
край заледения овраг.
Простира се нощта безкрайно,
потъва в нея всеки звук.
Вълкът единствен идва тайно
сега — да види кой е тук…
Дойде с усмивка заледена
от небесата вятър лош.
И над земята посребрена
белее северната нощ.
Нима довчера багри чудни
дивяха нашите очи
с рубинени и с изумрудни,
и с аметистови лъчи?
Днес зимата еднообразна
попари цвете и трева.
Във броня хладна и елмазна
градината за миг скова.
Като сиротен дом, където
смъртта внезапно е дошла
и са покрили със пердета
кристалните огледала.
Тъй снежната покривка скрива
сега ливадите навред.
И езерото синя грива
не мята, обковано в лед.
Природата — почти пустинна —
без звук в душата, без венец —
е омагьосана царкиня,
заспала в сребърен дворен…
Тройката препуска, вее
буйна грива всеки кон,
а звънчето ту запее,
ту заплаче с тъжен стои.
Гласовито в равнината
се разнася ясен звук —
стига до далечината
и се връща кротко тук.
Сякаш дух домашен вика
тази тройка изведнъж,
или на русалка клика
блика в звучния камъш.
Руска степ, в нощта безбрежна
поетична вест си ти —
и томителна, и нежна,
и обвеяна с мечти!
Иззад облак по небето
грейва младата луна.
Тя на пътника в лицето
хвърля мека светлина.
Кой е той? И път далечен
ли го чака по света?
От какво ли е увлечен,
та се скита сред нощта?
Дали при богат роднина
утре ще се весели,
или в горестна чужбина
младост ще изпепели?
В смут сърцето му трепери —
накъде лети сега?
Й какво ли ще намери —
радост, щастие, тъга?
Що го чака там? — Венчален
пръстен и жена добра
или факел погребален
над починала сестра?
Кой го знае! Сред небето
в облак месецът се скри,
някъде заспа звънчето,
тръпен мрак степта покри…
Южни звездици! Черни очи!
В чуждо небе светлинки сте!
Може би нощем ваши лъчи
гледам в просторите чисти?
Трепка сърцето в своя зенит.
Вас то в съня си сънува,
с нега южняшка ви се любува.
В мрак хоризонтът без вас е обвит.
С таен възторг е сърцето облято,
в огъня ваш то пламти;
звук от Петрарка, стих от Торквато
в нямата глъб търсиш ти.
Поривът пуст е. Глух е напева.
Чужд съм на песните аз.
Южният взор на северна дева
нежно блести като вас.
На графиня М. А. Потоцка
На роза сте подобна вие — мило
цъфтите, с чувство и със красота.
Аз кипарис съм със стебло, унило
от бурята и многото лета.
И споменът за вас у мен живее —
ухае като роза и пламти.
От него радост във душата вее,
със него и скръбта се съкрати.
Ако ви стане тежко, и случайно
погледне черен ден от ясна вис,
да ви закрие моят спомен тайно
подобно сянката на кипарис.
Делвиг, Антон Антонович (1798–1831) — поет от т.нар. пушкински кръг, тънък критик и организатор на авторитетни литературни издания, значителна фигура в литературния живот на 20-те години, един от първите професионални литератори в Русия. В поезията си разработва нови строфически и метрически форми, стреми се да обнови и обогати изразните средства на лириката. Един от първите поети, разработили в Русия формата на сонета. Като цяло творчеството му не надхвърля проблемите, които вълнуват останалите поети от неговата епоха. Но той успява да върви по свой път и на фона на редица по-талантливи от него свои съвременници да бъде не епигон, а творец със свое лице.
Напъпи младата ми гръд,
а вярваше сърцето,
че няма друг свят там, отвъд
потока и полето.
Дойде едно момче при нас
отнякъде далече.
След ден от неговия глас
ума си губех вече,
че къдравата му коса
край шията струеше
и като мак, покрит с роса,
на слънцето блестеше.
Таеше в погледа си той
признание горещо
и бе ми станал скъп и свой,
преди да каже нещо.
След мене ходеше от страх
пред дългата разлъка.
Ръката ми държеше, плах
в безмълвната си мъка.
Попитах младия овчар:
„Защо си тъжен вече?“
Тогава ме прегърна с жар
и мила ме нарече.
Да бях повдигнала ръце
и аз да го прегърна…
Треперех с пламнало лице,
без дума да отвърна.
Не го виня, че огорчен
си тръгна. На колене
се моля богу някой ден
да дойде пак при мене.
„Пирувам, приятели, с вас, но съм сам,
измъчван от грижа голяма,
че може би утре и аз ще съм там,
отгдето завръщане няма.“
Макар че в компания весела бях,
печално говорех тогава,
защото от детство тревога таях,
че страшна беда приближава.
А те ми се смееха, някой венец
на моите къдри постави:
„Не се ли срамуваш, мечтател-певец?
Та всички сме млади и здрави!“
Избухна война. Призова ни тръба
и сякаш на пир полетяха.
Отидох и аз, но враждебна съдба
ме върна под родната стряха.
В бездействие тежко напрегнат следях
за техните битки, победи
и пръв оживявах с вестта си за тях
роднинските тъжни беседи.
Години минаваха. В сълзи облян
и в траур живях, а сърцето
се пита: къде са? След лютата бран
лежат бездиханни в полето.
По време на пир ми напомня за тях,
за младите дни веселбата.
Разплисква се чашата: чуждият смях
ранява дълбоко душата.
Тук всичко е печално: и гората,
където ти живя, потокът чист,
от който пиеше. Не трепва лист.
А някога бе радост за душата.
За щастие ми пя и ти
в прехлас на клончето зелено,
сега от вятър поломено.
Чуй, отлети!
Чуй, отлети, от мъка нека крея,
горчиви сълзи нека лея сам.
Без щастие на този свят не знам
дали ще мога вече да живея.
Предчувствие духа гнети,
че само скръб неутешима
в самотните ми дни ще има.
Чуй, отлети!
Чуй, отлети и може би напролет
ще чуеш моя стон, но си кажи:
„Той е печален“, после продължи,
забравила ме, волния си полет.
Копнеех с мене да си ти,
но знам, тъгата умножавам.
Защо ли да те убеждавам?
Чуй, отлети!
Славей мил, мой славей мил,
гласовит и бързокрил,
цяла нощ къде летиш
и сърцата веселиш?
Като мене до зори
кой, не дремнал миг дори,
би те слушал просълзен,
докато настъпи ден?
Ти лети, мой славей мил,
три земи обиколил,
бил в какви ли не страни:
над бушуващи вълни,
над далечни брегове,
над села и градове.
Вредом по света летял,
сигурно не си видял
сред момите ни една
с моята злочестина.
На гърдите с бисер стар,
на ръката с пръстен-жар,
с момък, на сърцето мил —
кой така щастлив е бил?
Но като заесеня
бисерът ми потъмня.
Забелязах в зимен ден
пръстена си разпоен.
Чух напролет, че е бил
влюбен в друга моят мил.
Блажен е оня мъж, решил на тишина
сред родните поля докрая да се труди.
Без нещо да таи, с любимата жена
заспива с весел дух и весело се буди.
Добива мляко той от своите стада,
от нивиците — хляб, и вълна — от овцете.
Огрява се с дърва от своя дъб в студа,
в дома му хладина навява дрямка лете.
Ще преживее век спокойно, с лекота,
без своя спорен труд да смята за окови.
Дори самата смърт с усмивка на уста
ще дойде като знак за дни щастливи, нови.
Така аз бих живял далече от света —
умра ли, бързо той забравил би поета.
Какво ми трябва? Знам, че в неизвестността
намерил бих покой и щастие в Лилета.
Аз я познавах: по-прекрасна беше
душата й от прелестното й лице.
Като че ли предчувствие таеше
за ранния си край. С мечтателно сърце,
към своите роднини ласкава, грижовна
и мила с другите, нещастна беше тя
и като цвят през пролет хладна и дъждовна
съвсем внезапно прецъфтя.
Защо? Любов сърцето й погуби,
че в пришълец неверен предано се влюби:
от хубостта й беше запленен,
но в друга се увлече подир ден.
Напусна този край. Тя беше унижена.
Какво по-страшно от любов несподелена,
от проста, искрена любов?
Стаи дълбоко безответния си зов.
Потънала в сълзи, безмълвната си мъка
не довери на ничие сърце.
Непоносимата разлъка
попари скоро нейното лице.
Край гроба на баща си все по-често бдеше.
Отиваше сама на края на града.
Без сълзи в миглите, без ропот тя седеше
и сякаш символ на Търпението беше,
усмихвайки се и в беда.
На златни къдри милата небрежност,
на взор небесен тихата мечта
и сладко „не“ изреклите уста
пораждат в мен любов и безнадеждност.
Защо ми дават боговете нежност —
нима за да посърна в младостта?
Готов съм, ще изпия горестта:
не ме е страх от бъдната безбрежност?
Аз нямам днес покой дори за ден,
забравих свободата — тази сладост,
гори душата, но не чувствам радост,
кръвта кипи и леденее в мен:
възторг ли, скръб ли си, любовен плен?
За смърт или живот отдавам младост?
Баратински (Боратински), Евгений Абрамович (1800–1884) — поет от т.нар. пушкински кръг. Творчеството му е измежду най-своеобразните явления на руския романтизъм. Наред с Жуковски и Батюшков той заема видно място в развитието на руската елегия. Създавайки нов лирически герой, който не само дълбоко и силно чувствува, но също така мисли, анализира, пълен е с колебания, противоречия и пр., Баратински значително разширява границите и възможностите на руската поезия.
Не предизвиквай в мен без нужда
с предишна нежност — нежността:
разочарован съм и чужда
за мене е съблазънта!
Не вярвам в клетвите потайни,
не вярвам в любовта и знам —
не бих могъл да се отдам
на сънищата си нетрайни!
Тълпата сляпа не множи
с предишни думи, с жест неволен;
загрижена за своя болен,
съня му ти не тревожи!
Аз вече спя, усамотен е
духът след толкова мечти…
И не любов — сега във мене
събуждаш само трепет ти.
О, как да те опиша? Сам не проумявам!
Замислена, аз помня, беше вчера ти,
забавна днес си, лекомислена почти,
и в теб, което проследявам,
непостоянство разпознавам —
но винаги си мила ти!
Приятелко, денят за среща
е близък, ще те видя аз!
Защо сърцето не усеща
възторг пред чакания час?
Не ще роптая; но фатални
са дните минали, печални.
Загледан в радостта, тъжа —
не идва лъч при мен от нея,
напразно будя и лелея
надежди в болната душа.
И към усмивките красиви
на жребия съм някак плах:
погрешно, мисля, съм щастлив и
не ми подхожда весел смях.
Заканата на времето дойде. Мечта
вълшебна, ти къде остана?
Повехна розата на младостта
и хлад сърцето ми обхвана.
Благоуханен Май в полята разцъфтя
и Филомела небесата
разбуди пак, и Флора мила долетя
при нас с крилата на дъгата.
Но не за мене долината и леса
са тъй красиво оживени
и не за мен синеят тия небеса!
Аз вехна — всичко вехне в мене!
Къде сте, призраци — неповторими дни,
богат живот, желано щастие?
Къде си, изгрев на прекрасни младини?
Къде си, живо сладострастие?
Животът пие пролетния дъх и звън
и нега сладостна усеща.
И всеки диша и мечтае, като в сън,
за обетованата среща.
И сякаш само аз съм чужд на пролетта:
крилати часове проблясват;
но няма те да ме огреят с радостта,
край мен прелитат и угасват.
Гранити фински, край смразения венец
на бедната земя вековни часовои,
и непознатия певец
приехте във недрата свои.
Той с лира е сред вас. Поклона си смирен
отдал на тия великани:
той като тях непроменен
през всяко време ще остане!
Наоколо пленява всичко моя взор!
Там със морето заблестяло
небето синьо се е сляло;
тук, слязъл от скалите, недостъпен бор
в сияещото огледало
на гладките води е отразен! Денят
залязъл е, но ясни небеса блестят;
сред финските скали без мрак нощта изглежда
и само своя чар да потвърди,
хор от брилянтени звезди
на небосклона тя извежда!
Родина на Одиновите[21] синове,
на племена отдалечени!
Туй люлка е на неспокойни часове,
с грабежи гръмки огласени!
Но днес не чувам щит призивен, ни гласът
на скалд, угаснал е дъбът
възпламенен, отвял е вятър виковете;
не знае бащините подвизи синът;
свалени, в земен прах лежат
на миналото боговете!
И всичко е край мен в дълбока тишина!
О вий, от бряг към бряг летели в битки мощни,
къде се скрихте храбреци среднощни?
Изчезнахте от родната страна.
Нима, в скалите й очи скърбящи впили,
сред облаците плувате в мъглявина?
Отговорете в тая няма тишина,
молбата на поета доловили.
На вечните и страшни канари деца!
Как се откъснахте от скалната родина?
Защо прочетох скръб по вашите лица,
защо в усмивките печален укор има?
И вие сте при сенките! Не оцени
и ваште имена безмилостното време!
Какво са наште подвизи и славни дни,
какво е нашето суетно племе?
О, всичко в бездна ще изчезне в своя ред?
За всички ни един закон — смъртта — остава,
във всичко чувствувам потайния привет
на обетована забрава!
Но неизвестен, с обич за света роден,
и със безгрижие в душата,
дали ще трепна пред съдбата?
За времето не вечен, вечен съм за мен:
а може би на бляна само
говори нещо бурята сега?
На мен принадлежи мига,
тъй както аз принадлежа му!
Предишни или бъдни племена за мен
какво са? Струни мои, не за тях звъните;
аз, неразбран, достатъчно съм награден
за всеки звук — със звук, с копнежи — за мечтите.
Страдание ни трябва, мили мой; помни,
без него няма да узнаем що е щастие;
жив изворът на сладострастие
е в него дар от древни дни.
Нима еднички радостите са чудесни?
И само те ли веселят?
Бездейните души щастливците гнетят;
за тях са силите житейски неизвестни;
не ние ще завиждаме на леността:
на дружба глупава, любов еднообразна,
на чувствената слепота
с душа разсеяна и празна.
Щастливци мними, кой от вас ще разбере
сърдечната услуга, нежната отплата?
Способни ли сте да почувствувате добре
как сладко е да повериш на друг душата?
Да вникнете в приятелския верен дълг?
Но сполетяният от жребий гневен,
с душа, гнетена от мъчителен недъг,
е скъп като медик душевен.
Какво е за немирника любовна страст?
Забава лека, мигове забрава; в нея
от боговете е положен дар за нас
и нуждата заситена живее!
Как сладко ще е, друже мил,
да вярваш в чувствата на нежността желана!
Забравил ти недъга, всяка рана
и болестта на моя дух унил,
да слееш всичко във едно желание;
забравил за света и жребия суров,
от устните да пиеш с нейното дихание
дъха целебен на живота нов!
О, богове, хвала на вас!
Макар че с мнимо щастие в света сме клети
щастливците по-бедни са, и боговете
тях с чувственост дарили, а със чувство нас.
Дъбрави и поля, и дом свещен, при вас —
места на моя род — ще се завърна аз!
Ще се завърна при домашните икони!
Да тачат други днес моралните закони
и да ценят съда ревнив на глупостта;
свободен най-подир от всяка суета,
от неспокоен сън, от ветрени желания
и чашата изпил на ранни изпитания,
не търся призрак аз, а щастие за мен.
Към родната страна днес бързам уморен,
под покрива любим спокойно да почина.
О, свиден бащин дом! Обичана родина!
О, родни небеса! Незвучният ми глас
и в чуждата страна замислен пя за вас,
ще ме облъхнете с щастлива радост вие.
Тъй както в пристана плувецът, без да крие
усмивката, седи с изправена глава
и слуша на вълни развихрени рева,
тъй аз, не молейки за злато небесата,
спокоен домашар на къща непозната,
ликът си от съда на хората прикрил,
в кръга приятелски, в кръга семейно мил,
ще гледам бурите световни отдалече.
Свещеният обет не ще отложа вече!
Към шатри да лети безстрашния герой;
любимец вдъхновен да търси кървав бой —
с вълнение, убил той часове безценни,
да учи как строят окопите военни.
От детството си аз обикнал съм труда.
И тоя плуг, взривил спокойната бразда,
е по-почтен от меч; и затова копнея
земята бащина да заора, да сея.
Орач, над ралото достигнал, старини,
съветник ще ми е през трудовите дни.
На стария баща децата работливи
ще ми помагат във наследствените ниви.
А ти, приятелю, доброжелател стар,
учител съвестен и верен мой другар,
градина пръв създал в полетата ни родни!
Ще ме разходиш ти в градините си плодни,
ще чуя имена на дървеса, цветя…
И сам, щом ведрина разлее пролетта,
и с нежност украси природата земята,
в градината при теб ще се явя с лопата —
цветя да посадим. И в рохките бразди,
о, подвиг прост, не ще да си напразен ти:
в полята господ е по-благ и от Фортуна!
За тях е тоя век, за тях е всяка струна;
приемат всеки и навярно плод богат
те за труда ми лек сами ще въздадат.
От рохките лехи аз бързам към полето
и плуга; към лъка тъй кадифена, дето
замислено струи поточето, и сам
през пролетния ден, другари мои, там —
грижлив ще засадя брега с уединена
горичка и липа, с топола посребрена;
под сенките им ще отдъхва внука мой;
ще скрие дружбата там моя прах в покой
и вместо мрамор скъп над пръстеното ложе
тя моя мирен бел и флейта ще положи.
Шуми, шуми от стръмнината,
не млъквай, побеснял порой!
И сливай дългия си вой
със ехото на долината.
Аз чувам: свири Аквилон,
люлее се ела скриптяща
и със стихията ревяща
метежния ти рев е в тон.
Защо във теб с безумна вяра
се вслушвам аз? Защо тупти
копнежът в моите гърди
със мъдра трепетна омара?
Над димната ти бездна аз
стоя пленен и си внушавам,
че със сърцето си долавям
тук твоя безглаголен глас.
Шуми, шуми от стръмнината,
не млъквай, побелял порой!
И сливай дългия си вой
със ехото на долината!
Целувката, с която бях дарен,
преследва моето въображение:
и в нощна тишина, и в шумен ден
усещам близостта на туй видение!
За сън склоня ли поглед уморен,
сънувам теб, сънувам наслаждение!
Измамата изчезна. И със мен
е само любовта — едно мъчение.
От мен не искай лицемерна нежност ти,
сърцето ми не скрива хладността печална.
Ти права си, с чуден огън не пламти
там любовта първоначална.
Напразно исках в паметта да призова
и образа ти мил, и своите мечтания:
спят мъртво моите възпоминания,
аз клех се, но насила бе това.
Не съм пленен от друга днес. И злата
ревнивост от сърцето прогони;
но във раздяла минаха тъй много дни,
но в бурния живот се разпиля душата.
И ти като невярна сянка там
живя, и рядко аз те виках, отчуждено,
и пламъкът, отслабнал постепенно,
в душата ми угасна сам.
Самотник съм. Сърцето ми е зажадняло
пак за любов. Но на любовен зов
не ще се отзова: упойва ни всецяло
тя само — първата любов.
Скърбя; но и скръбта минава, примирена,
че победи ме вече властната съдба:
дали не ще се слея с общата тълпа?
Приятелка без обич — може би — ще взема.
Ръце, за брак обмислен, ще си подадем
и ще стоя пред аналоя
до нея — нежна, вярна, като в сън блажен,
и ще я назова аз моя;
дочула, не завиждай с упрек озлобен:
не ще си размениме ние мисли скрити,
в душите си капризите ще укротим:
и не сърцата свои пред венците,
съдбите си ще съединим.
Прости! В един общ път вървяхме устремени:
избрах си нов път — и ти си избери;
безплодната печал със разум усмири,
и, моля, празен спор ти не започвай с мене.
Без власт над себе си, сами
в безгрижно младите години
обети даваме взаимни,
навярно смешни за съдбовни изпитни.
Звездите виж: на свода син,
сред нощния покой,
край закръглената луна,
горят в искрящ безброй.
Звездите виж: сред тях една
най-мила считаш ти!
Защо? По-ранна ли е тя,
по-ярко ли пламти?
О, не! Разлъчени души
съгрява тя с лъчи:
и срещат се, сред синя вис,
там техните очи.
Следи тя, видима едва,
от звездния простор,
но с мисъл свети и в ответ —
на взора праща взор.
От нея поглед в ясна нощ
не свеждаме. Следим,
изпращаме я със очи
по пътя в свода син
Избра ли си звезда и ти?
Сред нощния покой
тъй много в синьото небе
блещукат в светъл рой.
Суетна в любовта, не се
за първата лови
и не най-светлата от тях
ти своя назови.
Оная своя назови,
що в звездния простор
гори със мисъл и в ответ
на взора праща взор.
Починал брат! Кой твоя сън смути?
Кой светостта на гроба не зачете?
При тебе влязох в изкопа. Прости,
но жълтия ти череп взех в ръцете!
Той още бе с остатък от коси.
И виждах ясно тленност постепенна.
И с грозния си вид ме ужаси
наследникът на мисъл разрушена.
Тълпа безумци млади, с мен дошла,
над ямата се кискаше безумна:
та как в ръцете мои би могла
пророчество главата да издума!
Над нас цъфтящите и всеки час
от смърт неумолима застрашени,
да изрече с безстрастния си глас
тя истините, в гроба спотаени!
Какво? Стократно благ си ти, закон,
с мълчание устата й белязал,
да тачим мъртвите, е в унисон
със обичая стар, в бита навлязъл!
Живей ти жив, спокойно гний, умрял!
Човеко слаб, на Висшия създание,
за теб не са, нима не си разбрал,
ни мъдростта, ни цялото познание!
За нас са нужни страсти и мечти,
те за живота са храна основна:
не ще обхванеш със закона ти
шума в света и пустошта гробовна!
Страстта мъдрецът как ще заглуши!
Ответ от гроба няма да получи:
животът нека да ни утеши,
а да умрем — смъртта ще ни научи.
Знам грот: там гола върху ложе от листа
по пладне уморената си красота
на сладко-нежен сън предава нимфа млада.
Аз често виждам там заспалата Наяда.
Под волния напев, венчана със трева,
на бялата ръка склонила е глава.
Ръцете ми са пак свободни
от жребия на гнет суров
и пак ви виждам, степи родни,
мой първи порив за любов.
Небе над степната безбрежност,
свеж въздух на степта, на вас
аз спрях във бездиханна нежност
очите си във чист захлас.
Но по-приятно бе да зърна
леса, двухълместия склон,
в дома с градинка да се върна —
на детските ми дни подслон.
Ти отлетя, о, златно време!
Аз дълго бродих по света
и гледах людското ни племе
и гледайки, узнах скръбта.
Да търся благо вдъхновено,
аз от небето бях призван.
Но беше ли то споделено,
но даде ли плода желан?…
Познавах братя; в младините
за миг ни бе събрал сънят.
Далече бедствуват едните,
а другите в земята спят.
И пак съм твой, дъбрава мила,
но днес от жребия си зъл
да моля покрив и закрила
не сам при тебе съм дошъл.
Доведох тая, що изстрада
молбите в моето сърце:
туй е съпругата ми млада
със кротък младенец в ръце.
И нека в глухота смирена,
със милата, скрил ред неща,
забравя в нашата вселена
урочищата на бита.
И чужд на людската омраза,
уединен в живота нов,
кумирите, сърце, ще пазя,
еднички в моята любов.
За мен не е на мрак съдбовен
тя раболепна дъщеря,
дарил й скелет, с дъх гробовен,
косата й не ще презра.
О, дъще славна на Ефира!
О, светозарна красота!
Държиш в ръката клонка мирна,
а не коса на гибелта.
Когато от стихийни сили
възникнал е светът цъфтящ,
на теб да пазиш посветил е
реда му бог, над всичко бдящ.
И вярна на реда създаден,
летиш ти властно над света
и усмиряваш с полъх хладен
на битието буйността.
Ти укротяваш урагана,
с безумна сила връхлетял,
обратно връщаш Океана,
с вълните си брега залял.
Растежа спираш — да не скрие
със сянка пагубна леса
земята, злак да не извие
чак до самите небеса.
А пък човекът! Дево свята!
Пред теб от неговия лик
изчезват на гнева петната
и сладострастието в миг.
Човешката съдба недружна —
с теб, справедлива, е другар:
с една ръка, великодушна,
ласкаеш ти и роб, и цар.
Принуда и недоумение
са спътник в дните ни навред;
на всичко ти си разрешение —
на тайни и оковен гнет.
Когато пее вдъхновено
за свойта скръб един поет,
кажи: в кое сърце смилено
не ще намери той ответ?
Кой, за проклятия зли жаден,
ще го осмее заядлив?
Но към лъжа е всеки хладен,
плачът повторен е досаден
и смешен всеки вой фалшив!
Не с огън услужлив е сгряна
мечтата в живия куплет,
разбрал е тайната терзана
душесмутителят поет.
Познал мощта на сили вечни,
с жестоката съдба в двубой,
с безброй конвулсии сърдечни
е купил всеки израз той.
И ето, че с лъчи нетленни
огрян е неговия лик
и тачим с племената земни
певеца, като мъченик.
А вашта муза е предвзета,
мечтае тя със скръб наета
да трогне чуждото сърце,
тъй както долна просякиня
измолва подла милостиня
е детенце чуждо във ръце.
Яви се и старецът славен смири
очите орлови; спокойно
умря, че докрай всичко земно разкри
и земното свърши достойно!
Над гроба сълзите защо да скърбят,
че черепа червеи ще наследят?
Угасна! Но той не лиши от привет
тук нищо, под слънце живяло;
на всичко, що търси сърдечен ответ,
сърцето се бе отзовало:
той с мисъл крилата обходи света,
намери предела й в безкрайността.
Духът му бе всичко узнал: върхове
на мъдрост, изкуства блестящи,
легенди, заветите на векове,
опора в епохи цъфтящи;
проникваше волно с мечтата си той
и в просяшка хижа, и в царски покой.
С природата дишаше във унисон:
разбираше твойто шуртене,
поточе, речта на шумящия клон
и хладната тръпка в треви замразени;
познаваше звездната книга добре,
говореше с него самото море.
От него ти бе разгадан, о, човек!
И ако с живота ни земен
творецът стеснил е летящия век,
и нищо не можем да вземем
в ковчега, то с гроба си свят на мъдрец
той би оправдал и самия творец.
И ако ни чака живот след смъртта,
той, тука напълно отдъхнал
и щедро със звуците на песента
навсякъде земното долу облъхнал,
с душа към предвечното ще полети
и земното горе не ще го смути.
На А. С. Пушкин
Поета в жертва викна тя
със своята усмивка ясна,
но не любов в ответ видя,
а мисъл в погледа проблясна.
Това бе сън, но без поклон,
съня на тънкото видение,
което праща Аполон
не за любов — за вдъхновение.
1
Септември! Хладно слънцето блести,
със своя изгрев закъсняло,
като невярно злато с лъч трепти
в негладко водно огледало.
Край хълмовете вие се мъгла;
и къдравият дъб жълтее;
роса удавя ранните поля;
лист трепетликов червенее;
не чувам птичи гласове. Мълчат
беззвучни небесата и лесът!
2
Септември. Идва есен с вечерта.
В усоя и в полето сиво
прах сребърен посипва заранта,
студът блести така красиво!
Ще се пробуди дъжделив Еол;
и разлюляна ще завие
гората — здрачния и влажен дол
със пъстри листи ще покрие;
небето облаци ще връхлетят,
реките с буйна пяна ще текат.
3
Прощавайте, сияйни небеса!
Природни красоти цветисти!
Вълшебен шепот, завладял леса,
и люспести води златисти!
Сън на минути летни! Ето че
дървар в горите оголели
със брадвата си ехото сече
и скоро, снежно побелели,
дъбрави, хълми с образ замъглен,
ще отрази потокът заледен.
4
А при това свободният селяк
плода на своя труд събира:
в ливадите събрал купи от злак,
със сърп към нивата напира.
Върху бразди пожънати лежат
сноп върху сноп в кръстци блестящи,
или навън колите ги влекат,
под тежкия товар скриптящи,
и град ще се издигне златовръх
край селските колиби с хлебен дъх.
5
Дни свети! Селско тържество кънти
под всяка стряха одимена,
бухалка бие, камъни върти
с шум мелницата съживена.
За тежки дни орачът у дома
блага прикъта. Идвай, зима!
Във къщи радват се на топлина,
хляб, сол, пенлива брага има;
ще вкуси той, от грижи облекчен,
плода на своя труд благословен!
6
А ти, когато встъпваш в есента,
орач на жизнената нива,
и земната съдба със милостта
пред теб напълно се разкрива;
когато трудовия ти живот
възнаграждавайки, браздата
се готви да предава своя плод
и зрее жътва скъпа, и в зърната
на мислите я сбираш, с пълнота
разбрал човешката съдба в света —
7
като орача ли си награден?
И ти, тъй както той, си сеял
с надеждата за плодоносен ден
и златни сънища лелеял…
Любувай им се! С гордост ги зови!
Брой всички свои постижения!…
Към светските мечти и труд, уви,
от теб са струпани: презрения,
позора зъл на твоята душа,
познала и обиди, и лъжа.
8
Денят се извиси и дързостта
на младините лековерни
ти проумя; изпита пропастта
на луди и на лицемерни.
Ти беше милосърден мъж,
на увлечения приятел;
на тайнствен блясък цар и изведнъж
на пусти дебри съзерцател;
сам със тъгата, стона й унил
със свойта гордост бавно задушил.
9
Но ако непринудения вик
негодувание извика,
ако тържествен, див възникне в миг
в сърцето стон на скръб велика:
изтръпнала би в своя бал
до кости глупавата младост,
и младенецът с плач би изтървал
играчката и вече радост
на своето чело не би видял,
и жив човекът в него би умрял!
10
Зови света на празник най-подир!
Хазаин щедър, сладкодумен!
Моли, подреждай гостите на пир,
на пир объркан, остроумен!
По лакомства ще бъде несравним!
С какъв изящен ред домашен
блести!… Но всички имат вкус един
и той е като гроба страшен;
седни и помена свърши ти сам
в тон с радостта на своя дух терзан!
11
С каквото и да бъдат след това
надеждите ти озарени,
с каквато мисъл да реши зова
последното вихровъртене,
то нека с насмешливо тържество
умът сърцето затрептяло
смири и удуши там с мъжество
едно цвъртене закъсняло
и ще получиш, като дар богат,
на опита смразяващия хлад.
12
Или със скръбен жизнен идеал,
отърсил образите земни,
предела земен недалеч съзрял,
цъфтящ бряг зад мъгли студени,
край-отмъстител, който в сън блажен зове
повярвал с чувство обновено
и в живите метежни гласове,
заслушан в химна знаменит смирено,
като във арфи, чийто строй предвзет,
от тебе неразбран, не бе приет —
13
пред занаята оправдан навел
чело, ще паднеш със смирение,
с надеждата, невиждаща предел,
и с утолено убеждение:
знай, свойто аз ти няма да внушиш
на земния звук, няма тука
суетните чада да посветиш
в света на своята наука;
знай, висша или земна, тя на таз
земя не е за нея, а за нас.
14
Ей бясно се понася ураган,
лесът надига говор шумен,
върви запененият Океан
и бий брега талаз безумен:
тъй често глас с банален празен шум
събужда у тълпа ленива
заспалия дълбоко беден ум
и отзвук звучен там открива,
но няма да го чуе оня глас,
изстрадал дълго земната си страст.
15
И нека заблудената звезда
в погрешен полет да мъждука
и изтече в небето без следа;
и нека замени я друга:
земята не е в ущърб от една,
светът със слух не реагира
към воя й заглъхнал в далнина,
тъй както към лъча в Ефира,
от нейната сестра новороден
и към привета в свода извисен.
16
Настъпва зима, бедната земя
е във плешивото безсилие
и радостно блестящите поля
със класове на изобилие
заменя смърт, и образите на
сезона, който си отива,
ще станат равни, снежна пелена
еднообразно ще ги скрива:
пред теб от днеска е такъв светът,
но няма там към бъдна жътва път!
Веневѝтинов, Дмитрий Владимирович (1805 — 1827) — поет и критик, един от участниците в основаното през 1823 г. в Москва „Общество на любителите на мъдростта“, което изучава немската философия и преди всичко философията на Шелинг. Според Вепевитинов философията е най-тясно свързана с поезията, и двете имат една и съща задача — да помогнат на човека да проникне в загадките на природата, в тайните на вселенския живот. В контекста на руската романтическа поезия от 20-те години поезията на Веневитинов се отделя и изпъква със своята философска насоченост. Философска лирика в Русия има и преди него, но той първи създава една разгърната и широко прокламирана програма за такава лирика и по този начин привлича към този род поезия вниманието на публиката, превръща я в обществен факт, в ясно осъзнато културно явление.
Вълшебнице! Как сладко пя ми ти
за дивната страна, която ражда
очарование, надежди, красоти.
Как слушах аз с неутолима жажда
словата ти чудесни, как мечтах
за този край незнаен, но прекрасен.
Опиваше те въздухът му ясен
и в твойта реч блестеше звезден прах.
Ти дълго гледа синевата чиста
и я пренесе в моите очи.
Тъй заблестя душата ти лъчиста,
че моята душа обля с лъчи.
Но светлината огнено-метежна
не жари със любов спокойна, нежна —
не! Тя гори и мъчи, и слепи,
вълнуват я изменчиви желания,
ту стихне, ту отново закипи
и във сърцето буди пак страдания.
Защо, защо ми пя вълшебен стих?
Защо те слушах със душа тъй жадна
и от чаровните ти устни пих
мечта отровна, обич безотрадна?
Тъй млад съм, но пребродих сам
на бурния живот морето.
И всички тайни вече знам —
възторг и скръб стаил в сърцето.
Теших се, че ще съм спасен
с мечти и вярвах на звездите,
и океаните открити
измервах с чълна си блажен.
С надменна радост наблюдавах
как мощно моята следа
раздира тъмната вода —
от бездните не се смущавах.
„Какво ще ме уплаши мен?“ —
си мислех — всичко тук е ясно.
И гордо плавах ден из ден,
безгрижен, светъл, окрилен.
Но ладията ми свободна
разби се във скала подводна
и днес я гледам изумен.
Излъган от звезда безплодна,
проклех аз жребий и мечти…
И отдалеч ми махна ти
и като брат ми се усмихна.
Прегърнах те с възторг — щастлив,
повярвал в бъдни наслаждения.
И съчетах живота сив
с душевните съновидения.
Не знам дали ти е познат
човекът, нежен като цвете —
на музите любимец млад,
достоен син на боговете.
Той не обича в шум и глъч
суетно да блести, да спори.
Високи мисли с ясен лъч
огряват неговите взори.
Край него може всеки миг
да буйства ветрената младост —
с нескромен смях, с несдържан вик,
с необуздана светла радост.
Той — чужд и нелюдим — това
следи с осанка мълчалива
и само някога едва
усмивката си тънка скрива.
Че от рождение в света
богиня му е простотата
и на мълчание печата
покрива мъдрите уста.
Мечтите му, от обич сгрети,
и грижите, и страховете —
са тайна негова, лежат
в душата му и никой път
той не разкрива свойто чувство.
Когато във незнаен час
плени го мъка или страст —
далеч от своето изкуство
духът готов е да лети,
в съдбовни думи да блести.
А той отпуска срамежливи
очи отново — сякаш вред
го дебне укора проклет
за тези пориви красиви.
Ако го срещнеш — вдъхновен
от ясна размисъл отново —
край него премини смирен —
не нарушавай с хладно слово
свещеният му чуден сън.
Кажи: не е неведом странник —
на боговете той е син
и е на музите избраник.
Полежаев, Александър Иванович (1804–1838) — поет и преводач, незаконен син на помешчик и крепостна селянка. Като студент в Московския университет пише поемата „Сашка“, в която изобличава църквата, царя, лицемерния морал и реакционните обществени устои на Русия. В резултат на донос ръкописът на поемата е връчен на Николай I, който заповядва току-що завършилият студент да бъде изпратен в армията като прост войник без право на повишение. Целият останал живот на Полежаев протича в условията на тежката и унизителна военна служба. За проявена храброст в Кавказ е представен за офицерски чин, но императорът не подписва указа. От ден от военен съд, хвърлян в затвора, подлаган на жестоки телесни наказания и участник в много сражения, Полежаев заболява от туберкулоза и умира в болница. В поезията му преобладават мрачни, тягостни настроения и чувства на гняв и протест. Борбата с деспотизма е основно съдържание на неговата лирика. Творчеството на Полежаев е свързващо звено между поезията на декабристите и гражданската лирика на Лермонтов и Некрасов. Значително място в творческото му наследство заемат преводите му на стихове от Волтер, Ламартин, Юго и др. френски поети.
Где отлитна в безвъзвратното
време на надежди ти?
Где е слънцето ми — златното
слънце на добри мечти?
Като приказно видение
сред разискрени лъчи
то се мярна възвисено, и
го изгубих от очи!
Не гори то с красотата си
както нявга мойта гръд.
Но съм предан на съдбата си
аз във своя жизнен път.
Тъмни облаци в закана и
гняв стоварват се над мен.
От сурови предсказания
моят дух е угнетен.
Колко истински прозрения
лековато разпилях!
И тъй глупаво — презреният
жалък свят боготворях!
И със устремната сила на
доброволен лих боец,
и със любовта, окрилена
на добър и верен жрец —
служих му без празни думи и
без въпроси ден след ден —
не със разум — от безумие
непонятно заслепен!
Както гледа си оковите
зъл престъпник окован —
мене тъй разочарова ти,
свят, до дъното прозрян!
И какво? Аз бях мечтател и
в огъня изгарях сам,
а приятели — предатели,
ме предадоха без срам.
Под каскади от ласкателство
и усмивки нежни скрит,
в мен кинжалът на предателство
най-коварно бе забит.
Много тъжно е след звездната
шир, която си видял,
мигом да потънеш в бездната
от безверие и жал;
но е дваж по-тъжен жребия —
подлеците да вървят
безнаказано до тебе и
всичко свято да сквернят!
Где сте, гръмове-мъстители,
где изчезвате без звук,
докато безброй мъчители
тържествуват там и тук!
Хора, хора! Свойте мечове
захвърлете във прахта!
Не разбрахте ли, че пречи ви
злобата и яростта!
Не докосвайте стоманата
в гневен порив, тъй познат.
Няма лесно да нахрани тя
вашия огромен глад!
Зъбите ви — кръвожадните,
с тънко острие блестят.
Вечно ли ще се нападате
като кучета сред път?
Тя минава пред тълпата
по широкия площад —
мургава и непозната
като екзотичен цвят.
Ах, коя е тази дивна
проницателна жена —
на ръката с проста гривна,
с евтин шал на рамена?
Спуска тя коси небрежно
чак до облата си гръд,
а в очите й метежно
нагли пламъци горят.
И по-страшни от куршуми,
по-горещи от кръвта
сладостни, напевни думи
леят нейните уста.
Ти отвек си ми позната,
циганко! Нали си ти
дъщеря на свободата,
на крилатите мечти!
И не можеш ти под шала
да прикриеш от света
своята душа, презряла
всяка жал и самота!
Ти поета вдъхновяваш
с пъстроцветен чуден блян,
наслаждение даряваш
като сън неизживян.
Помня, помня… Но ужасно
е това — повярвай ти!
Фараонке, ненапразно
то душата ми гнети.
Бавно чезнат моите сили,
че наяве в минал ден
даде ми омайно биле
и повяхвам упоен…
Язѝков, Николай Михайлович (1803–1847) — поет от т.нар. пушкински кръг. Творчеството му отразява свободомислието и политическата опозиционност на прогресивната дворянска младеж. Стиховете му изобличават самодържавието и възпяват свободната човешка личност, разбила оковите на несправедливия социален строй и еснафския морал. Поезията му се отличава с ярка експресивност, дързък и темпераментен език, склонност към словотворчество. Значително място в творчеството му заема разработката на фолклорни теми и мотиви. Поетическото наследство на Язиков е част от развитието на руския романтизъм, а много негови творби влизат в златния фонд на руската лирика изобщо. По тях са писали романси известни руски композитори.
Пари, пари! — о, за какво
те в моя джоб не съществуват?
Днес е Христово тържество
и християните празнуват.
Самотното ми същество
е чуждо на надежди стари:
мечтите ми — печал попари,
финансите — не знам какво!
Към Петроград! — че този град е
в любимия ми земен кът,
награда музата ми даде
във този край за първи път.
Но няма без пари наслади,
без тях човеците скърбят —
кой пътен лист ще ми извади
и кон ще ми даде за път?
Тъй както аз кълна сега,
кълне и воина съдбата,
щом счупеното от врага
последно копие замята.
Не ще да има някой ден
той ни венец, ни гръмка слава…
И в погледа му — устремен
напред — сълзата заблестява.
Скучае воинът без война,
за скъп чеиз — девойки млади,
съпруг — без своята жена,
а господарят — без паради.
Аз, мразещ всяка суета,
с душа на музите подвластна —
защо скучая? Без мечта
съм аз, невдъхновено гасна…
И без душа останал аз —
тъй както без лулата вярна
студента — мъкна час след час
тъгата си нелицемерна.
И в тази тъжна тишина
аз бъркам пак с ръка несмела
във джоба, пуст като страна,
която битка е помела.
А случваше се да гори
и моята лула богато
и музата да ме дари
със стихове от чисто злато…
Възторзите ми — проумях! —
били са сънища приятни.
И спомен е тютюнът, ах,
със радостите ароматни.
Стоя самотен — от света
и мен самия недоволен.
Не пиша аз и не чета,
и здрав съвсем, съм като болен.
Тъй вечно чакащата бал,
ала увехнала Лейла
стои, обзета от печал,
без червила и без белила.
Не могат да я веселят
ни пищна дреха, ни наслада.
И в сведения взор блестят
горчиви сълзи от досада.
13 октомври 1823
Като умра, смирено извършете
за мен обред печален и свещен,
за мен слова надгробни не пишете
и мрамор не поставяйте над мен.
На мястото на тази сбирка наша,
където много вино се изпи
и светла като ритуална чаша
и по студентски весела кипи
душата — вие пийте превъзходни
вина за моя слава в тоя ден,
пиянствайте и пейте песни родни
заради мен, че всичко тук е тлен
и миг! Блажен е, който се развлича
с приятели и гледа на света
със поглед замъглен и го обича
заради виното и песента!
Тумански, Фьодор Антонович (1800–1853) — поет, приятел на декабристите Рилеев, Бестужев, Кюхелбекер и др., литературен съратник на пушкинския кръг. Поезията му е типична за елегичния романтизъм на 20-те години, но същевременно изпитва влиянието на свободолюбивата декабристка поезия.
Той още в младостта далечна
бе запленен от песента
и затова жарта й вечна
ревниво пазеше в гръдта.
И в своето предназначение
уверен, чело не склони,
и в тайното си увлечение
пред нищо не се подчини.
Посред несгодите в изгнание
възпява Пушкин тоя свят
и младото му дарование
разцъфна в него като цвят.
Той пя във скука и във нужда
през своя страннически дял
и нимфите в реката чужда
бе с песните си завладял.
От него покорени бяха
и го венчаха те с венец,
и вдъхновено го признаха
за най-могъщия певец.
Разтворих онзи ден затвора
на пленницата своя аз
и я възвърнах на простора —
да кърши волно своя глас.
Политнала във синевата,
изчезна в слънчевия ден
и с песента си небесата
тя сякаш молеше за мен.
Лермонтов, Михаил Юревич (1814–1841) — гениален поет, романист и драматург, наследник на Пушкин в руската литература, загинал трагично на дуел в разцвета на своето могъщо дарование. Лириката му, която се развива в руслото на руските и западноевропейски романтическите традиции, се отличава с презрение към пошлостта на живота, търсене на идеална красота и нравствен смисъл, поставяне на мечтите над действителността, титанизъм, жажда за подвиг, богоборчество. Лермонтов е поет-мислител, страстно и драматично възприемащ света. Той е измежду най-великите бунтари не само в руската, но и в световната литература. Едновременно с това той е поет-гражданин, гневен и непримирим изобличител на руското самодържавие. Той е новатор в областта на стиха. Ритмичната и римова организация на поетичното му творчество е по-богата и разнообразна от тази на Пушкин. Романът му „Герой на нашето време“ не само създава нов социално-психологически тип в руската проза, но представлява и образец на композиционно, пластично и езиково майсторство, от който впоследствие се учат всички големи руски белетристи. Творчеството на Лермонтов е етап в развитието на руската класическа литература.
Не ме пленявай с красота!
Угасна, остаря душата.
Ах, тъй отдавна в паметта
друг поглед мил се отпечата.
Заради неговия чар
забравих аз света огромен;
но днес като прокуден цар
аз бродя беден и бездомен.
Блуждаещ огън ли съзре
самотен пътник в нощ беззвездна,
се втурва тъй… Пред него спре
и — изведнъж се свлича в бездна.
Пред портите на божи храм
страхливо просяк се обажда,
стои той блед, измъчен там
от глад, страдания и жажда.
В очите му гори печал,
за късче хляб шептят устата,
но някой иде и без жал
му дава камък във ръката.
Тъй пращах ти за обич зов
със сълзи и тъга голяма;
така на моята любов
и ти отвърна със измама!
Чист ангел в небето среднощно летял
и песен пленителна пял.
Звездите и месеца в тихия час
прехласнал свещеният глас.
Прославял безгрешните ангели той
в градините райски безброй,
и бога велик, всички нас сътворил —
и искрен в похвалите бил.
Към мрачния свят на печал и лъжа
той носел невинна душа;
и в нея останал гласът милостив,
макар и без думи — но жив.
И дълго сред хората страдала тя,
пленена от чудна мечта,
и земните песни й скучни били —
онез да сменят не могли.
1
Аз помня — към прекрасното в света
от детството си още се стремях.
Блена обичах, не реалността,
в която само мигове живях
и те тежаха над духа ми млад,
и пълнех аз загадъчния свят
на моя сън със тях. Ала сънят
не бяха в сила те да помрачат.
2
Аз времето усещах вдъхновен,
живеех друг живот в едничък час,
забравил всичко. Или пък смутен
от блянове печални, често аз
ридаех. Ала образът видян
и мразен, и презиран, и желан,
с черти на земно същество не бе.
Там всичко беше ад или небе.
3
Не могат думите да обяснят
копнежите ми. Няма звукове,
които могат да ги изразят.
В духа си чувам страстни гласове
на светла и възвишена любов,
но думи нямам аз и съм готов
за нея в жертва да се принеса,
но огъня за други да спася.
4
Какво са славата, известността?
А силна власт те имат върху мен
и ме заставят всичко на света
да жертвувам — и днес оклеветен,
без цел се скитам — мрачен и жесток.
Но вярвам аз! Незнайният пророк
ми обеща безсмъртни върхове
срещу замяна с земни дарове.
5
Поетът е с безсмъртие богат.
Подир смъртта ми моите мечти
ще възхвали учуденият свят,
макар невникнал в тях. Но с мен си ти,
мой ангел, ще живееш след смъртта
и туй ще бъде дар от любовта.
До името ми твойто ще мълвят.
Защо им трябва мъртви да делят?
6
С добро мъртвеца спомнят. Всеки син
различен е от бедния баща.
Да вникнеш в туй не може във един
век: идва край на земните неща!
Така животът на човек, сравнен
със вечността, е само дълъг ден.
Единствено душата, само тя
остава подир него на света.
7
Остават само нейните дела.
Понякога на някой речен бряг,
притулен до крайбрежната скала,
аз гледах непрекъснатия бяг
на синята разпенена вода;
и нямаше у мене и следа
от друга мисъл. В моя светъл ум
бе само тоя незаглъхващ шум.
8
Там бях щастлив. Но не забравих аз
най-хубавия поглед на света!
Причина за безумства, сълзи, страст!
Отдавна нежно друг обича тя,
и друга аз. Но моето сърце
обича още — и към бог ръце
за нови мъки вдигам. Но у мен
е вечно жив отминалият ден!
9
За мене никой нийде не тъжи,
тежа дори и на самия мен,
на моето чело тъга лежи,
изглеждам на тълпата горд, студен.
Нима е длъжна да проникне тя
в това, което става във гръдта?
Какво й е блести ли светлина
или е там безкрайна тъмнина.
10
Надвисват тъмни облаци и в тях
таи се мълния, таи се смърт,
изскубне ли се, преобръща в прах,
което срещне тя по своя път;
проблесне и се скрие в облак бял.
Кой днес би източника й разбрал,
какво би търсил в облачната паст?
Нали безследно чезнат те след нас.
11
Тревожи бъдещето мойта гръд.
Живота как ще свърша и къде
духът ми ще блуждае, в кой ли кът
при мили хора ще ме заведе?
Кой би ме любил и във моя глас
приятел разпознал би в оня час.
Порок е да обичаш като мен,
но аз за силна обич съм роден.
12
Мнозина нямат вяра в любовта
и колко са щастливи при това!
За друг разстройство на ума е тя,
ту празен сън, ту на кръвта зова.
Какво е любовта, не зная аз —
най-силната от всички страсти страст.
Да любя ми е нужно ден и нощ,
и любех аз със цялата си мощ.
13
Лъжата даже не ме отврати.
Сърцето ми бе пусто без страстта
и тука, във ранените гърди,
живееше все млада любовта;
така във страшните развалини
брезичка расне сред пукнатини,
разпуска млади, весели коси
и камъка опечален краси.
14
Дошлият чужденец във тоя край
оплаква на брезата участта.
Безсилна срещу бурите, накрай
без време, още млада, гине тя.
Но никога брезата в мойта гръд
не могат бури да изкоренят;
в гръдта ми съкрушена нашта страст
единствено таи такава власт.
15
Товарът от неволи и злини
не би могъл духа ми да смири.
Съдбата няма да го преклони
и само бунтът ще го разгори;
от мъст към него може много зла
да бъде тя, макар че би могла
да носи щастие в света широк:
със дух такъв злодей си или бог…
16
Пустинята обичам, и гласа
на вятъра, в полето устремен,
сокола в синкавите небеса,
и облачните сенки покрай мен.
Не знае буйният табун хомот,
орелът пори светналия свод
и сякаш по-свободно над степта
пътуват бели облачни ята.
17
И поразява като великан
идеята за вечност всеки ум,
когато този степен океан
синее пред очите. Всеки шум
и звук в природата, и всеки час
на радост и страдание за нас
ни става ясен. В себе си се взрем
и можем сметка тъй да си дадем.
18
На връх планински който е стоял
в часа на залеза, е виждал как
преди денят докрай да е изтлял
от изток тръгва към земята мрак.
Там долу падини, гори, мъгла,
а тук планински светнали чела;
като след буря облаци стоят
наоколо и върхове блестят.
19
И ти си спомняш всеки минал ден
И възкресяват страстните мечти
на миналото скелета студен,
запазил свойта красота почти.
Портрета си там търсим ти и аз,
макар че няма прилика със нас,
макар лъчът на нашите очи,
от времето погаснал, да личи.
20
Какво ли може с тези планини
да се сравнява? В гордия простор
не може нищо да го промени:
ни слава мимолетна, ни позор;
на облаците тъмните тълпи
се блъскат в тях, и слънце ги слепи,
но нищо. Който на върха стои,
от земния живот не се бои.
21
Навява скръб със своя вид унил
степта, където вятър полудял
люлее само сребърен бодил,
развял от прахоляци облак бял
и в степния безбрежен океан
две-три брези издигат само стан
и се тъмнеят, свърши ли деня,
сред синята и пуста далнина.
22
Така е скучен без борба света.
Не вържат ли мечтите тежък плод
във буйния цъфтеж на младостта,
не ще се радваш на такъв живот.
Горя за творчество. Да. Всеки ден
да бъде с моя труд обезсмъртен.
И нямам сили аз да разбера
какво е даже миг да не творя.
23
Тревожни мисли в моя ум кипят
и зреят вечно. Жажда и тъга
тревожат непрестанно мойта гръд.
Животът кратък е и се боя сега,
че нещо не довършвам в тоя ден!
И на живота жаждата у мен
стои над мъките с по-силна власт,
макар живота чужд да мразя аз.
24
Настъпва ден. Отслабва мисълта,
изстива във духа ми всяка страст,
угасват поривите в радостта
и във тъгата се загнездва мраз
или досада в мене се сбере,
не ти се ни живее, нито мре.
За мъката, която те гнети,
вина във теб самия виждаш ти.
25
В туй състояние съм всеки миг,
ала не бих могъл да го предам
ни с ангелски, ни с дяволски език:
в единия е чисто всичко там,
а в другия е всичко тъмно, зло.
В човека само редом би могло
свещено и порочно да цъфтят.
И мъките му в туй се коренят.
26
На никого животът не е дал
мечтаното във ранни младини.
Щастливецът, получил хубав дял,
отново щом прелисти свойте дни,
ще му се иска да е по-щастлив
и все ще жали, докато е жив.
Веднъж вълната само в своя бяг
целува страстно пясъчния бряг.
27
Когато, гонена от буря зла,
пенливата вълна кипи, лети,
все оня залив, дето е била,
си спомня где тръстиката шепти.
Ще стигне може би тя залив друг,
ала покой не ще намери тук.
Кръстосвалият бурното море
в крайбрежните скали не ще се спре.
28
Отдавна своя край съм аз прозрял.
На ранна мъка нося аз печат,
творецът само нея е познал,
единствен не позна я тоя свят.
Накрая ще умра и мойта смърт
ще бъде страшна; ще ме споменат
в чужбина, а във моя край рожден
ще прокълнат и спомена за мен.
29
Не всички. Не. О, има същество
с душа, препълнена с любовен плам,
на любовта ми не отвърна то,
но и в слуха не ще повярва там,
а ще сведе във размисъл глава
над моите пророчески слова,
очите му, тъй весели сега,
тогава ще помръкнат от тъга.
30
Очаква ме гроб кървав там. Без знак
очаква ме гроб кървав там, без кръст
на див, заливан от вълните бряг
под мрачен свод; покой околовръст.
И само чужденецът натъжен,
обзет от съжаление към мен,
доведен от мълвата в тоя кът
на камъка ще седне някой път.
31
И ще рече: великият поет
защо на тоя свят не бе разбран,
приятел как не срещна и с привет
не беше той от любовта съгрян.
Достоен бе за нея той! С печал
в морето вперил поглед овлажнял,
там, във лазурната далечина
ще види лодка с опнати платна.
32
И моя гроб! — Любимите мечти
са като нея. Сладостен копнеж
в несбъднатото има. Красота блести
в такива гледки. Да я предадеш
е трудно. Сила има във това
да не измерваш мисълта в слова,
че волна е като децата тя,
като звука на арфа във нощта!
Разбираше ти, мрачен гений,
мечтите в скръбните му дни,
ония страсти вдъхновени,
с които Байрон ни плени.
Пред тайнствения лик изправен,
в миг резките черти познах.
Не бе ли туй беглецът славен
в одеждата на свят монах?
Дали от тайно престъпление
умът възвишен се гнети?
Кръгът е тъмен: скръб, съмнение
в надменния му взор пламти.
Естествен ли си го изписал
или с лице на идеал?
През тежки дни ли свойта мисъл
и своя дух си пресъздал?
Но в тайната велика взора
да вникне и не би могъл.
Тя за безчувствените хора
ще бъде вечно укор зъл.
Три нощи аз не спах, прекарах в скръб,
в молитва на колене. Храм ми бяха
степта и свода, хълмът бе олтар;
и ако костите под тоя хълм
днес би могъл човекът да разбуди,
то, жегнати от моята сълза,
проникнала в пръстта, тук всички мъртви
ще скочат с трясък на одежди бранни!
О, боже! Как? — нима една сълза
бе плод на три ужасни нощи? Не,
сълзата адска е за мен последна,
а то нима три страшни нощи в скръб
бих я очаквал аз. Кръвта на братя,
на старци и на стъпкани деца
е натежала в моята душа,
в сърцето ми напира и насила
го кара да разкъса своите връзки
и да превърне във велика мъст
в мен чувствата, напомнящи любов;
дори да не постигна своя блян,
доволен съм, че тъй велик той беше.
Дойде часът — на слава или срам.
Велик или забравен съм? — не знам.
Природата разпитвах аз и тя
в обятията свои ме прие;
в леса, когато бурите вилняха,
пих чудна сладост с нейните уста,
но за мечтите ми бе чужд света —
те нищо свое в него не съзряха;
загледан често в ярките звезди
и в нощните небесни красоти,
усещах, че не съм роден за тях;
небето не обикнах, смаян бях
от туй пространство вечно и безкрайно —
завиждах на създателя му тайно;
без свобода и родната природа,
сам себе си внезапно аз открих,
спасение намерих за народа;
и дръзко с деен ум се потопих
в едничка мисъл, може би напразна
и безполезна в моя край звезда;
но тя като надежда е прекрасна
и свята, силна, като свобода.
С повехнали мечти животът ми минава.
Предпиши образи пак се тълпят пред мен;
сред тях изгряваш ти… В простора свечерен
тъй бледата луна сред облаци изгрява.
От твоя властен чар съм често угнетен.
Вълшебните очи, усмивката лукава
поробват моя дух с веригата си здрава…
Не ме обичаш ти — напразно съм пленен!
Знам, не презираш ти ни любовта ми жадна,
ни нейните молби, ала към тях си хладни.
Тъй мраморен кумир на стръмен морски бряг
стои… Вълна кипи, пред него заридава,
а той, безчувствен бог, от заран, та до мрак,
не я отблъсква с гняв, не я и приласкава.
Недъгав, угнетен от тежка мъка,
угасвайки все още твърде млад,
към теб ръка протегнах при разлъка
но ти пое ръката ми със хлад;
на мен не вярваш ти и се престори,
че вземаш думите ми на шега;
със смях на сълзите ми отговори,
за да прикриеш своята тъга.
Защо ти е такова отмъщение?
Виновен съм, похвалих друга аз,
ала не съм ли молил на колене
за прошка? И нали до тоя час
съм те обичал даже и тогава,
когато сред безумци млади ти
блестеше горда и сама жарава
разпалваше във техните гърди.
Аз угнетен усещах, че желая
да бъде взорът ти взрян само в мен —
за мен бе като щастието в рая
и дявола, от небеса лишен.
Роден бе той за радост, за мечти
и за възторзи мирни! Но безумен,
със детството си рано се прости
и вля сърцето си в живота шумен.
Не го закрили бог, не го спаси светът.
Тъй сочен плод, без време щом узрее,
осиротял сред цветове живее —
не радва ни очите, ни вкусът.
Сред разцъфтели красоти той чака смърт.
Гризе го лаком червей без покой.
По клонките потрепват плодовете,
а пък на свойта клонка тегне той,
догдето го откъснат ветровете.
През младините — старец! С ужас ням
напразно търсиш равни; сред тълпата
вървиш, макар без отклик във душата —
ни господар, ни роб в света голям —
сам в чувствата и в мислите си сам.
Самотен кораб се белее
сред сини морски ширини…
Защо се из чужбина рее?
Защо от роден дом страни?
А мачтата скрипти, поляга,
вълни играят, дъжд плющи…
О, той от щастие не бяга
и не към щастие лети!
Над него — слънчев лъч прежуря,
под него — блясъци от зной.
А той, метежен, търси буря,
като че вижда там покой.
За чест умря поетът! Падна
оклеветен от зла мълва
с куршум в гръдта, за правда жадна,
отпуснал гордата глава!
Не изтърпя докрай душата
позора, присмеха прикрит —
въстана той срещу тълпата
отново сам!… И бе убит!
Убит… Ненужни са ридания,
ненужни — празните хвалби
и тия жалки оправдания!
Съдбата сляпа го уби!
Не вий ли гонихте отдавна
свободният му дързък дар,
раздухвахте в игра забавна
едва замрелия пожар?
Успяхте… Сетните мъчения
сломиха гордия певец.
Угасна като факел гения,
увехна пищния венец!
Убиецът спокоен бавно
насочи своя удар… Смърт!
Сърцето празно бие равно,
не трепна погледът му твърд.
Нима е чудно?… Със тълпата
стотици други пришълци
на лов за злато и венци
при нас захвърлен от съдбата
със дързък присмех той презря
земята ни, езика, нрава,
не пощади той нашта слава,
дори срещу кого в разправа
ръка бе вдигнал — не разбра!
Убит! Земята взе го, паст разкрила
като певеца непознат с душата мила
от тъмна ревност заслепен,
възпят от него със такава чудна сила
и също от ръка безжалостна сразен.
Защо приятелството, трепета любовен
смени той с тоя свят задушен и отровен
за пламенно сърце и страстен идеал?
Защо с клеветници събра се завистливи,
защо повярва в ласки и слова лъжливи
той, хората от юноша разбрал?
И прежния венец те снеха и отново
му сложиха венец от тръни, в лаври скрит.
Но всеки таен шип сурово
в челото славно бе забит.
Отрови сетния му миг тълпа омразна
от подлеци коварни с шепот ядовит
и той — за мъст със жаждата напразна
и със излъгани надежди — бе убит!
Замлъкна чудната му песен,
не ще отекне вече тя:
приютът му е мрачен, тесен,
печат — на гордата уста!
А вий, наследници надменни,
потомци на бащи, известни с подлостта,
потискащи със робска сила разорени,
но знатни родове, дошли от древността!
На Свободата, Гения и Славата палачи,
тълпите се край императорския трон!
Какво за вас и съд, и правда значи —
за вас кове се царския закон!…
Но има, има божи съд, о, свят развратен!
И страшен съдия: той бди!
Той глух е за звънтежа златен
и мисли и дела той знае отпреди!
Тогава вие пак ще лъжете наверно!
Но кой ще ви помогне в миг такъв?
И няма да измиете с кръвта си черна
вий на поета праведната кръв!
Кажи ми, клон от Палестина:
къде си раснал и цъфтял,
какъв ли хълм, коя градина
със свойта хубост си красял?
С лъчи ли изтокът те гали
край бистроструйния Йордан,
зли ветри ли са те терзали
сред планините на Ливан?
Молитва тиха ли са чели,
или са пели древен химн,
когато с теб венец са плели
чедата бедни на Солим?
И палмата дали е жива?
Под огнената синева
все тъй ли пътника прикрива
с широколиствена глава?
Или в безрадостна раздяла
изсъхнала е днес и тя
и гъста прах е насъбрала
по пожълтелите листа?
Кажи ми: кой ли с боязлива
ръка донесе те при нас?
Кой с топли сълзи те облива?
Кой страдал е над теб без глас?
Дали най-верен божи воин
с чело безоблачно не бе,
пред хора и пред бог достоен
и той за вечното небе?…
Стоиш пред златната икона,
от тайна пазен, несломим,
ти страж пред вярата изконна,
посланик на Йерусалим!
Прозрачен здрач, мъжди лампада,
олтар и кръст — о, символ свят…
Край теб, над теб едно — отрада
и мир за всичко в тоя свят!
I see before me the gladiator lie…[22]
Ликува буйно Рим… тържествено гъмжи
сред ръкопляскане широката арена,
а той — сразен в гръдта — безмълвно той лежи
и влачи колене в прахта окървавена…
Напразно моли за живот с помътен взор:
наместник горделив и зъл, лъстив сенатор
с хвалби венчават и победа, и позор…
Какво ли е за тях сразеният гладиатор,
забравен и презрян… освиркан стар актьор!
И лее се кръвта — и миговете сетни
проблясват… свършва той… но гледки мимолетни
в душата се редят… И Дунава шуми…
свободният живот… и родните земи;
той вижда бащин дом, напуснат в дните бранни,
баща си престарял, прострял безсилни длани,
с които го зове — опора в старини…
Любимите деца, в игри от дълги дни,
очакващи го пак с трофеи, с бойна слава…
Напразно: жалък роб, той като звяр сразен
безчувствената гмеж за миг ще забавлява…
Прости, развратен Рим, прощавай, кран рожден…
— Нали бе, чичо, бе пленена,
след като бе опожарена
от нашите Москва?
Нали там битки са кипели,
каквито и не сме видели!
И днес Бородино не е ли
запомнено с това? —
„Да, хората по наше време
юнаци бяха — славно племе;
не сте днес храбреци!
Жестока участ ни се падна:
колцина спят в земята хладна.
Тъй бог реши, затуй и падна
Москва пред чужденци!
Отстъпвахме все мълчаливо,
бой искахме, та бе ни криво
и чешехме език:
«Какво? На зимни ли квартири?
Защо ли наште командири
не искат френските мундири
да пори руски щик?» —
Пред нас поле се ширна равно:
надлъж и шир препускай славно!
Направихме редут.
Покрай топовете замряхме.
На четири страни слухтяхме!
И щом се зазори, видяхме
французина надут.
Аз дулото натъпках доста
и рекох: «Ще наситя госта!
Ти, брат-мусьо, потрай!
Я заповядай да се бием;
на пух и прах ще ви разбием;
готови сме да се затрием
за родния ни край!» —
Два дни се стреляхме омразно —
преливахме от пусто в празно.
Щом третият изгря —
се чу из бранните полета:
«Да почваме с картеч, момчета!» —
И почна сеч под дим, гюллета —
и нощ се пак простря.
Полегнах край лафета хладен.
Ликуваше врагът досаден
до изгрев-слънце чак.
Бе тих бивакът ни спокоен:
щик точеше ядосан воин,
друг чистеше пък кивер[23] боен
и хапеше мустак.
И щом поаленя небето,
потегли полк след полк напето
и всичко пак замря.
Полковник бе ни главатаря,
бащица наш, слуга на царя…
Посечен в бой за нашта вяра,
спи в хладната земя.
«Момчета! Нека всеки знае —
извика той, — зад нас Москва е!
Да паднем за Москва,
тъй както мряха наште братя!» —
И дадохме си клетва свята,
и не престъпихме в борбата
свещените слова.
Че ден бе! Като облак прашен
врагът запъпли зъл и страшен
към нашия редут.
Улани с лъскави ширити,
драгуни с гриви страховити
насам, в барутен дим обвити,
летяха в боя лют.
Такива битки кой познава!
Плющяха знамена тогава
през огън и мъгла,
свистеше меч, картеч пищеше
и мечът вече ни тежеше,
и под гюллетата растеше
грамада от тела.
Тъй френската войска унила
разбра какво е руска сила
във ръкопашен бой.
Тресеше се пръстта в огньове,
звънтяха саби и подкови,
ревът на хиляди топове
се сля в протяжен вой.
И ето мръкна. В битки нови
пак бяхме до един готови
докрай да устоим…
Но загърмяха барабани —
врагът отстъпи и смълчани
другарите и своите рани
там взехме да броим.
Да, хората по наше време
юнаци бяха — славно племе;
а кой е днес юнак?
Жестока участ ни се падна:
колцина спят в земята хладна…
Тъй бог реши, затуй и падна
Москва под чужди крак…“
Обичам те, старинен мой кинжал,
приятелю студен и благороден.
Грузинец замечтан за мъст те е ковал,
калил те е за бой черкез свободен.
От лилийна ръка подарък си ми ти,
за спомен от минути на разлъка.
За първи път видях: не кръв по теб шурти,
а капка бисерна — сълза на страст и мъка.
И оня черен взор ме порази, искрящ
със своето страдание сурово —
той като твоя връх, под пламъка трептящ,
ту гаснеше, ту бляскаше отново.
Мой спътник ням си ти, на любовта залог,
и твоят пример днес не ми е безполезен:
да, аз ще бъда твърд, и хладен, и жесток,
тъй както ти, приятелю железен!
1838
Днес, Богородице, ничком се моля
пред твоя лик, окръжен с лъчезарност:
не пред сражение, не от неволя,
не с покаяние, не с благодарност.
Не за душата си моля — пустинна,
не и за себе си — странника беден…
А да ти връча аз дева невинна,
жарка застъпнице в този свят леден.
Дай й ти щастие — тя е достойна,
дай й ти спътници с пламък сърдечен,
младост сияеща, старост спокойна,
а след смъртта — живот светъл и вечен.
Щом наближи часът сетен, прощален,
в утрина шумна ли, в нощ ли безгласна
ти изпрати край ковчега печален
ангел най-чист — за душата прекрасна.
1837
Кинжалът ми любим сияе позлатен,
стоманата му хладно бляска;
той някога е бил за битки закален —
закалка тайнствена, кавказка.
Години е свистял в ръката на смелчак,
ала награди не е чакал;
връз не едни гърди е врязал кървав знак
и много ризници — разсякъл.
Мълчал е като роб на пир, но дума зла
той не е можел да понася.
За него в тези дни излишна би била
и срамна — златната украса.
Край Терек смел казак след бран го е прибрал
от мъртвия, студен чеченец,
и дълго след това, захвърлен, е лежал
в дюкяна на смирен арменец.
Сега без ножница, строшена в страшен бой,
самотен е кинжалът беден —
на моята стена, като играчка, той
виси безславен и безвреден!
И вече няма кой с грижовна, нежна страст
да го почиства и почита,
и надписа му скъп днес никой в утрен час,
в молитвен час не препрочита…
Не тъй ли в тоя век, изнежен от разкош,
лиши се ти от власт, поете, —
за злато заменил свещената си мощ,
която тачат вековете?
А някога звукът на твоите слова
безброй сърца на бой зовеше —
той бе като бокал, звънтящ на пиршества
и в храма тимиам кадеше.
И като Божи дух бе твоят стих могъщ!
В ответ на мисли благородни,
като камбанен звън гърмеше вездесъщ
в беди и тържества народни.
Днес твоят горд език не буди вече жар,
за нас лъжата е красива;
като старееща жена, светът ни стар
с белило бръчките покрива.
Ще скокнеш ли от сън, пророче унизен?
Или си глух за отмъщение —
скрил в златна ножница върха си нащърбен,
покрит с ръждата на презрение!…
1838
Прощавай, сбогом, Рус немита,
страна на блясък и хомот,
и ти, мундирно-синя свита,
и ти, покорен, сляп народ.
Дано Кавказ стои подобно
стена пред твоите паши,
с око всевиждащо и злобно,
и всичко чуващи уши.
Печално гледам аз на нашто поколение!
Грядущето му — в мрак или сред пустота,
а то под бремето на мъдрост и съмнение
в бездействие ще срещне старостта.
От люлката богати сме не с жажда,
а с тесногръдството на нашите бащи,
и като път без цел животът ни досажда,
и като чужди пир гнети.
Към злото и доброто равнодушни,
живеем без борба и вехнем в младостта;
презрени роби под петата на властта
и пред опасността позорно малодушни.
Тъй хилав плод, узрял без време,
ни радва ни на вид, ни има вкус за нас,
сиротен пришълец сред цветовете дреме,
когато те цъфтят — той пада в тоя час!
Ума си все сушим с науката безплодна
и от приятели и ближните без свян
таим надеждите, страстта си благородна
с гласа й, от безверие осмян.
Допрели чашата на земните наслади,
пилеем силите на младостта;
На дивен сок — от страх да се преситим млади —
изстискахме до капка радостта.
Мечти, поезия, безсмъртното изкуство
със сладостен възторг ума ни не морят;
Като съкровище остатъкът от чувство
скъпернически е заровен в нашта гръд.
И ненавиждаме, и любим най-случайно
без жертви в злобата, без жертви в любовта,
и странен студ в душата властва тайно,
когато в нас пламти кръвта.
И скучните предци — как всичко в тях додява
сред добродетелен, по детски мил разврат;
към гроба бързаме без щастие, без слава,
със смях обърнати назад.
Тълпа навъсена, забравена, сърдита,
без шум, безследно ще изчезнем някой ден,
без да оставим тук ни мисъл плодовита,
ни труд на гений повален.
Със стих презрителен потомството ревниво
ще оскърби праха на нашта нищета
като измамен син, усмихнал се горчиво
над разорения баща.
Далече в арабските пусти поля
три палми издигали горди чела.
А в сянката ручей се раждал и с плясък
пробивал си път през безплодния пясък,
и дирел закрила под плаща им той
от грозния смерч и пустинния зной.
Години минавали ден подир ден;
не свръщал от път чужденец уморен
на сянка да спре под листата зелени,
уста да накваси в струите студени,
и съхнели бавно от зноя пламтящ
листата разкошни с потока шуртящ.
И бога започнали те да корят:
„Нима тъй ще вехнем до своята смърт?
Без полза в пустинята ние цъфтяхме,
под зноя от вихрите люшкани бяхме,
а никой към нас благосклонен не бе…
Жестока е твойта присъда, небе!“
Замлъкнали те — и далече от тях
се вдигнал над златните пясъци прах
и глухо звънци на керван зазвънели,
сандъци с килими по тях запъстрели
и сякаш гемия в открит океан,
полюшвал се бавно камилски керван.
Камилите носели шатри на гръб
с трептящи дантели по техния ръб
и щом ги повдигнели смугли ръчици,
отвътре проблясвали влажни зеници
и свеждайки тяло над свойто седло,
арабин пришпорвал жребеца си зло.
И той се възправял, и в бяг устремен
политал напред като тигър ранен,
и буйно на конника строен трептели
красивите гънки на дрехите бели;
и хвърляйки своето копие с вик,
догонвал го ловко ездачът след миг.
И стигнал до палмите този керван,
и бодро издигнал под сянката стан.
И в стомните звънко запяла водата,
и палмите гордо корона мъхната
към всички поклащали в знак на привет,
и хладният ручей поил ги поред.
Но щом над пустинята здрач се прострял,
по яките стволи топор затрещял
и паднали трите вековни дървета!
Обрали листата им малки момчета;
насекли ги после и в огън голям
те бавно изтлели до утрото там.
Когато на изток се пукнал денят,
керванът отново потеглил на път —
и купчинка пепел студена и бяла
в безплодните пясъци само личала
сред стъпкани съчки, трески и листа.
И вятърът скоро ги пръснал в степта.
И днес тоя край е пустинен и див —
не шепнат листа на потока звънлив;
за сянка отправя към бога той вопли,
но само затъва във пясъци топли,
и степният ястреб, опръскан от кръв,
там своята плячка разкъсва със стръв.
Терек вие див и злобен
сред скалиста теснина;
плаче с рев гръмоподобен,
пръска сълзи от злина.
Ала хитро се престори,
щом потече през степта,
и на Каспий заговори,
ласкаво му зашептя:
„Старче, път от тебе искам,
в своя скут ме подслони!
Уморих се аз да плискам
и жадувам тихи дни.
Облаци са ме родили
над Казбек и вечно аз
бях готов да меря сили
с чуждата човешка власт.
За юнаците ти млади
родния Дарял разбих,
стадо каменни грамади
за игра им подарих.“
Стихна Каспий, сякаш дреме
върху пясъчния бряг,
и на стареца след време
Терек нежно шепне пак:
„По вълните, старче мрачен,
аз ти нося армаган:
кабардинец смел, юначен,
кабардинец, паднал в бран.
Той е в ризница кована;
по налакътниците
стих, написан от Корана
с букви златни, се чете.
Свил е вежди в скръб горчива,
а мустакът му е цял
в благородна и парлива
струя кръв почервенял.
В погледа му безответен
още свети стара мъст,
по тила перчем заветен
се извива чер и гъст.“
Ала Каспий пак не чува,
спи на мекия си бряг;
буен Терек се вълнува,
страстно му говори пак:
„Слушай, старче, дар безценен!
По-добър от всеки друг!
Но от цялата вселена
съм го крил до днеска тук.
Аз казачка ще ти пратя
по най-бързата вълна
с руси плитки на главата,
с тъмнобледни рамена.
Тя е тъжно замечтана,
сладко склопила очи,
на гърдата малка рана
с тънка струйка кръв личи.
Сам от цялата станица
край надвисналия бряг
по момата-хубавица
не тъгува млад казак.
Яхна коня в планината
в тъмни нощи дръзновен,
да си сложи той главата
в битки с лютия чечен.“
Терек замълча сърдито
и се люшна след това
с дълги плитки над вълните
бяла като сняг глава.
Каспий скочи с пръски бурни
в блясъка на свойта власт
и очите му лазурни
влажни станаха от страст.
Закипя от весел трепет
и пенливите вълни
с нежен и любовен шепот
до гърдите прислони.
Que nous font après tout les vulgaires abois
De tous ces charlatans qui donnent de la voix
Les marchands de pathos et les faiseurs d’emphase
Et tous les baladins qui dansent sur la phrase?
Недей си вярва ти! Знай, творческата страст
е по-ужасна от проказа…
Бълнуване е тя на твоя дух — в несвяст
или в безпомощна омраза.
И в нея божи знак недей търси, недей —
там кръв кипи, там буйства младост!
Ти в грижи по-добре живота разпилей,
излей отровната му сладост!
И ако в някой миг вълшебен разбереш,
че вдън душата мълчалива
един скрит извор, чист и девствен, и горещ
със сладки звуци те опива —
недей го слуша ти, не трепери в екстаз,
покрий го с було на забрава:
ни твоят строен стих, ни твоят леден глас
кипежа му не пресъздава.
Ако в душата ти прокрадне се печал,
ако нахлуе буря страстна,
отбягвай шумния човешки карнавал —
със своята другарка бясна.
И горд бъди! Недей търгува с твоя блян,
с гнева, със скърбите си странни —
и не показвай ти пред глупавата сган
духа си, пълен с гнойни рани.
Кого вълнува там: дали си страдал ти,
какво измъчва ти душата —
наивни пориви, младенчески мечти
или надежди за разплата?
Край тебе, виж, тълпи търчат като деца
по своите пътища привични
и на безгрижните и празнични лица
не светят сълзи неприлични.
А има ли поне един човек сред тях,
от тежка мъка непрегърбен,
без бръчки на чело, без спомени за грях
и несломен от жребий скръбен!…
Знай, смешен е за тях и твоят плачещ взор,
и твоят укор монотонен —
тъй както зачервен трагически актьор,
размахал дръзко меч картонен…
1839
Ненагледно мое чедо,
нанкай, нани-на!
В твойта люлка кротко гледа
ясната луна.
С приказки ще те люлея,
с песничка една.
А пък ти заспи със нея,
нанкай, нани-на!
Терек сред скалите плиска,
бърза разярен;
по брега пълзи и стиска
ножа зъл чечен.
Но баща ти закален е
в лютата война.
Ти спокойно спи до мене,
нанкай, нани-на!
Сам ще видиш — бранно време
ще настане пак.
Смело в сребърното стреме
ти ще пъхнеш крак.
Ще втъка в седлото бойно
свилени влакна.
Мило чедо, спи спокойно,
нанкай, нани-на!
Ти ще си с душа казашка,
с богатирска гръд.
Ще ми махнеш с длан юнашка,
тръгнеш ли на път.
Цяла нощ ще плача скришно
от горчивина…
Спи, мой ангел, спи безгрижно,
нанкай, нани-на!
Безутешно ще ридая
и ще чакам аз.
Нощем дълго ще гадая,
ще се моля с глас.
Ще те мъчи скръб голяма
в чуждата страна.
Спи, додето си при мама,
нанкай, нани-на!
За из път иконка мога
само да ти дам,
та пред нея ти на бога
да се молиш там.
Спомняй майка си пред боя,
тя ти е една…
Ненагледна рожбо моя,
нанкай, нани-на!
Облаци бисерни, облаци странници,
в низа сияеща под небосклоните
бързате, сякаш и вий сте изгнаници,
север оставили, юг да догоните.
Тайна ли завист ви хвърли в смущение,
злоба открита ли, мъст на съдбата ли?
Може би тегне над вас престъпление?
Може би донос лукав на приятели?
Не! — А над нивите мъртви скучаехте.
Чужди сте вие на страст и страдание.
Вечно свободни и хладни, не знаете
що е родина и що е изгнание.
За всичко, вярвай, съм ти благодарен:
за мъките незнайни на страстта,
за сълзи и целувки в час коварен,
за вража мъст, другарска клевета;
за жар душевна, пръсната тъй жално,
за всичко, що в живота бе игра,
стори тъй само, занапред по-малко
да идва миг да ти благодаря.
Когато звезди над морето
пробляснат една по една,
понася се кораб самотен,
полита със всички платна.
Не трепват високите мачти,
със флюгери те не шумят;
и мълком през люкове бойни
топове чугунени бдят.
Ни чува се там капитанът,
ни даже се мярка моряк,
но корабът смело се носи
през рифове, бури и мрак.
В морето издига се остров —
пустинен и мрачен гранит;
на острова в гроб изоставен
лежи император зарит.
Зарит е от зъл неприятел,
зарит е без почести той…
Притиснат под каменна плоча,
не може да скочи на бой.
И всяка годишнина скръбна,
среднощ, през дълбокия мрак,
въздушният кораб долита
и спира до стръмния бряг.
Но в миг императорът става
и гледа с очи на орел.
Той носи триъгълна шапка
и походен тъмен шинел.
И скръстил ръцете си здрави,
с глава върху своята гръд,
той тръгва, кормилото хваща
и смело се спуска на път.
Към Франция той се понася,
където остави властта,
където остави наследник,
гвардейците стари, честта.
Когато земята си родна
съзира през нощния мрак,
сърцето му радостно трепва,
припламват очите му пак.
Той слиза и с крачки големи
по хладния пясък снове,
зове гренадирите славни,
маршалите страшно зове.
Но спят мустакатите воини
край Елба с пронизана гръд;
те спят под снега на Русия,
под южните пясъци спят.
Маршалите вече не чуват:
едни са загинали в сеч,
изменници вече са други —
продали са честния меч.
Потропвайки с крак по земята,
той ходи по тихия бряг,
сърдито кръстосва и гръмко
в нощта призовава ги пак.
Любимия син призовава,
едничка опора в скръбта:
за себе си Франция пази,
на него предлага света.
За жалост в разцъфнала младост
сина му погубиха там;
и дълго с напразни надежди
стои императорът сам.
Стои той и тежко въздиша,
додето зора зазори;
сълзи по лицето му капят,
по пясъка капят дори.
След туй във вълшебния кораб,
с глава върху своята гръд,
той влиза и махнал с ръката,
поема обратния път.
Как често, от тълпа блестяща обкръжен,
аз виждам като в сън да се редят край мен
сред музика и танци живи
бездушните лица на тоя свят лъжлив —
заучени слова повтаря шепот див
под маските им приветливи,
и хубавиците с безтрепетно сърце
тогава моите изстинали ръце
докосват дръзки и небрежни —
привидно потопен във тая суета,
в душата си тая отдавнашна мечта
и святи думи от години прежни.
Ако в забрава аз потъна някой път,
към миналите дни ме спомени влекат —
към тях душата ми полита;
и виждам се дете сред родните места,
във парка с разрушен топлинник без цветя
край къщата, с бръшлян обвита.
И езерото спи под мрежа от трева,
и селото дими зад него — и едва
мъгла се вдига над полята.
Аз влизам в тъмната алея и над мен
през клоните блести пак месецът студен,
в нозете ми шумят листата.
И чувствам странна скръб във своите гърди,
и любя, и скърбя, и пак като преди
съзирам чудното създание
с очи от чист лазур, примамно запламтял,
с усмивка розова като деня изгрял
и пръснал над леса сияние.
На чудно царство тъй всесилен господар,
аз дълги часове прекарвах там без жар
и споменът за тях не чезне
под бурята на страст и зли горчивини
и както остров свеж над пенести вълни,
цъфти сред океански бездни.
Опомни ли се пак умът ми замечтан
и хорската тълпа смути ли моя блян —
на празника й гост неканен —
как искам да смутя смеха й в тоя час
и в техните очи да хвърля дръзко аз
кипящ от злоба стих стоманен!…
1 януари 1840
Под южното небе на Дагестана
с куршум в гърди очаквах аз смъртта,
димеше още черната ми рана,
на капки се изтичаше кръвта.
Лежах сам в тия пясъчни пустини,
от жълтите скали ни ек, ни звън —
топеше слънце небесата сини,
гореше ме, но спях аз мъртъв сън.
Присъни ми се в родните предели
вечерен пир, от пламък озарен.
И рой жени, цветя в коси заплели,
говореха си весело за мен.
Но без да влиза в разговора весел,
стоеше там замислена една,
и тъжен сън душа й бе унесъл
бог знай в коя неведома страна.
И вижда тя в съня си Дагестана;
там труп познат лежи забравен, сам;
в гърдите му дими дълбока рана
и бледна, хладна кръв тече едвам.
Макар че ме държи земята
във гроб студен,
при тебе пак ми е душата
и нощ, и ден.
Все тъй безумното томление
на любовта
и тук сред вечното забвение
гори гръдта.
Напуснах в сетната си мъка
света без жал.
Разлъка търсих, но разлъка
не съм видял.
Видях аз прелест на нетленни
и тъжен бях,
че сред покоите неземни
не те съзрях.
Защо ли ми е рай небесен
и божа власт —
страстта си земна съм пренесъл
и тука аз.
Все свидната мечта лаская
и жар пламти.
Ревнувам, плача и желая
като преди.
Щом някой с дъх докосне само
лика ти чист,
душата в скръб потрепва нямо
подобно лист.
Ако във полусън устата
за друг шептят,
подобно лавата словата
по мен текат.
Не трябва ти по друг отново
да тръпнеш в блян.
Мъртвецът чрез свещено слово
е о теб венчан.
Страхът на тихото моление —
защо е той.
Сърцето ми не ще забвение,
нито покой.
Някога между тълпата
братски планини
Шат[28] с Казбек във небесата
спорил дълги дни.
„Предпазлив бъди! — Казбека
посъветвал Шат. —
Покорил те е човека
неслучайно, брат!
Той къщурки одимени
в теб ще съгради,
из усоите студени
брадва ще върти.
А желязната лопата
в каменната гръд,
ровейки за мед и злато,
ще прореже път.
Ето — нижат се колите
през онез скали,
дето бродеха мъглите
и царе-орли.
Хитър свят! А беше труден
първият му скок.
Бой се, че е многолюден
Изтокът жесток.“
„Няма страшно! Спят дълбоко
там девети век —
отговорил му високо
старият Казбек. —
Виж, грузинец под чинари
сънно си живей
и по сърмени шалвари
руйно вино лей.
А в дима на наргилето,
свит върху диван,
край фонтан до минарето
дреме Техеран.
Ханаан от бог проклет е
и невъзкресим,
тлее мъртъв до нозете
на Ерусалим.
Чужд на сенчести прохлади,
плиска Нил води
в нажежените грамади —
царствени следи.
А за набег бедуина
вече не копней.
Взрян във звездната пустиня,
за дедите пей.
Всичко тук с безгрижност няма
в зноен сън гори.
Грохналият Изток няма
да ме покори!“
„Рано е. Не се хвали ти —
проговорил Шат. —
Виж на север през мъглите
нещо идва, брат“.
Мощният Казбек бил тайно
стреснат от вестта.
Взор разсеян уж случайно
хвърлил към степта.
И натам с недоумение
гледа като в същ
вижда някакво движение,
слуша шум и звън.
От Урал до Дунав бели
по безкраен път,
прашни плащове развели,
полкове вървят.
Бързат пъстрите улани
в облаци от прах.
Веят сребърни султани[29]
и навяват страх.
Многобройни батальони
в строен ред вървят:
над безкрайните колони
знамена плющят.
Батареи с пресни сили
тътнат в меден строй
и димят, димят фитили —
сякаш почва бой.
Стегнат в сърмени одежди,
в бури побелял,
гневно въси гъсти вежди
властен генерал.[30]
Все на Изток, страшно бавни,
като облак гъст
идват полковете славни,
тътне земетръс.
Идват враговете прашни —
нямат брой и чет.
И Казбек от мисли страшни
станал мъртво блед.
Сетен поглед впил в тълпите
сини планини
и със шапка[31] над очите
спи до наши дни.
Тълпата да клейми с презрение
съюза ни неразгадан.
На хорското предубеждение
да плаща брака тежка дан.
Но не подгъвам аз колене
пред идолите на света.
Не будят в теб и във мене
те злобата и любовта.
И както ти на бала шумен
не гледаш ни едно лице,
общувам с умен и безумен,
но слушам своето сърце.
Не щастието днес цениме.
Днес според титлите ценят.
Сами не ще си измениме
и няма да ни изменят.
Тълпата нас ни е събрала,
тя ще ни пръсне по света.
Без радост беше любовта,
без скръб ще дойде и раздяла.
И скучно, и тъжно! Кому ръка да подадеш,
когато те мъчи нерадост…
Копнеж ли? — Какво е напразният, вечен копнеж?
А бързат годините — златната младост!
Да любиш… кого?… Ден за ден просто няма защо,
а вечно пък не е възможно.
Потърсиш ли спомен в сърцето си, празно е то,
там всичко — и радост, и скръб — е нищожно…
Страстта? — Тази сладка лъжа някой ден ще умре,
щом разумът само продума.
И този живот, с хладен поглед щом взреш се добре,
е толкова жалка и глупава глума…
1840
Тръгвам сам в нощта и в тишината.
Път скалист блести над пропастта.
Чудна нощ. Бог шепне в пустотата
и звезда говори със звезда.
Сводът син тържествено сияе!
Спи земята в лунно зарево…
Но какво сърцето ми терзае?
Чакам ли, скърбя ли? За какво?
Нищо тук не чакам, не милея,
нито пък за младостта скърбя.
За покой, за свобода копнея!
Искал бих най-сетне да заспя!
Ала не в пръстта, при мъртъвците…
Да заспя навеки ми се ще —
но живот да дреме пак в гърдите,
да туптят, да се вълнуват те.
За любов глас нежен да ми пее,
моя слух да гали нощ и ден,
клони свел, все тъй да зеленее
тъмен дъб и да шуми над мен.
1841
И там, дето Терек се мята
в Дарялската зла теснина,
на черна скала сред мъглата
чернеела кула една.
И в нея Тамара живяла –
царица прекрасна и зла:
тя с ангелска хубост блестяла,
тя демон коварен била.
И в час полунощен горяло
там пламъче златно едва,
и пътника властно зовяло
за сън да отпусне глава.
И трепнел гласът на Тамара,
изпълнен с магия и страст,
и мамел към кулата стара
със тъмна неведома власт.
И тръгвал натам в тъмнините
търговец, войник и ловец:
врати се разтваряли скрити,
посрещал го мрачен скопец.
На пухени меки постели,
сред блясък и царствен разкош,
тя чакала госта… Кипели
два чаши в дълбоката нощ.
Ръце се преплитали жадни,
пламтели в целувка уста
и звукове диви и странни
огласяли дълго нощта.
То сякаш сто двойки пияни
пирували в тайния кът –
на сватба среднощна събрани,
на помен за нечия смърт.
Но пламнел ли изток в сияние,
там в миг възцарявал се мрак
и тайнствено глухо мълчание
обгръщало кулата пак.
И с гръм само Терек се мятал
в Дарялската зла теснина;
летяла вълна към вълната,
следяла вълната вълна;
и бързали нямото тяло
да скрият на дъното с плач…
И тихо „Прощавай!“ звучало
от кулата в ранния здрач.
И сладко гласът се прощавал,
звучал като ласка и зов;
и сякаш не смърт обещавал,
а нежност, и страст, и любов.
1841
Откакто бог ме отличи
и вече в мен прозря пророка,
аз виждам в хорските очи
злините само и порока.
За любовта издигнах глас,
как правда всеки да намери,
но с камъни, обзет от бяс,
един ли ближен ме замери.
И с пепел своята глава
посипах и побягнах в рани,
днес кретам в пустошта едва
и — птичка божа — бог ме храни;
покорна ми е всяка твар
там — по предвечните завети;
и слушат ме звездите с жар,
и всяка радостно ми свети.
Щом през тълпата някой път
се запромъквам боязливо,
децата старците гълчат,
усмихнати самолюбиво:
„О, вижте: пример е за вас!
Той беше горд, готов да спори,
глупец, твърдеше сам пред нас,
че бог с устата му говори!
О, вижте го, деца, без жал:
как е навъсен, слаб и бледен,
о, вижте как е гол и беден,
как всеки тук го е презрял!“
Живях сред мъка непрестанно,
в мъгла на бъдещи беди…
Защо по-късно или рано
природата не ме роди?
Какво творецът ми предрече,
защо тъй страшно той пресече
надеждата на младостта?…
Той на любов и на омраза
ми даде чашата и каза:
ще те прославя по света!…
И във словата му уверен,
страстта на волята разбрал,
прозрях: бе моят дял измерен
с душевния ми идеал.
Добро и зло се биха в мене,
сподавях гласове свещени,
сълзи духа ми не гнетят;
той, като плод, лишен от сока,
увехна под скръбта жестока
сред знойния ми жизнен път.
За слава жаден, в дни сурови,
в духа човешки вникнах аз
през неразбраните покрови
на светски правила и страст.
Колцов, Алексей Василевич (1809–1842) — поет-самоук, издигнал се от низшите слоеве на обществото до висотата на национален творец. Появата му в руската литература е ярко свидетелство за онази демократизация на писателския живот през 30-те години, която отбелязва още Пушкин. Поезията на Колцов е органически свързана с народното творчество и поновому осмисля селския труд и бит. Най-значителната тема на неговите песни е радостта на човека, който обработва земята, неговото щастливо упоение от природата, блаженото му чувство за единство с живота на целия народ. Налице са редица черти на идеализация на селския живот, която сякаш не забелязва дълбоките социални противоречия на крепостническия бит. А. Колцов създава ярка традиция в руската поезия и завинаги остава в нея като вдъхновен певец на селото. Следите на тази традиция ще открием по-късно у Некрасов и Есенин, и у много други руски поети.
До днес животът бе за мене
красив като в роман, в мечта,
но ненапразно заклеймен е
с печат на зло и суета.
Посрещах искрено зората
и благославяйки земята,
обгръщах с обич този свят.
Дете! На ласки бях богат,
към хората ръце простирах
като към братя, не разбирах,
че съм сънувал сън красив:
мечтата беше запленила
сърцето с романтична сила —
това ме правеше щастлив…
Прогледнах и открих предател
в довчерашния си приятел,
в роднинството — студенина,
в тълпата — глупост и злина.
Съзрях в обета чист измама,
груб интерес — в невинността.
Където ум възвишен няма,
замества го надутостта.
И на живота грозотата
отрекох с упрек спотаен.
Постигна друг живот душата
и заживях от този ден
в света на своите мечти —
там нищо земно не гнети.
Не онзи е щастлив, когото
страстта за злато покори —
съюзник станал би на злото,
продал би своя брат дори;
не онзи, който всяка нощ е
в кръга на хубави жени —
с глупаци другарува още,
беседи глупави цени,
а истината и доброто
на думи превъзнася той,
загубил своя сън, покой
в страха си жалък за среброто.
Не е щастлив, ако за слава
и за величие презре
владетел своята държава.
Народът му от глад ще мре,
а пренебрегвайки закона,
не чувайки плача и стона,
ни горестната му молба
за друга, по-добра съдба,
не се бои от бога, смята,
че няма за тирана грях,
и на бедняка от устата
отнема залъка без страх.
Не той, а онзи е блажен,
достоен, истински почтен,
когото щедрата природа
с душа, с ум, с чувство надари —
на щастието стига брода,
ако любов го озари.
И с чисти сълзи на очите
молитвени слова реди.
Посреща и изпраща дните
доволен в радост, твърд в беди.
Не се бои от клеветата.
За помощ щом дочуе зов
от своята родина свята —
да се пожертва е готов.
Макар да няма много, дава
на бедния от все сърце
и е щастлив — това издава
сияещото му лице.
Творение изящно, мило,
дола, полето украсило
в лелеян миг на пролетта,
растеш незнайно сред степта.
Кажи, защо тъй аленееш,
в роса искриш и пламенееш?
От тебе аромат дъхти —
чрез него сякаш дишаш ти.
От хора и села далече,
премяна гиздава облече.
Звъни над тебе в утринта
на волни птици песента.
За тях навярно в тишината
разпръскваш щедро аромата
на своя цвят — той би пленил
душата ни с вида си мил.
Преди да завъртиш косата,
косачо, с песен на устата
любимата си призови
при ароматните треви.
Литна младостта ми —
славей бърз, изчезна,
Моят смях потъна
както камък и бездна.
Златно време беше,
всичко свърши вече.
Младата ми сила
някъде изтече.
Мислите кръвта ми
скоро вледениха.
Скъпи хора има? —
те ми измениха.
Вятърът юнака —
крехка клонка — брули,
лете слънце жари
неговите скули.
Всичко е до време,
всичко отминава.
Виж, кафтанът даже
взе да овехтява.
Без любов се скитам,
с горест безутешна,
злото ме отмине,
а мъката се срещна.
Дъб зелен издига
върше в небесата.
Сам лежи и гние
момък в планината.
Седна ли да ям,
мисля всеки път:
залъкът горчи,
щом живееш сам.
Момък без късмет:
няма, сиромах,
ни добра жена,
ни приятел стар.
Няма ни пари,
нито топъл дом,
брани и рала,
кон за оранта.
Моят стар баща
с бедност ме дари,
с редкия талант —
сила на юнак.
Нужда похаби
моя хубав дар:
в чужди ниви аз
бях орач, жътвар.
Седна ли да ям,
мисля всеки път:
залъкът горчи,
щом живееш сам.
Като хмел от радост
къдрите се вият;
веят се щастливо,
с грижи се не бият.
И през тях до днеска
гребен не минава:
храбростта юнашка
на масури става.
Не с пари, имоти —
с къдри се роди ти;
радости ще имаш —
в къдрите са скрити.
Що душата иска,
що земята дава,
щастие, печалби —
с къдри всичко става.
Само да се сетиш,
със шега, закачка,
тръснеш ли къдрици —
то стои на крачка.
Всичко те ще вземат,
те са вяра, сила;
и какво — за всичко
те са ти закрила.
Имаш ли къдрици,
има и надежди,
весело, на бяло
се чернеят вежди.
Затова тъй сладко
думите се леят,
от зори до залез
песнички се пеят.
А момите всичко
днес за тебе знаят;
къдрите сънуват,
мислят и гадаят.
Нека те се вият,
нека тънат в слава,
че със къдри, боже,
лесно се успява!
Няма трайни мъки
с къдри на главата!
Пей ти свойте песни,
момко, на земята!
В златно време къдри
като хмел се вият:
те със скръб и мъки
взеха да се бият.
Бият се, воюват,
грижата ги люби,
грижата ги люби,
гребен ги не реши.
Не с късмет и къдри,
не способен, волен —
издръжлив се раждай
и готов за мъки.
Век и да живееш,
с ралото да крачиш,
мъка като облак
вятър не отнася.
Зла беда — не буря,
клати планините;
ходи, не се вижда;
всичко тя погубва.
Ти от тая напаст
няма да избягаш:
търси те в полето,
в тъмното те дири.
И скимти, и плаче,
люто наболява;
где ти е късмета —
едни голи ръце…
Ту градушка падне,
ту пожар избухне…
Тия мъки вечни
на кого ли трябват…
А когато тръгваш
старците да видиш —
старите цървули
без навои слагаш.
Шапката нахлупил,
пак брада разрошил,
а кафтана скъсан
от плещите пада.
Тихомълком сядаш
зад главите чужди —
никой да не види
радост отшумяла…
Силен вятър дука,
листите люлее,
от праха по пътя
пътят ми сивее,
Идвай, буря страшна,
всичко тебе чака,
властвай над земята
със гнева и мрака.
Момъкът юначен
с радост ще засвири!
Той през мрак и бури
щастието дири.
Вместо път го мамят
облаци гръмовни!
Радват му сърцето
трепети любовни!
Що ли търси още
в участта си тежка —
обич той си има —
силна и човешка!
Защо шуми лесът вековен?
Какви ли млели има в него?
Нима в студеното му царство
разсъдък жив е спотаен?
О, дайте кон! С криле на птица
аз дебрите му ще обходя:
там в сън дълбок пошушва вятър
и красотата дива спи.
Зелената стихия вечна
е искала света да има,
но постепенно в сън заспива,
в необозрим, велик покой.
Понявга във нощта пустинна,
от вековете живи сенки
из дълбините му излизат —
на хората навяват страх.
Но щом на изток побелее,
те чезнат; върховете само
люлей мъглица и тъжовно
нощта все още си лежи.
Каква е тази дива тайна,
която тъй неосъзнато
душата към забрава тегли
и нова мисъл ражда пак?
Нима е туй духът ни вечен,
все още тъй неясен, който
величието си съзнава
във границите на смъртта?…
Няма никому аз
да разкажа защо
по ливади, поля
не събирам цветя.
Месец май е далеч
и отдавна са прах
цветовете — венци
от които плетях.
Де ги жарките дни,
дето бяха стрели,
дето бяха пламтеж,
дето бяха любов?
Всичко туй отлетя,
не се връща назад
и без него защо
да събирам цветя?
Няма никому аз
да разкажа защо
тъй е тежко сега,
тъй е тъжно, уви…
Тютчев, Фьодор Иванович (1803–1873) — поет, публицист и преводач, един от най-значителните представители на руската философска лирика. Въпреки своето своеобразие художественият му метод отразява общото за руската поезия движение от романтизъм към реализъм. Тютчевата поезия третира вечни въпроси на човешкия дух, тя се вълнува от проблема за любовта, за смъртта, за смисъла на живота, за мястото на човека в света и т.н. Постоянна атмосфера в нея е тревогата, усещането за буря, за драматично противоборство между човека и природата. Действителността у Тютчев е предадена в цялата й диалектична същност — като непрекъснато движение и изменение, като стихия, която противостои на стихията от чувства, бушуваща в човешкото сърце. Тютчев е един от най-проникновените психолози на любовното преживяване и един от най-тънките художници на природата в руската поезия. А също така един от най-забележителните майстори на стиха, надарен с поразителен усет за руски език. Символистите го провъзгласяват за свой учител и предшественик.
Не си ли чул как в мрака трепва
въздушна арфа[34] с кротък звън —
когато полунощ прошепва
и буди струните от сън?…
Ту гръмне звук, разтърсващ, леден,
ту ненадейно отзвучи…
Като че болка с вик последен
отекне в тях — и замълчи!
От всеки полъх на зефира
избухва в струните сълза…
Би казал: ангелската лира —
в прахта — скърби за небеса!
О, как към вечността могъща
тогава литва всяка твар!
И свойто минало прегръща,
тъй както призрак на другар.
Как вярващо тупти сърцето!
Как светло, леко е в гръдта!
Сякаш с ефира си небето
по вените ни пролетя!
Уви, не ни е отредено
небе — задъхваме се там:
прашинки, молещи смирено
за късче от божествен плам.
И ако този сън прекрасен
за миг прекъснем, и се спрем,
и с поглед трепкащ и неясен
в бездънното небе се взрем —
с глави, натегнали от зноя,
и слепи от небесна жар,
ще паднем, ала не в покоя,
а пак в нелепия кошмар.
1825
Орелът в облаците нека
сред мълниите да хвърчи
и с поглед устремен далеко
да пие слънчеви лъчи…
Но няма участ по-щастлива
от твоята, мой лебед мил,
че сред стихията светлива
сам бог е тебе приютил.
Тя между светла, двойна бездна
люлее твоя сън блажен
и с цялата корона звездна
отвсякъде си обкръжен.
Разплавения слънчев шар
сне от плещите си земята
и вечерният тих пожар
в морето скри се под водата.
В миг звезден рой се появя
и тежката небесна стряха
звездите с влажните глави
повдигнаха и я подпряха.
Тече въздушната река
между небето и земята,
по-леко диша се така —
без задухата в маранята.
И сладък трепет я обзе.
Природата почти без сила,
като че пламнали нозе
бе в леден извор потопила.
Обичам първите кънтежи,
когато бурята през май
се разиграе и замрежи
сред громол синия безкрай.
Кънти, ликува небосклонът,
ей дъжд закапа, прах лети,
дъждовни перли пак се ронят
и слънце в нишките блести.
Бурлив поток си път проправя
в ехтящия от птици лес,
и горски шум, и птича врява
на бурята пригласят днес.
Ще кажеш: Хеба повилняла
пои на Зевсовия пир
орела му — и е разляла
гръмокипящия потир.
Щом съдният последен час удари,
ще се превърне всичко земно в прах:
води ще скрият пак и пръст, и твари
и ще съзрем лика господен в тях!
О, буен кон, о, морски кон,
развял зелена грива,
ту дръзко-скачащ вихрогон,
ту кротка твар игрива!
От божията буря ти
научи как се скита,
как се преде, как се лети
на воля, до насита!
Обичам те, когато див,
цял в пара, в бяла пяна,
могъщ, стремглав и горделив,
и с грива разпиляна —
насочваш мигом своя бяг,
зацвилил бясно, блъсваш
с копита екналия бряг
и в пръски се разпръсваш!…
1830
Звъни часовникът в нощта —
еднообразно, всекичасно!
На мрака нощен повестта
и странно ни звучи — и ясно!
Без скръб, спокойно кой от нас
е слушал времето как стене
посред просторите стъмени
с пророчески прощален глас?
Светът сиротен ни изглежда
от зла съдба настигнат в миг,
а ний сами сме, без надежда —
с природата в двубой велик.
И като призрак тих застава
животът ни накрай света
и с нашто време, с нашта слава
бледнее в мрака на нощта.
И вече ново, младо племе
на слънце радостно цъфти,
а нас и старото ни време
забрава мрачна приюти.
И рядко само с ек печален,
дълбоко в полунощен час,
медта с гласа си погребален
по някой път оплаква, нас.
И спуснат е ковчега бавно
и всички се стълпиха в кръг…
Навалят, дишат те неравно,
гърдите дави тежък дъх…
И до възглавето застанал
край незатрупания гроб,
надгробно слово е подхванал
сановен пастор, учен поп…
Вещае божа кръв отново,
грехопадение и тлен…
И в умното пристойно слово
различно всеки е вглъбен…
А тъй е ведър небосклонът,
необозрим, нетленно чист…
И птици реят, песен ронят
в бездънната лазурна вис…
1835
Тъй както свитъкът пред мен
дими над тлееща жарава
и огън скрит и приглушен
слова и букви заличава —
тъй и животът ми мъждука
и тъжно се превръща в дим,
тъй постепенно гасна в скука
през дните — низ непоносим.
Небе, ако поне за час
на воля пламъкът горял би,
без мъка вече и без жалби
бих пламнал — и угаснал аз.
Мълчи, таи, укривай ти
и своите чувства, и мечти —
в душевната ти глъбина
те нека пръскат светлина,
като звезди, щом се здрачи:
ти им се радвай — и мълчи!
Как своя дух да изразиш?
Как с друг човек да споделиш?
Най-съкровеният копнеж
лъжа е, щом го изречеш.
А в тебе извор чист звучи:
ти пий от него — и мълчи!
Сам в себе си живей честит,
цял свят в душата ти е скрит —
един вълшебен, тайнствен сън;
смущава го шумът навън,
гасят го дневните лъчи:
чуй песента му — и мълчи!…
1830
Ливонските поля аз прекосих накръст,
край мене всичко тъй унило беше:
безцветен небосвод и песъчлива пръст…
И размисъл душата ми гнетеше.
На този мрачен край си спомних повестта
и тя със скръб и кръв ми заговори —
как синовете му, на колене в прахта,
целували са рицарските шпори.
И вгледан в теб, река, навяваща тъга,
във вас, гори, крайбрежни върволици,
аз мислех: „Отдалеч пристигате сега,
на миналото сякаш сте връстници!“
Да! Само вие сте дошли при нас
на друг, отминал свят от бреговете.
О, как за него днес да ви запитам аз,
и на един въпрос поне — отговорете!
Но ти, природо, бдиш над този древен прах,
мълчиш, с очи лукави, насмешливи:
тъй юноша, видял случайно самодиви
среднощни — денем си мълчи за тях.
Ах, този божи гняв! Обичам туй незримо,
изпълващо света, обвито в тайна Зло —
в цветята, в извора, по-бистър от стъкло,
в лазурното небе на Рим, невъзмутимо.
И пак висока е безоблачната твърд,
и пак тъй сладостно сърцето ти копнее,
и топъл вятър пак дърветата люлее,
и розите дъхтят — и всичко туй е Смърт!…
Кой знае, може би природата разлива
благоухания и багри, звук и глас —
предвестници са те на смъртния ни час
и утешители на мъката горчива.
С тях страшната Съдба забулва своя лик,
когато тварите зове в небитието,
и зад воала лек укрива си лицето,
за да не разберем, че иде всеки миг!
1830
Как сладко дреме сънната градина
сред негата на синкавия хлад,
как сладко свети златна месечина
през ябълката, цяла в снежен цвят.
Потайно, както в дните първозданни
там, вдън небето звезден сонм пламти,
далечна музика — с възторзи странни-,
по-близко сякаш ручеят шепти.
Завеса тежка падна над земята,
заспаха в изнемога труд и ум…
Високо над града, като в гората,
пробуди се всенощен чуден шум…
Какви са тия звуци несравними?
Или щом пусне ги от плен сънят,
пак смъртни мисли, чути, но незрими
сред хаоса среднощен се роят?…
Здрач дъждовен и неясен…
Чу ли чучулигов глас?…
Ти ли, утрин гост прекрасен,
пееш в този късен час?…
Гъвкав, палав, звънко-ясен
в този късен, мъртъв час,
като смях на луд ужасен,
ме разтърси твоят глас!…
Все още е унил светът,
но вече пролетта повява —
и мъртъв стрък се полюлява,
и клонки елхови трептят.
Природата едва се буди,
ала през сън дочува тя,
отвред дочува пролетта,
усмихва й се и се чуди…
Душа, душа, уж спеше ти…
Ала какво за миг те стряска,
като целувка, като ласка,
и буди златните мечти?…
Блести, топи се пряспа снежна,
пламти лазурът, ври кръвта…
Дали е лъх от пролет нежна?
Или е жар на любовта?…
Април 1836
Над тайнствен свят от духове,
над бездната му страховита,
златотъкан покров се сплита
по волята на богове.
Денят — покровът светлоок —
във всяка земна твар ликува,
ранените души лекува,
закриля и човек, и бог!
Но мръква ден, настъпва нощ
и пред съдбата ни сурова
разкъсва тя за миг покрова
и го захвърля с дива мощ…
Пред нас пак зее пропастта,
с мъглата, с тъмната си сила,
и нищо тук не ни закриля —
затуй тъй страшна е нощта!
1839
Когато скръб и скука ни тежат,
и грижа като камък ни терзае —
внезапно, как и откъде, бог знае,
облъхне радост болната ни гръд,
за миналото нещо ни намекне
и сякаш страшният товар олекне.
Така понякога през есента,
когато мрачно е, светът пустее
и голи са горите — в миг повее
горещ и влажен вятър и листа
окапали разпръсне в своя полет —
и ти усещаш сякаш лъх на пролет.
22 октомври 1849
Прати, о господи, отрада
на оня, който в зноен ден
върви край ниската ограда
подобно просяк изнурен.
Отвъд градинската ограда
той вижда дървеса, реки
и недостъпната прохлада
на китни, блеснали лъки.
Не зарад него дървесата
разстилат своя здрач дълбок
и като облак над земята
увисва димен водоскок.
Напразно пещерата няма
прехласнат взора му държи
и с воден прах фонтанът няма
главата му да освежи.
Прати, о господи, отрада
на оня, който ден след ден
върви край ниската ограда
подобно просяк изнурен.
Нека диша знойно пладне
зад прозореца, но тук —
сред стени спокойни, хладни,
не прониква лъч, ни звук.
Лъха здрачина бездънна
на ухаещи вълни —
в тази сладост полусънна
потъни и отдъхни!
Тук фонтан шурти, в съня си
пее вечно нощ и ден,
и с роса незрима ръси
полуздрача възхитен.
Тук, всред сумрака нехайно,
трепетно повява тя —
на поета, влюбен тайно,
лекокрилата мечта.
1850
1
Мъжествено, смело борете се, братя,
макар и да няма надежда в борбата!
Над вас, мълчаливи, звездите горят,
под вас са гробове — те също мълчат.
А там на Олимп божествата сияят
безсмъртни — ни труд, ни печал ги терзаят.
За смъртни сърца са трудът и скръбта…
И вместо победа, ги чака смъртта.
2
Борете се, братя, усърдни и смели,
борбата е трудна, а боят — жесток!
Над вас са безмълвните звездни предели,
под вас зее гробът пустинно-дълбок.
Но нека със завист следят божествата
как долу сърцата се борят без страх…
И който загине — но в бой със Съдбата,
венеца победен ще грабне от тях.
1850
Духът е днес развратен, не плътта!
И най-отчаяно човек тъгува…
Той търси лъч сред мрака на нощта
и зърнал го — пак с ропот негодува.
Изгарян от безверие и срам,
търпи днес нетърпимите неволи…
И своята погибел вижда сам
и жажда вяра той — но пак н е м о л и…
Не ще отрони, нищо, че в тегла
скърби пред портите неумолими:
„Пусни ме! Вярвам, боже мой! Ела,
в неверието мое помогни ми!…“
Ах, лято! Не, туй не е лято,
а чародейство, пиршество —
нима дарени сме богато,
тъй, без да знаем за какво?…
Тревожно гледам как огряват
игриви светлини навред:
те с нас не се ли подиграват?
Защо изпращат ни привет?
Уви, така очите страстни,
смехът на женските уста
не будят вече в нас съблазни,
но ни тревожат в старостта!…
Август 1854
На пода седнала сама,
като във въглени студени
тя в купчината от писма
се ровеше с ръце вдървени.
Познатите листа в ръка
държеше, гледаше ги вяло —
душата хвърля взор така
към изоставеното тяло.
О, колко отлетял и скъп
живот — безкрайно надалече!
О, колко мигове на скръб,
любов и радост, мъртва вече!…
Стоях и гледах онемял,
готов да падна на колене,
и ме обзе ужасна жал —
мил призрак сякаш бе пред мене.
Как неочаквана и ярка
по още влажни синеви
тържествено въздушна арка
за кратък празник се изви!
Единият си край в гората,
а другият зад облак впи,
преполови тя небесата
и в синевата се стопи.
О многоцветното видение
такава нега ни откри!
Това е дар за мигновение —
очи по-бързо в него взри!
Я виж — съвсем, съвсем бледнее.
Миг, два — и никакви следи!
Така напълно ще изтлее
това, което в теб пламти.
Небето нощно като стряха
затулва всичко живо вън.
Не смутна мисъл, не заплаха,
а вял и безотраден сън.
На върволици пламват мълнии
във оглушалото небе —
подобно демони безмълвни
беседват помежду си те.
Зигзаг проблесне от небето
като по уговорен знак
и в миг гората и небето
изплуват от мъждеещ мрак.
И пак над всичко тъмнината
разперва своите крила.
Като че ли във висината
решават тайнствени дела.
Нощно море, как сега си красиво —
ту лъчезарно, ту мрачно шумиш…
В лунния блясък ти сякаш си живо,
тичаш и дишаш, и в мрака блестиш…
Твоята шир в далнини неогледни
движи се, грее, гърми и трещи…
Тъмно море, цяло в блясъци бледни,
в нощната пустош как чудно си ти!
Мощ величава, о мощ на вълните —
празник ли нечий празнуват днес те?
Гледат замислено, трепкат звездите,
тътне прибоят, блести и расте.
В яркия блясък, в кипенето лудо
като насън аз се взирам в нощта.
О, с колко радост в туй мамещо чудо
бих потопил свойта скръбна душа…
1865
Две сили знам — две съдбоносни сили,
те цял живот на прицел ни държат,
от люлката до гроба бдят немили
над нас Смъртта и Злият хорски съд.
И Тя, и Той громят, неотразими,
безотговорни са и той, и тя,
протестите за тях са нетърпими,
запушват те най-дръзките уста…
По-честна е Смъртта, по-безпристрастна,
не се затрогва тя, не се гневи –
коси наред с косата си ужасна
и кротките, и бесните глави.
Но Обществото… То в кипеж раздорен
владее и сърца, и умове;
то не коси наред — о, то из корен
изтръгва най-добрите класове.
Горко на тази гордо-млада сила,
незнаеща ни плахост, ни покой,
която дръзко се е устремила,
с усмивка на уста — в неравен бой.
Когато, съдбоносно осъзнала
правата свои, свойта красота,
очарователна, страх непознала,
се втурва срещу вой и клевета,
челото си зад маска тя не тули,
високо го държи — и като прах
отръсва от къдриците си хули,
заплахи, ругатни, злокобен смях…
И колкото е по-простосърдечна,
по-черна тя изглежда — в бледнина…
Тълпата вечно е по-безчовечна
към искрено-човечната вина.
Март 1869
Мой братко, толкоз дни вървял до мен,
отиде си и ти на своя ред,
и ето днес съм сам и уморен
на хълма гол — и пусто е навред.
Но дълго ли ще чакам в самота?
Година, две… И пусто ще е там,
където аз стоя сега, в нощта
се взирам — и какво ми е не знам…
Как леко да изчезна бих могъл!
Без мен тук същото ще бъде пак —
все тъй ще вие този вихър зъл,
все тази степ навред, все този мрак.
Дни преброени, загуби безброй.
Животът жив отдавна е зад нас.
И няма друг пред мен — редът е мой,
и, съдбоносен, го очаквам аз.
11 декември 1870
От оня млад живот, бушувал тук,
от оня кървав — тук плющял — порой,
какво е оцеляло, Боже мой?
Две-три могили — нямам спомен друг…
И два-три дъба — кипрят се над тях,
разкършват ствол и смел, и непокорен,
шумят — и все им е едно, че с корен
там рият памет нечия и прах.
Природата не помни ден, ни век,
годините ни призрачни не смята
и осъзнава изведнъж човек,
че той е сън за нея на земята.
Поред тя своите рожби, всички нас,
щом свършим битката си безполезна,
приветства пред раззинатата паст
на всепоглъщаща и миротворна бездна.
17 августа 1871
Хомяков, Алексей Степанович (1804–1860) — поет, философ, богослов, публицист, преводач, учен-енциклопедист, всестранно надарена натура, един от най-ярките представители на руското славянофилство. Поезията е само една от страните на неговата богата духовна дейност. В стиховете от 30-те години вече се съдържат основните идеи на славянофилското учение — идеализация на православието и на патриархалните устои на руския живот. Едновременно с това той е убеден противник на крепостното право. Като поет той е интересен не само със своите политически стихотворения, обърнати към Русия и към славянския свят, но и като лирик сам по себе си. За поетичното му творчество е характерна енергичност на стиха, висок одически стил с гневни ораторски интонации. Отделни черти на неговата лирика го сближават с Тютчев. Основната му и всепоглъщаща тема е родината, към която той се обръща като поет-борец, трибун и пророк, едновременно възвеличаващ нейните добродетели и съдещ нейните пороци.
Пред мен ли са — челото засияло
със слънчев знак
и твоят поглед — чисто огледало, —
тъгувам пак.
Не знаеш ти: обичам те безкрайно
и с тиха страст.
Живота си за тебе всеотдайно
дарил бих аз.
Убиеш ли със леден взор мечтата
на любовта,
не ще проронят укори устата,
дори в скръбта.
Но знай, в мига на нашата раздяла,
останал сам,
ще звънна в песен. Мъката си цяла
ще вложа там.
Светът, заслушан в тъмната ми лира,
ще чуе как
погребана душата ми умира,
загива в мрак.
Минутите си вдъхновени
с бокала пий! И в жаден зной
духа си тласкай към летене,
а не към леност и покой!
Мига улавяй! Ще отмине
светкавичният му порой!
От земния живот години
във себе си е вместил той.
Но ако тоя дар небесен
с душевен хлад отминеш ти
в безплодна суета унесен
и твоят порив отлети,
увлечен в празно наслаждение
сърцето свое пресушиш,
и само миг на вдъхновение
с дребнавост земна угасиш,
то знай, поезия свещена
не ще те вече осени
и пред душата ослепена
ще се занижат сиви дни.
И мисълта, доскоро жива —
все повече ще глъхне в теб.
Обраслата й в тръни нива
ще се превърне в суха степ.
Знам, има мигове блажени,
когато твоята мечта
над мислите ти вдъхновени
витае с чиста красота.
Блестят сълзи на откровение —
и сладкозвучно, начаса,
изливаш в страстно песнопение
на своето сърце гласа.
Но има час и на страдание,
когато в нощен полумрак
възниква дивното създание
в разкоша си пред тебе пак.
И в твоите гърди се сбира
цял свят от образи, мечти,
и е безсилна твойта лира
във думи да го въплъти!
Беззвучен, мъртъв е езика,
поезията не кълни,
щом лъч божествен от светлика
не стопля хладните ти дни.
Без Феб — скъперникът, застива
в сърцето творческата страст,
светът новороден загива
и да го върнеш — нямаш власт!
Звезда до звезда се запали в нощта,
която, тъй кротка, прегърна света,
тъй ясна,
че аз си помислих: блестят небеса,
пред мен са полята, водите, леса,
съдбата богата е с рой чудеса,
прекрасна!
Потоците прелестно къдрят вълни,
зелени дървета, поля, далнини,
дъбрава…
Венец вечно свеж украсил любовта,
сдружил я със цветната шир, с пролетта —
светлик й дарява, изгрял в песента
с прослава!
Небето е крепост. Там слънце блести.
Изгрял ли си с него високо и ти
над бездна?
Но в огън щом плъзнат се живи звезди —
детинство, долавям пак твоите следи.
Вис синя… Политам към теб. Пребъди
надзвездна!
Падна нощ: в небето пръсна мрак,
над земята — здрачини мъгливи;
и под този сънен похлупак
броди сонм от сенки нечестиви.
Викам в мрака спящия си брат.
Озари с молитва висините!
Божи духове бдят в този свят,
като Божи взор блестят звездите.
Викам в мрака спящия си брат.
Разпръсни среднощната измама!
Утрина звъни във всеки град,
божият народ върви към храма.
Ти моли за себе си, за тях,
дето от живота се оплакват
и теши ги глупавият грях!
Твоята молитва те очакват.
Викам в мрака спящия си брат.
Събуди се с пламък чист в душата,
грей подобно звезден необят —
както греят в храма кандилата!
1853
За бран свещена те повика
и те обикна Господ Бог,
и надари те с мощ велика —
на злото силата безлика
да съкрушиш в двубой жесток.
Стани, родино! Бог зове те —
за твойте братя! Премини
оттатък Дунав, дето свети
Егеят, врязан в бреговете
със свойте пенести вълни.
Ала помни: да служиш Богу
това е тежък земен път.
Бог свойте роби съди строго,
а върху теб, уви, тъй много
ужасни грехове тежат.
Страна с клеймо на роб покорен —
неправда черна те души;
в лъжа безбожна, в грях тлетворен,
и в мързел мъртъв и позорен,
и в мерзост тънеш до уши!
Макар и да не си достойна,
призвана си! Покай се ти,
отмий греха, злината знойна —
и нека гръм с присъда двойна
главата ти не връхлети!
С душа коленопреклонена,
с чело, което в прах пълзи —
моли се ти с молба смирена
и свойта съвест развратена
лекувай с балсам от сълзи!
След туй стани и с плам в душата
хвърли се в кървавата сеч!
В сурова бран за свойте братя
воювай храбро с меч в ръката,
и знай — това е божи меч!
Март 1854 г.
В полунощ, покрай реката,
виж — блещукат небеса
и високо над земята
се извършват чудеса.
Този звезден рой лампади
денем е за нас незрим —
тези греещи грамади
от светлик неугасим.
Ала взри се в далнините,
своя взор недей щади —
и ще зърнеш зад звездите
още легион звезди.
Пак се взри: все нови, нови —
уморен — ще зърнеш ти…
Цял в звезди и цял в огньове,
синият безкрай пламти.
В полунощ, от свойта мисъл
изпъди съня-кошмар,
и чети какво е писал
галилейският рибар.
Малка книга — но разбираш,
че прелистваш вечността,
че едно небе съзираш
с лъчезарна красота.
Виж, на мисълта звездите
вият таен хоровод,
а след тях — и други, скрити
в този греещ небосвод…
Звездни мисли, мириади,
раждат се безспир в нощта
и запалват страстни клади
в твойта дремеща душа.
1854
Павлова, Каролина Карловна (1807–1893) — поетеса и преводачка на стихове от руски поети на немски език. В творчеството й преобладава любовната лирика. Поетичният й език е енергичен, сбит, изразителен, с употреба на нетрадиционни рими. Творчеството й отначало е прието възторжено от литературните кръгове, а впоследствие става предмет на спор между славянофилите и западниците. Към края на века творчеството й е почти забравено. Впоследствие символистите отново проявяват интерес към стиховете й. За поезията и за преводите на К. Павлова положително се отзовава В. Г. Белински.
За мен си всичко, мила,
най-скъпо на света,
любов си ти, и сила —
спокойно спи в нощта!
Любов си ти, и сила,
и участ, и звезда,
света ми осветила —
спокойно спи в нощта!
Света ми осветила,
лелеяна мечта,
съдбата озарила —
спокойно спи в нощта!
Съдбата озарила,
съгряла младостта
и радост ми дарила —
спокойно спи в нощта!
И радост ми дарила —
единствена в света,
зора над мен зорила —
спокойно спи в нощта!
Зора над мен зорила,
свети ми в радостта,
и в бурята извила —
спокойно спи в нощта!
И в бурята извила
сред мрака без звезда,
платно за мен си, мила —
спокойно спи в нощта!
Salut, salut, consolatrice!
Ouvre tes bras, je viens chanter!
Привет на тебе, стих печален,
в сърцето бедно оцелял!
Лъч на блаженствата ми ален,
над пепелищата трептял!
Единствен тебе светотатство
не оскверни във храма свят.
Ти напаст моя и богатство,
свещен за мене занаят!
Стани, заспало мое слово,
от моите уста звънни!
Избраницата си отново
със благодат ти осени!
И спри безумното роптание,
и обречи деня ми нов
на непрекъснато страдание
и нескончаема любов!
Сред грижите в човешките пустини
захвърлил и мечтите си, и мен,
ти спомняш ли предишните години,
ти спомняш ли си паметния ден?
Премисляш ли понякога, кажи ми,
как с детска вяра в тебе в оня час
аз своя жребий взех от теб, любими,
и как без страх обрекох ти се аз?
Мигът бе свят, с небесно провидение,
във който аз, обзета с порив лек,
изрекох със неволно убеждение:
— О, вярвам ти! — А ти бе чужд човек.
Мигът, дошъл от рая на земята,
беди каквито да го сполетят —
тъй както спи във кремъка искрата —
ще спи в изстиналата вече гръд.
И нашта тайна и след много време
ще свети със неземна светлина
и ще живее светлото й семе,
и ще разцъфва в другата страна.
Ти спомняш ли си как в шума на бала
аз ти се клех сред блясък и лъчи,
душата ми как беше затрептяла
и как искряха моите очи?
След толкова превратности световни
и толкова житейски съсипни
в сърцето си минутите любовни
дали непроменени съхрани?
Григориев, Аполон Александрович (1822–1864) — критик, поет и преводач. Идейните му възгледи са противоречиви — увлича се от философията на Шелинг и утопизма на Фурие. Ненавижда официалната църква, но смята, че само православието е носител на истински демократизъм, отвращава се от буржоазните обществени отношения и мечтае за патриархално устройство на живота, където ръководно начало ще бъдат изконните народни добродетели. Основен лирически герой на поезията му е самотната, страдаща личност с нейния стихиен, ирационален душевен свят. Поезията на Ап. Григориев оказва влияние върху творчеството на Ал. Блок.
Не е ли в мрежата на сън лъжлив
оплетена? А странно-причудлив
е може би духът й: сбрал е той
добро и зло, тревога и покой…
В душата нека винаги гори
съмнението зло като главня:
защо и кой така я сътвори —
лъжлива, странна рожба на съня?
Но вярваме на този сън, дори
в живота да не вярваме… За нас
кръгът вълшебен, вплел я, в някой час
е чужд, а друг път лъх на старина
от детството навява. Светлина
душата ни обгръща… Добрина,
откритост виждаш в думите й ти
и погледът й нежен, тих блести.
Но в тях да вярваш лудост би било.
В речта й — хлад. Неверието зло
за страст измамена ще породи
съмнение, по-страшно от преди:
защо и кой й даде дух лъжлив —
дете на сън неясен, причудлив?
С безумната радост да страдам
макар да не си ме дарила,
от чара ти чуден отпадам,
владееш ме е тайнствена сила.
Очите ти мили съзра ли —
под своите тъмни ресници
лазура небесен побрали, —
неволно присвивам зеници.
В отмала и трепет неясен
замряло е моето тяло.
Брътвежът по детски прекрасен
пленява сърцето изцяло.
Сънувам, от дрямка унесен,
морето широко, вълните
и плувам под свода небесен
в екстаз, преизпълнил гърдите.
Сърцето ми болно заспива,
люляно в морето безбрежно,
забравило мъка горчива,
надежда и щастие прежно.
Бленувам живота чудесен
на детството, толкова кратко,
когато заспивах след песен,
след приказка в люлката сладко.
В безброя от звезди, отмерено и стройно
изгрели на напев старинен с точността
и път определен извършващи спокойно,
описвайки сама неправилна черта,
изпълнена с раздор развихрена комета,
на спор необуздан от силите обзета,
заплашваща така на другите звезди
чрез своя огнен път и устрем да вреди,
от смута общ дори за миг не би се спряла,
когато се руши хармонията… Тя,
сред този строен кръг внезапно засияла —
несъвършена бе, когато тук влетя, —
върви по своя път в борба, в преодоляване:
очистване цели, цели самосъздаване.
1
Привет на теб, залязваща зорница,
привет, дете на ранната зора!
Ти — светлина, ти — лека божа птица,
не си на болния ми дух сестра.
Душата ми — тя в теб потърси жрица
на святи болки, жребийна игра,
в мечтите чудни с гордост на царица
пред мене детския ти лик изгря.
То беше сън… Прелистен е с насмешка
в романа на живота тъжен лист —
една непоправима нова грешка.
Но аз, дете, пред теб оставам чист!
Аз бях и жрец, аз бях пророк на бога
и — жертва сам — живях сред изнемога.
2
Спомни си — станеш ли недоверчива
към своя сън, към призрака крилат,
и по устата ти в неволен яд
змия-насмешка ще се заизвива!…
Спомни си ти човека с обич жива,
чиито думи, буйство и разврат
за теб били са; като роден брат
пред теб, невинен, пак да се разкрива.
Спомни си ти… Той вярва в оправдания,
от твойто бъдеще дочува зов
и знае, че ще му спестиш страдания,
че ти, макар родена за любов,
ще мразиш — както той — със страст дълбока
и ще си спомняш, в час на скръб, пророка.
Огарьов, Николай Платонович (1813–1877) — поет, публицист и революционен деец, близък съратник на А. И. Херцен, заедно с когото води политическа борба срещу руското самодържавие, организира издаването в Лондон на революционни издания, които се разпространяват и в Русия. За участието си в освободителното движение е арестуван, заточаван и дълго време е живял под надзора на царската полиция. През 1856 г. емигрира от Русия и умира в Гринуич (Англия) През 1966 г. прахът му е пренесем в Москва и погребан на Новодевическото гробище. Лирическият герой на неговата поезия напомня с нещо на мечтателя-хуманист от ранната лирика на Лермонтов. Песенният лиризъм и искреният народностен патос на много негови стихотворения ги правят съзвучни със стиховете на А. Колцов. Творчеството на Огарьов заема значително място в руската демократична и свободолюбива поезия.
Русия тягостно мълчеше —
смълчава се дете така, —
а тираничната ръка
немилостиво я гнетеше.
Но този, който озверен
я мъчеше и нощ, и ден,
без ни най-малко да разбира
какво пред него се намира,
духа й мислещ не прозря
и колко сила в нея има —
той бе с душа невъзмутима,
но в миг ръката му замря.
Години мрачни, скръбни бяха,
мъртвешки хората мълчаха —
единствено се чу в чужбина
глас безответен, глас в пустиня;
в чужд край, далеч звучеше той,
но все пак беше роден, свой;
но по прищявка, неслучайно
би се укривал дълго, тайно,
а затова, че тука бе
свободно чистото небе
и гнет душата не отрови,
а словото бе без окови.
Самотен глас далеч в чужбина —
привет от моята родина, —
сега по-млад, по-силен той
звучи в небесния покой.
Звънът му мощен ще престане,
когато родната страна,
от люлчината тишина
отърсила се, бодро стане
и здраво на нозе застане
и над поля и планини
тържествено, сурово, стройно,
със самочувствие достойно
с камбаните си зазвъни.
Смътно през мъглата
месецът поглежда
и лежат полята
в ледена одежда.
С тънък скреж покрити,
отстрани в колони
мяркат се брезите
със безлистни клони.
Бързо през полето
тройката се рее
и звъни звънчето,
и коларят пее!
С тройката пътувам
в снежното мъртвило,
в скуката тъгувам
за полето мило.
Лежат тук-там последни преспи сняг,
белеейки се още сред полята,
и слънцето те кани в топлината
на обеда да спреш пред своя праг.
И аромат на пролет те опива,
додрямва ти се, свят ти се завива.
Обичам този преход: обновен,
предпразничен е сякаш този ден.
Ще звъннат скоро весели камбани
и хората, на улицата сбрани,
ще знаят, че е обща радостта
и няма да замлъкне песента.
Очаквам празника: води потичат
от преспите, които се топят,
а от гнездата птичките надничат,
завърнали се от далечен път…
Напролет моето сърце ги пита
не са ли страдали през тези дни,
как ятото им чак от юг долита,
прекрасни ли са топлите страни,
където вечно ясно е небето,
а тихо синьото море шуми
и раснат горди лаврови дървета.
Недостижими, приказни страни!
Очаквам празника. Ще се развият
дърветата, гората ще шуми,
уханни момини сълзи сами
край храстите свенливо ще се крият.
Макар че е прохладна утринта,
денят горещ е, ясна — вечерта.
А после нощ се спуска над земята
в небето грее царствено луната
и езерото се забулва в мрак,
а пее славеят до изгрев чак.
И ще отида на брега, където
през говора на яростни вълни
рибарска песен ще рани сърцето
с видения от по-щастливи дни
и ще ми върне спомена, тогава
за пролетта, покрита от забрава.
Тъмна нощ. На бяг те кара,
но е тъй дебел зидът,
а и двата катинара
на вратата вън висят.
В дъното на коридора
се разхожда часовой
и звънти о шпора шпора,
сам в нощта скучае той.
„Часовой!“ — „Какво, кажете!“
„Престори се на заспал
да прескоча зидовете,
че така съм закопнял
да си видя края роден
и любимата жена.
Искам там в леса свободен
да умра на тишина!“
„Да помогна? Лесна дума!
Божа твар съм — не е грях!
Мен ме плаши не куршума,
а от боя ме е страх!
Ще ме преведат край строя
и на утрешния ден
ще остана подир боя
само труп окървавен!“
И пак нищо не говорят.
Где ли ще намери мир?
Тука ли ще го затворят,
или пратят във Сибир?
Със верига на нозете
ще го бият там до смърт
и без ножа във ръцете
дълги дните ще текат.
Човекът, непопадал ни веднъж
под ударите на съдбата,
е много жалък. Истинският мъж
излиза гордо из борбата.
И пак върви спокоен, вдъхновен,
глава пред нищо не склонява;
тъй златен къс на огън претопен
по-тежък и пречистен става.
Сред святите възпоминания
аз пазя и до днешен ден
годините на упования,
на жажда за дела и знания
и пръв написан стих от мен.
И в онова далечно време
във стройни бойни редове
настъпваше могъщо племе
и сееше прекрасно семе
из младите ни умове.
Момчета още — във ръцете
едно на друго с тайнствен глас
предавахме си стиховете
за свободата, в домовете
да ги четем до късен час.
След бунта със омраза дива
врагът наказваше със смърт.
Но във скръбта ни мълчалива
възпламна мисълта ни жива
и ни посочи верен път.
Рилеев бе ми светлината.
Той беше ми като баща
и името му на земята
за мене беше в тъмнината
завет, и доблест, и звезда.
Ще го изтръгнем из забвение
и в първия свободен миг
подрастващото поколение
ще възкреси със преклонение
многострадалния му лик.
Подгонени от ветровете,
вълните на Нева със лай
ще връхлетят връз бреговете
и ще съборят в миг конете
на Петър и на Николай.
Но жертвата му благородна
и през гърмящите вълни,
непомрачена и свободна —
светиня в паметта народна —
ще помнят идващите дни.
Когато веднъж в своя сън я видях
унила, тревожна, плашлива,
с повехнало тяло — едва я познах,
а някога беше красива.
Държеше в ръката си малко дете,
а друго до нея вървеше.
Че ден из ден нейната бедност расте —
и в дрехи, и в поглед личеше.
Трепереше цялата сякаш… Така
в пазарната хорска гълчава
я срещнах. Протегнах към нея ръка
и с мъка й казах тогава:
„Ела в моя дом. Ти си болна жена.
Към мене бъди доверчива.
Ще имаш подслон, облекло и храна,
ще бъдеш навярно щастлива.
Ще гледам децата ти. Беше суров
светът с вас — ти страдаше двойно.
За тях и за тебе сега съм готов
на всичко. Живейте спокойно.
На своята обич безумната страст
ще бъда осъден да скривам,
а гробът за тебе отвори ли паст —
над него сълзи ще проливам.“
Език мой роден, живо слово,
от хубостта ти съм пленен.
Звучиш ту нежно, ту сурово
в сърцето ми, език свещен.
Когато в моя стих се взираш
с неясни букви и черти,
без формата му да разбираш,
пламенността му усети.
Той ще заглъхне в тишината
като случаен звук, но знам,
че е потребен на душата,
за да не чувствам, че съм сам.
И съм щастлив, когато мога,
в дома си тих уединен,
с възторг пред хубостта ти строга,
от благодарност вдъхновен,
ласкавостта ти да възпея
и тихата ти простота,
сълзата ти сърдечна — в нея
съчувствие и доброта
съзрях към мъката ми свята
за страдащата ми страна,
към правдата и свободата…
За светлата ти тишина,
за дружелюбното ти слово,
за кротката ти глъбина,
за всичко ново и не ново,
за ласкавата светлина
в затова, че без бодли е
безкористната ти любов,
като в храм колене да свие
пред теб синът ти е готов.
Тургенев, Иван Сергеевич (1818–1883) — белетрист, поет, драматург, критик и публицист, велик романист, един от създателите на руския реалистичен роман. Творчеството му е свързващо звено между епохата на Пушкин, Лермонтов и Гогол и реализма от края на XIX и началото на XX в. В сборника разкази „Записки на ловеца“ (1852) разкрива високите духовни качества на руския селянин и поставя началото на цяло литературно направление, разкриващо живота на народа, неговите радости и страдания, потребности и таланти. Романите на Тургенев „Рудин“, „Дворянско гнездо“, „В навечерието“, „Бащи и деца“, „Дим“, „Целина“ пресъздават различни етапи от развитието на руския обществено-политически и духовен живот, като се започне от 30–40-те години, когато челна роля играе прогресивната дворянска интелигенция, и се завърши със 70-те години, когато се разгръща народническото революционно движение. Творчеството на Тургенев означава цяла епоха в развитието на руската класическа литература и оказва плодотворно въздействие върху други литератури, между които на първо място френската. В поезията му особено изпъкват поемата „Параша“ (1843), за която ласкаво се отзовава Белински, и забележителният сборник „Стихотворения в проза“ (1882), в който писателят по своеобразен начин обобщава темите, идеите и мотивите на цялостния си творчески път.
Когато в мен забравеното име
разбуди отклик, неочакван зов
от стихнали страдания, незрими,
от минала, загинала любов,
срамувам се, че бавно аз живея,
че всичко пази моята душа,
целувки вехти, сълзи виждам в нея
не мога с нищо да ги разруша.
Да, срам ме е. И ми е тъжно даже,
нима съм аз допущал и в съня,
че никой чувствата не ще премаже,
че себе си докрай ще съхраня?
Че аз съм прав да срина горделиво
ония детски, минали мечти
и всичко, дето свети боязливо
и като цвят в душата ми цъфти?
За оня спомен тъжно е, боли ме,
че бях готов да го осмея с глас.
Аз ще повторя блесналото име —
и в миналото ще отплувам аз.
Утро мъгливо, сребристо-застинало,
ниви печални, в снега изоставени,
в миг ще си спомниш и времето минало,
а и лицата отдавна забравени.
Ти ще си спомниш и речи горещи,
погледи жадно и плахо улавяни,
първите срещи, последните срещи,
скъпия глас, в звуци сякаш сподавени.
Ще си припомниш разлъката странна,
всичко тъй родно отдавна отнето е,
слушайки тропота глух непрестанно,
гледаш замислен — широко небето е.
И бягат облаците златни
над уморената земя;
в полята росни, необятни
мъглата сякаш занемя;
ту бъбри ручей в долината,
ту гръм далечен прогърми,
ленив ветрец с крило в листата
като във мрежа зашуми.
Мълчи в тъма гора висока,
тъй утомително мълчи.
И само в сянката дълбока
безсънен лист ще отзвучи.
Звезда трепти на небесата,
прекрасна като любовта.
И леко, свято е в душата
като през детските лета.
Отдавна облаци в далечината
се трупат тежки — раснат страшни, тъмни…
И ето че грамадата се срива.
Начален облак слънцето закрива
и плува шумно; изведнъж мъглата
залива въздуха; въртят се листи,
кръжат… а птиците съвсем притихват…
От къщите надничат само хора,
прозорци хлопват и врати заключват…
Големи капки падат… и внезапно
по пътя стълбове от прах се вдигат;
и удря вихър стрехи и стени
тъй злобно, сякаш рукнаха потоци
от дъжд… и после едър град заскача…
Дърветата се мятат, бият… Сблъскват
се облак с облак… Мълния! И грохот!
Гръм трясва, прокънтява надалеч.
Дъждът се лее на широки струи,
плющи, шурти, а вятърът го вее,
разкъсва водния порой… нов гръм!
През селото, раздърпан, гологлав,
селяк след стадото задъхан тича,
след него друг му маха и крещи…
Такава суматоха!… Но когато
отмина бурята, как весело е всичко!
Как ласкаво се смеят небесата!
И облачета пухкави и леки
летят; шептят потоци и листа…
Прахта изчезна, чиста е тревата;
проскърцват порти; чуваш възклицания
звънливи; с пърхав шум долита гълъб
на пътя чист и блеснал от дъжда…
В ракитите врабците зацвърчават;
момчетата се смеят босоноги;
купни разнасят хлебен аромат…
И сякаш злато слънцето разлива
по млади трепетлики и брези…
В дни на съмнения, в дни на тягостен размисъл за съдбините на моята родина — единствен ти си ми поддръжка и опора, о, велик, могъщ, правдив и свободен руски език! Ако те нямаше теб — как да не изпаднеш в отчаяние от всичко, което те заобикаля? Но не може да се повярва, че такъв език не е даден на велик народ!
Спри! Каквато те виждам сега — такава остани завинаги в моята памет!
Последен вдъхновен звук се отрони от твоите устни — очите не блестят и не светят — те тъмнеят, натежали от щастие, блажени от съзнанието за онази красота, след която ти сякаш протягаш своите тържествуващи, своите изнурени ръце!
Каква светлина, по-тънка и чиста от слънчево сияние, се разля по твоето тяло, по най-малките гънки на твоята дреха?
Какъв бог със своя ласкав полъх отметна назад разпръснатите твои къдри?
Целувка свети още на побледнялото ти като мрамор чело!
Ето я — разкритата тайна, тайна на поезията, на живота, любовта! Ето го, ето го безсмъртието! Друго безсмъртие няма — и не е потребно. Ти си безсмъртна в това мигновение.
То ще отмине — и ти отново си стиска пепел, жена, дете… Ала какво те засяга! В това мигновение — ти се издигна, ти премина отвъд всичко преходно, временно. Това твое мигновение няма да свърши никога.
Спри! И ме направи участник в твоето безсмъртие, отрони в моята душа отблясък от твоята вечност!
Аз виждам огромна сграда.
Тясната врата отсреща е широко отворена, а зад нея — мрачна мъгла. Пред високия праг е спряла девойка… Руска девойка.
Мраз лъха от тази непрогледна мъгла; и заедно с вледеняващата струя от глъбините на зданието се издига бавен, глух глас.
— О, ти, която желаеш да пристъпиш този праг, знаеш ли какво те очаква?
— Зная — отвръща девойката.
— Студ, глад, омраза, присмех, презрение, обида, затвор, болести и самата смърт?
— Зная.
— Самотност, пълно отчуждение.
— Зная. Готова съм. Аз ще понеса всички страдания, всички удари.
— Не само от враговете, но и от близки, от приятели?
— Да, и от тях.
— Добре. Можеш ли да се жертвуваш?
— Да.
— Да станеш безименна жертва? Ще загинеш — и никой… никой дори няма да знае пред чия памет да се поклони!
— Не ми трябва нито благодарност, ни съжаление. Не ми трябва име.
— Готова ли си за престъпление?
Девойката наведе глава…
— И за престъпление съм готова.
Гласът не продължи веднага своите въпроси.
— Знаеш ли ти — каза той накрая, — че можеш да престанеш да вярваш в това, в което вярваш сега, да разбереш, че си се излъгала и си погубила напразно своя млад живот?
— Знам и това. И все пак, аз искам да вляза.
— Влез!
Девойката прекрачи прага — и тежка завеса падна зад нея.
— Глупачка! — изсъска някой подире й.
— Светица! — долетя отговор отнякъде.
Некрасов, Николай Алексеевич (1821–1877) — един от най-великите представители на класическата руска литература, поет-гражданин, трибун и демократ, продължител на реалистичните традиции на Пушкин, Лермонтов и Гогол. Поезията му отразява революционно-демократичния етап от развитието на руското освободително движение. Неин главен герой е народът, страдащ под игото на помешчиците и самодържавието. Неин основен мотив е мисълта за дълга на поета пред народа, за гражданската функция на изкуството. Националното своеобразие на Некрасовото творчество се състои в изобразяването на социалните противоречия на селска Русия, в избора и пресъздаването на герои от народа, в отношението към цялостния живот на Русия от чисто народни и широко демократични позиции. За стила на Некрасов е типично взаимодействието на лиричното и епичното начало, широкото използуване на сатирични и пародийни елементи както в лириката, така и в поемата. Некрасовата поезия е органично свързана с поетиката, езика и мотивите на фолклора. Поетът не се бои да въвежда в стиховете си прозаизми, диалектна лексика и неблагозвучни, да съчетава различни речеви структури и стилове — битов, публицистичен, народно-поетичен, ораторско-патетичен, пародиен и т.н. По този начин той обогатява изразните средства на поезията. Творчеството на Некрасов оказва силно въздействие върху по-нататъшното развитие на руската революционна литература.
Украсяват те теб добродетели,
тъй далечни и чужди за нас!
Нека даже небето свидетел е! —
От сърце уважавам те аз!
Че змия не обиждаш напразно ти,
на злодея помагаш дори,
и не са от вдовици откраднати
и от просяци твоите пари!
И със силния дружба не правиш ти,
та при нужда той теб да крепи,
и без умисъл с него оставяш ти
свойта щерка красива да спи.
Да, до днеска селяк не отблъсна ти:
„Наши братя са те во Христа!“
И роднините свои небръснати
ти не гониш с плесник през врата.
Аз не питам дали е откраднато
всичко, що е в сандъка ти днес —
като дар от небето ти падна то
за доброто ти име и чест!
Украсяват те теб добродетели,
тъй далечни и чужди за нас!
Нека даже небето свидетел е! —
От сърце уважавам те аз!
Във трезво положение
животът е горчив.
Душевно угризение
и гняв, и срам парлив,
в гърдите скръб мъчителна…
И търсиш като луд
ту слава съблазнителна,
ту грях, ту тежък труд…
По-бедна става бедната
къщурка в трезвен час
и твойта майка, бледната,
по-бледна е тогаз.
Кому ли ти потребен си —
объркано вървиш,
от всички и от себе си
самичък се гнусиш,
от злоба път не виждаш ти…
Във всеки твой парцал
с насмешчици обиждащи
светът се втренчва цял!
И всичко в сън сънувано,
красиво и в лъчи
върти се разлудувано
пред твоите очи!
И триста изкушения
раздразват те така,
че мамят престъпления
нетвърдата ръка…
А малко искат всичките —
за мама трябва цяр
и дрешки за сестричките…
И ти ще бъдеш цар!
Да, да не беше тежкият
унищожаващ труд,
живял бих по човешки аз,
не бих пил като луд!
От твоя път губителен
отказал бих се аз
и в друг труд, обновителен,
изгарял бих тогаз!
Но вън враждебно чака те
светът, в мъгла обвит…
Един път за беднякът е —
към кръчмата — открит!
На весел пир поел, в пресечка замърсена,
бях вчера поразен от безобразна сцена:
откраднат бе геврек от дребен продавач.
Той трепна, побледня, повдигна вой и плач
и хукна, закрещя: „Крадеца! Дръжте, хора!“
Крадецът беше спрян и хванат посред сбора
от нароен народ — геврека бе наял
и мръсен беше, бос, навлякъл сив парцал.
На болното лице изписали се бяха
отчаяна молба, надежда, срам, уплаха…
Довтаса полицай и втори викна той,
започна разпит строг и след това стражаря
престъпника напред подкара под конвой.
На спрелия колар извиках аз да кара…
И богу от сърце благодарих на глас
за туй, че цял имот в наследство имам аз…
Смях! — Ванка файтонджията-глупак,
за да направи мъничка аванта,
последната токичка лъсна чак
на старата си, уморена кранта.
Продажен свят! И ти ли не така,
придавайки си красота фалшива,
приглаждаш всеки косъм със ръка
по своята глава полуплешива?
Но вий — коларят смешен, вдетинен
и толкоз пищно вчесаната дама —
не весел смях възбуждате у мен —
навсякъде е скрита мрачна драма.
Насмешките ти не обичам аз.
Те са за хора празни и унили,
а ние с тебе чувства сме целили
и капка чувство все сме съхранили —
насмешките съвсем не са за нас!
Додето още срамежливо, нежно
по-дълго да си с мен желаеш ти,
докато още в мен кипят метежно
ревнивите тревоги и мечти —
не бързай с таз раздяла неизбежна!
И без това е близко вече тя:
кипим по-силно, пълни с жажда буйна,
но в нас със таен хлад пълзи скръбта.
Реката по е бурна в есента —
по-хладна е вълната бързоструйна…
О, мила, значи, всичко бе шега?
Как малко съм ти вярвал досега!
Ридах над твоето отмерено-сурово
и кратко, сухо писъмце!
Ни с ласка дружеска, ни с откровено слово
ти не зарадва моето сърце!
И питах се: „Кой демон на раздора
е водил насмешливата ръка?“
И шепнех си: „Да бе причина спора,
а то тъй нежна, тежка и така
горчива беше нашата разлъка!“
Аз още помня оня миг тъй скъп
и ти отново ми изпращаш мъка,
съмнения, догадки, тайна скръб.
Кажи: защо? Не от лъжи ли стари,
разпръснати от ревностни клюкари,
обида тежка кипна в твойта гръд?
И изнурена от недъга вечен,
над нежния другар, сега далечен,
ти без пощада викна го на съд?
Или пък то прищявка бе случайна,
или забравен гняв? От тая тайна
неразрешима страдах и горях,
в догадки с ум изплашен аз блуждах,
аз жалък бях в теглото си сурово…
Но — край на всичко! Със едничко слово
на моята душа възвърна ти
и любовта, и прежните мечти,
и ти изпраща тя благословение
като внезапно, прелестно спасение…
Тъй дойката в гората заведе
дете и кляка в храстите високи.
Зове я със тревога туй дете
и мята се в страдания жестоки,
и отмаляло пада на пръстта…
Но изведнъж обажда му се тя…
От радостта забива му сърцето,
забравя всичко с плач и смях детето.
И скача то и бяга презглава,
не й се сърди вече за това…
И до виновницата за страха се затаява —
като че ли от смърт го тя спасява…
Не, муза ласкава — тъй мила и прекрасна —
не ме е блазнила със песен сладкогласна!
В небесна висота, като вълшебен дух,
не е изпълвала тя детския ми слух
със свойта прелестна хармония и не е
от люлка учила душата ми да пее
посред забавите в младежките ми дни.
С мечта неясна тя ума ми не плени
и като влюбена другарка тя пред мене
не се е мяркала в ония дни блажени,
когато чезнем по вълнуващия зов
на неразделните и муза, и любов.
Но тегнеха над мен — неласкави, сурови —
на друга муза тъй омразните окови,
на муза — спътница на бедните в света,
родени за труда, веригите, скръбта, —
на муза плачеща, която все тъгува,
която проси и отчаяно жадува:
за нея златото е вечният кумир…
Прегърбена от труд, тъгуваща безспир,
до люлката ми тя пред свещ димяща седна,
когато в тоя свят дойдох във хижа бедна,
и с колко много скръб тя песни ми запя,
с напев тъй прост… И неведнъж не изтърпя
мъчителната скръб на тия песни свои,
и тя повтаряше риданията мои
или със песен, де проникваше шега,
от сън ме будеше… Но нейната тъга,
когато юноша бях вече — не престана.
Безумна смесица бе песента й странна:
долавях в нея и прекрасната мечта,
и дребна сметка, и най-кална суета,
навеки стъпкана любов, сълзи обилни,
проклятията и заплахите безсилни,
и в своя гняв и против неправата съдба
кълнеше се — до смърт да води тя борба.
Това бе музата, която — уязвена —
дори сред веселба бе мрачна, настървена,
която викаше сред гняв: ще отмъстя! —
и призоваваше гърма господен тя.
Бе озлобена тя, но любеща и нежна,
нетрайна в нея бе жестокостта метежна,
гневът й стихваше, смиряваше се тя
и — неочаквано изкупваше страстта,
страстта към буйствата, към свойта горест люта,
с една прекрасна и божествена минута,
когато — страдаща, измъчена — „Прости
на враговете си!“ я чувах да шепти.
На тая плачеща и непокорна дева
аз чувах винаги — така суров — напева,
додето най-подир, сред горести безброй,
не стъпих с нея аз ожесточено в бой.
Но все пак траен е и кръвен е съюза
със мойта страдаща и нелюбима муза:
през бездните на Зло, Насилие и Глад
тя ме е водила — през труд — във тоя свят
и на скръбта си тя научи ме — от нея
научих също как за тая скръб да пея…
Аз славно пътешествах: руският ни край
оригинален външен вид и облик има;
о, не, че във селата кръчмите са рай,
о, не, че писарят в града рушвет не взима —
с грамадни форми тук обайва ни света,
с огромни, несънувани дори простори.
Безбрежно-ширните пространства на степта
ливади се зоват; и плуг да ги запори —
те нямат край! Села из лесове стоят
подобно острови до далнините сини,
красят полето, а очите ви зоват
на работата селска пъстрите картини…
Работи като мравка нашият селяк,
и грубите ръце, лицата загорели
не ме учудват вече — аз от мрак до мрак
във полски труд ги наблюдавам от недели.
Но не мъжете само впримчил е трудът —
дечица, даже бременни жени и баби —
те общо цял живот се трудят и търпят
и тъжно е, че някои са бледни, слаби!
Аз мисля си, че многото гори, земи
ги карат да работят като луди.
Селякът алчен трябва да се вразуми,
че зле за него е тъй жадно да се труди!
С такава цел навярно между тях
мъже в сюртуци немски важно скитат.
На някои камшик в ръцете аз видях…
Добре! Та как ли инак ще ги превъзпитат —
простаците!…
Какви реки шумят в степта!
Какви гори! Пейзажът руски скоро, боже,
ще затъмни прехвалената красота
на Рейн — кълна се! Но на Франция — не може!
Във Франция аз свойта младост преживях,
пред нея, както казват, всичко свива шия,
но все пак аз пред всички честно си признах:
съвсем не мислех, че такава е Русия!
Природа — бива я! Признавам — красота,
рушвети няма, спах и ядох за петима.
Да! Има средство да пътуваш по света —
със френска кухня и със руско графско име!…
Едно е лошо — че навсякъде до днес
със все една и съща приказка негодна
селякът дразни съвестта ми благородна
и моята сиятелна дворянска чест:
помешчик ли е — значи, е злодей, мъчител,
управител — отявлен кожодер, грабител!
Запитам ли коларя: „Кой живее тук?“
— Помешчик… „Добър ли е?“ — Ами, че… бива…
но… „Що братле?“ — Май с малко тежък е юмрук —
като те перне — край!… „Да, хун — с природа дива…“
— А, не, че нещо! Малко е така… гневлив,
но инак е добра душа — това е знайно.
Със нас дори е често ласкав и правдив,
а някога избива зъби — тъй, случайно.
Е, лош — не лош, все пак е поносим,
по-лоши има. Ето — сочи ми коларя —
тук славно селяните се разправяха с един.
„А? Как?“ — Направиха кайма от господаря…
„Как тъй?“ — Ревнивец-мъж накълцал го със стръв
жив — къс по къс, попаднал в лапите му, значи…
„Защо?“ Защо ли? — Имал обичай такъв:
на своя гвоздей чужда шапка да закачи.
„Какво?“ — Ожени ли се някой — първа нощ
жена му по закон ще спи със господаря.
И тръгнал с нея той… Ала народът лош…
Мъжът търпял, не хващал първо вяра,
накрая със сатъра… Но погледнете тук дори:
хей там се вижда хълм. Във къщата над него
живеят четири помешчици-сестри.
Тях селянията за срам и присмех взе ги.
Имението — седем къщи, беднота,
едва се поминуват, каквото и да правят.
Не стига туй, но всяко лято за беда
помешчиците по детенце им доставят… —
за десетина годни селският народ
увеличи се с тридесет и трима души —
не ги е еня, а селякът цял живот
се бъхти и гладува, та се вдига пушек…
Навсякъде — едно: кой със слуга ноще
обирничел; кой сгазил мъничко човече…
Неща такива толкоз много чух, че те
ми доскучаха и не ги и пиша вече.
Нима такива са дворяните в Русия?
Аз бях у някои: е, груби са, не крия —
той казва на жена си „ти“, а тя на него „вие“,
ракия, кал, кожуси, воня, мръсотия…
Но има други: дом приличен и богат,
на щерките — роял или фортепиано,
стопанинът със Запада позапознат,
жена му не заспива без романи,
живеят въобще порядъчен живот
и гледат най-прилично, умно на нещата…
Едва ли те държат мужика като скот!
Аз наблюдавах — от каретата — селата,
народния живот — там няма нищета!
Когато в своите имения навлязох,
се сбраха селяни пред моята врата,
реват: „Ура!“ Аз на балкона се показах.
„Доволни ли сте?…“ — „Доволни сме!“ — крещят.
„И от управителя?“ „Да-а!“ Като другари
говорихме, поих ги, после — пак на път…
Убих един бекас в блатата стари,
заминах си. С тях малко бях, ала разбрах:
свободно те играят, пият, а сред тях
управителят ги потупва по плещите
като добър баща и кротък покровител…
И повече — какво?… А ако има днес
любители на бич, на робство и тиранство,
които, плюли на хуманност, дълг и чест,
петнят родината и руското дворянство —
къде си, сатира, със своя бич, къде?
Разглеждах цяло лято руски книги тука —
като копейки стари са изтрити те,
морал изтъркан, безнадеждна скука…
Да! Жалко! Дреме руският свободен ум
А сатирата действува като куршум —
тя да удари и прикритите умее.
О, колко много, много вече й дължи
Европа (може би, отчасти и Русия)
услуги важни…
Във тържествени дни край парадния вход,
във душите — със странна уплаха
(мъка вечно гнети сиромаха),
преминава незнаен народ.
Идва гост, казва име и звание,
горд минава през тая врата
и отива си той с мисълта,
че това му е просто призвание.
А през делнични дни в тия порти отвред
чукат хора отрудени — те
търсят работа, помощи — и са безчет.
Ето: старец, вдовица с дете.
Всяка сутрин редовно, насам и натам
куриери с книжа заминават.
И ще чуеш как някой си пее „трам-трам“,
а пък други в сълзи се задавят.
И видях аз веднъж прости селяни там,
кой ги знае отде долетели,
поклонили се бяха във божия храм —
тук пред портите бяха се спрели.
Появи се вратарят. „Пусни ни!“ — мълвят,
а в очите им — плаха надежда.
Той изгледа ги — див свят! Кого ще пленят
в тая груба селяшка одежда,
с кръст на шията, а на гърба —
вехта, скъсана вече торба
и нозете им — окървавени,
във подлоги със върви скрепени.
(От далечен край — гладни, без сън,
те вървели са, без да се спират.)
Чу се глас: „Изпъди ги навън,
господарят такива презира!“
Порти хлопнаха в същия час,
свойта лепта простряха тогаз
на вратаря, но той я не взе.
Пак помъкнаха морни нозе…
Слънце грееше — жар нетърпима!
Гологлави, мълвяха те: „Боже, плати му!“
И сред душния пек, и сред душния прах
аз ги гледах из пътя, додето можах.
Господарят на тоя палат
още спеше сън тих и благат.
О, ти, който си мислиш: живот благороден е
да живееш във страсти, в шега,
във игри, във разврат, в празноходене,
събуди се, върни ги сега!
Ти вкуси и това наслаждение!
Помогни им ти, дай им спасение,
но щастливият — винаги днес
мъчно вижда, че друг е злочест.
Нямаш страх ти от гръмове грозни, небесни,
а пък земните — те са във твоите ръце.
И живеят тез хора, за теб безизвестни,
с безизходна тъга във сърце.
Що ти струва, че те са в нещастие?
Що те свързва със тоя народ?
Гледаш другите ти с безучастие,
вечен празник е твоят живот.
И защо? „За драскач — забавление“,
тъй народното благо зовеш.
И живееш си ти в наслаждение,
и сред почести ти ще умреш.
В безметежна аркадска идилия
ти ще легнеш в последния ден
под чудесния свод на Сицилия,
от приятния хлад упоен,
като гледаш небето лазурно
как се къпе в морето безбурно
и от слънцето — златни следи;
очарован от дивното пение
на кристалните морски води,
окръжен от безсънното бдение
на роднини, приятел и ближен
(впрочем чакат те твоята смърт),
и праха ти — във родната твърд,
в гроб ще спуснат… Герой, но навред
от народа обиден, угрижен,
мълчешком ти ще бъдеш проклет…
От лъстците безсрамно възпет!
Но защо таз особа тревожим
зарад дребния, малкия свят?
Да излеем над него ли можем
безопасно и злоба, и яд?
Що важи, че животът е строг?
Що важи, че селякът тъй страда?
Тъй отсъдил е, казват те, бог,
на селяка това му се пада.
В механата опушена, сплута
често виждаш как пие без свест
и пиян се из пътя залута
и застене… Край роден злочест!
Покажи ми ти нейде кът някой,
не съм виждал аз никъде кът,
дето твоят сеятел, селяка,
не е стенал с измъчена гръд!
Стене той по поля, по долини,
стене той във тъмници и мини,
на ръце с ръждясал синджир;
стене той под купите, кръстците,
под колата, сред степната шир;
стене в хижи, от слънцето скрити,
и как стене той — можеш да видиш
пред съда, пред дворците щом идеш.
Спри край Волга: чий стон се разнася
над великата руска река?
Този стон песен наречен у нас е,
гемиджиите пеят така.
Волга, Волга! Макар многоводна,
не заливаш земята ни ти,
както мрачната скръб, всенародна,
ни залива и страшно гнети.
Де народ — там и стон… Ех, сърдечний!
Докога тия стонове вечни!
Ще се сепнеш ли някога ти,
или — роб на съдбата, закона —
ти във своя път вече се спря,
изпя песен, подобна на стона,
и духовно навеки умря?…
Много бедна е земята ни —
няма и трева за кравата.
Само си седи, почесвай се
и ругай живота здравата.
Спиш, не спиш — лежи на печката,
милвай се на гладно с милата,
трупай нови тежки дългове,
пръскай си без полза силата.
А беда по-лоша има ли —
да те гони вечно нуждата!
Тръгнеш да се цаниш някъде —
все по хората, по чуждото!
Семипалови, търговците,
никак не признават постите
и като вода във чашата
сипват масло: не са прости те!
В празник имат тлъсто овнешко,
над чорбата пара носи се —
ще се пръснат от преяждане,
па току отпуснат пояси!
Хъркат цяла нощ преситени,
денем работят стопаните.
Ей! Вземете ме на работа,
че за труд сърбят ме дланите!
Заповядайте през лятото
да обръщам целините ви,
заповядайте през зимата
да сека дърва в горите ви —
как ще падат с трясък дъбове
и ели със сняг накитени:
как ще бляскат като сребърни
в бял калпак от скреж косите ми!
1
Колар наперен, буйна тройка,
звънче под шарена дъга,
в калта коне със стъпка бойка
търчат. И в тройката сега
седи намръщен, с вид победен,
стражар с мустаци цял аршин,
а редом с него — тих и бледен,
двайсетгодишен господин.
Запенени летят конете
и адски вият ветровете,
обвито е небето с мрак…
Ни къща, ни пътека крива,
намръщен, мокър гъсталак…
Къде ли тройката отива?
Бог знай къде — във пустош дива.
2
Какво престъпно, лошо нещо
извърши? И какво си ти?
Ти може би на нощна среща
съпруга чужда прелъсти?
Но нейният съпруг ревниво
те проследи и оскърби,
а ти, безумец, горделиво,
не изтърпя и го уби?
Мълчи той. Бурята напира,
стражарят кръчмица съзира
и важно заповядва: „Стой!“
Там девет чашчици изпива
и тройката по пътя свой
отлита с гръм и звън — отива
бог знай къде във пустош дива.
3
Или погуби те със страшна
съблазън жълтият метал?
Дете на користта сегашна,
ти чужд имот си пожелал?
И дом добре познат, когато
градът е стихнал уморен,
обрал си с взлом, но в тъмнината
си бил открит и уличен?
Мълчи той. Вие бесен вятър,
прегърнал го като приятел,
пияният стражар пъхти.
Ту пей коларят, ту сънливо
подсвирва. Тройката лети,
гърми, звъни в калта — отива
бог знай къде във пустош дива.
4
Или ти никой не окраде —
не си от тоя род артист,
а твойто име, син на ада,
е кръвожаден нихилист?
Какво ли пъклено коварство
замисли да осъществиш —
да сринеш руското ни царство,
инспектора да заклеймиш?
Мълчи той. Вият ветровете,
уплашени пръхтят конете,
встрани отбиват, и камшик
над тях коларят с вик извива.
Колата иззад хълма в миг
се мярва, скрива се — отива
бог знай къде във пустош дива.
О, Муза! Вече съм пред гроба!
Дори виновен в тоя свят —
вината ми да умножат
сто пъти хората от злоба,
ти не плачи, не може, виж,
да се погаври с нас тълпата —
помежду мене и сърцата,
знам, няма ти да позволиш
да се унищожи съюза!
Без обич само чужденец
ще спре пред тази без венец
от бич окървавена Муза!
Жадовска, Юлия Валериановна (1824–1883) — поетеса и белетристка. Поезията й се отличава със задушевност и простота. Най-хубавите й стихотворения са посветени на любовта, природата и безправното положение на жената в обществото. Творбите й са свързани с народнопесенните традиции и към някои от тях са писали музика М. И. Глинка, А. С. Даргомижски и др. композитори.
Ти скоро за мен ще забравиш,
но аз ще те помня със страст;
ти други ще любиш, разлюбваш,
а никого никога — аз!
Ти с нови жени ще се срещнеш
с различни лица и съдби,
и нови наслади ще вкусиш,
ще бъдеш щастлив може би.
Аз тихо и тъжно живея
живота си, пълен с тъга;
и гробът ми само ще знае
как любя и страдам сега.
Често пред прозореца във здрача
аз седя самичка и до късно
тихичко си пея тъжни песни
или ме налягат странни мисли,
или гледам къщата съседска
и виждам: зад стъклата светват
изведнъж запалени свещи
и се мяркат нечии главици,
и започват живота вечерен…
Понякога тъжно ми става;
друг път лъч от светлина ме стига,
със щастие тихо ме облъхва.
Как ми е хубаво! Далеч над мен
се носят черни облаци в редици…
Свеж вятър духа в моето лице,
цветята пред прозореца поклаща;
далеч се чува гръм; един бял облак
лети насам тържествено и бавно…
Как ми е хубаво! Пред тази буря
тревогата в душата ми утихва.
Безцелно гледам аз към облаците бели.
Отново, облаци, тук дружно долетели,
летите устремно във пролетната вис,
въздушни, бисерни, в безкраен строен низ!
С очи печални аз ви гледам и мечтая —
и как да полетя подире ви желая!
Прутков, Кузма — колективен псевдоним, под който през 50— 60-те години на миналия век писателите А. К. Толстой, А. М. Жемчужников и В. М. Жемчужников публикуват стихове, басни, афоризми, комедии и литературни пародии. Псевдонимът Козма Прутков за първи път се появява в печата през 1854 г. Творбите, свързани с неговото име, осмиват мнимото величие, самодоволната пошлост и консервативната мисъл в условията на полицейската държава. С изострянето на борбата на демократичните сили срещу реакцията сатиричните черти в образа на Кузма Прутков се засилват. Неговите афоризми и досега се ползуват с широка популярност. Много от тях са станали пословици и поговорки.
Ако в тълпата някого съзреш ти
без дрехи наг[45];
как с лоб, забулен в облаци зловещи,
преплита крак;
перчемът му е щръкнал в безпорядък;
надава глас
и тръпне цял в нервически припадък —
това съм аз!
Тълпата го язви с ненавист нова
през всички дни;
венеца му от лавър е готова
да оскверни;
но той гръбнак не кърши без почивка,
той устоя!…
Това съм аз: на устните усмивка,
в гръдта — змия!
Я ми дайте на Самсона
силата, Сократов ум;
дробовете на Клеона,
форума разтресли с шум;
Цицероновите думи,
Ювеналовата злост,
на Езопа злите глуми
и бастуна му непрост!
Бъчвата на Диогена;
Анибаловия меч,
който в бой за Картагена
е свистял в свирепа сеч!
На Психея махът верен,
на Сафо таланта плах,
още: пояса Венерин
и Аспазиния смях!
Я ми дайте на Сенека
черепа; Вергилев стих —
ще се изуми човека
от характера ми лих!
Мъжеството на Ликурга
щом усетя във гласа,
с нов глагол Санкт-Петербурга
тръгнал бих да потреса!
И, разбира се, тогава
ще засвети с блясък нов,
ще се слави с гръмка слава
името: Кузма Прутков!
Заря се запали; и слънце се скри.
И виж, че небесния покрив гори
елмазно.
Бих искал да гледам през цялата нощ
високия, чудния звезден разкош
напразно!
Очи съм притворил, но още търпя.
Боя се, о музи, че в миг ще заспя
сън вечен!
Кой моята лира ще вземе тогаз?
Венец кой ще свие в най-скръбния час?
И кой ще заплаче над гроба ми с глас
сърдечен?
Ах, ето те, страж мой! Любезна луна!…
Изгряваш и тръгваш, над кръг светлина
въззета!…
Душата ми, нощна царица, мълчи,
отстъпил пред своите морни очи,
насън вече виждам сред ярки лъчи
поета.
И себе си виждам във този поет,
в човешки сърца или страсти поред
се вглеждам.
И мислите виждам, закътани там,
и цяла вселена мълчи като храм
и слуша как трепетни звуци едвам
нареждам.
И моята слава фанфарно звучи,
тълпата замира и пули очи
с боязън.
Но ето… умирам и лягам смирен,
засипан от пръст, от сълза оросен,
във гроб — с седемнайсет колони над мен
белязан.
Пред Феб появявам се, чуден певец.
И Феб на главата ми лавров венец
постави.
И нимфи край мене въртят хоровод
и Феб ме ласкае от синия свод;
пробуждам се — жалко! — кипя от живот
и здраве.
С усмивка на тъпа невяра, профан, ти
лицето ми гледаш и гордия взор;
защо предпочиташ пред моите таланти
контетата столични с техния спор.
За мене звучи като в книга познато,
че ти от суетен живот си обзет,
че ти се надсмиваш над дръзкото ято
поети; но слушай какво е поет.
Тоз, който си служи със римата точно
и ритъма учи години подред
и който, страдалец, се крие нарочно
от чуждия поглед — това е поет!
Тоз, който не страда от жалост човешка,
за който светът е презрян и проклет
и чуждите сълзи посреща с насмешка —
това е велик и всесилен поет!
Тоз, който обича старинна Елада,
Ахарна обича, Олимп и Милет,
Венера, Юнона и Зевс, и Палада —
това е изящен, пластичен поет!
Тоз, който заляга в стиха му да има
не смисъл, а огън, ракет, водомет
и ритъм с почукване мерен, и рима —
това е, повярвай ми, също поет!…
Не бой се, че гледаме с дързост чепата,
че ходим сурови, че пазим престиж,
че вдигаме гордо глава над тълпата;
по друго какво ли ще ни… отличиш?!
Презрение виждаш в поета и злоба;
той крачи прегърбен под тежкия кръст;
но я погледни го с каква е утроба:
душевно — добър, и физически — тлъст.
Клейми, тълпа, клейми сред суети всечасни
от низка завист моя гръмогласен стих:
не можеш! Аз съм питомец на музите прекрасни,
на златния триножник сам се посветих!…
Ти злобствуваш?! Но виж какво презрение
и гордост пламват в моя огнен взор,
как смело черпя сред море от вдъхновение
оловен стих и те клеймя с позор!
Да, да! Отричай ме!… В словесната престрелка
отвръщай се от мен, възторга си пази!
Но аз не ще се осрамя с позорна сделка,
глава не ще склоня пред сонма от врази,
а пеейки с наслада свойта песен жива,
ще пия вечно от чаровния нектар.
Назад, назад, тълпа!… И стига се надсмива!
Прутков не преотстъпва своя дар!
Но стой!… Кажи защо се смееш толкоз, сякаш
по-друго нещо си очаквала от мен?
Похвални думи ли?! Не ще да ги дочакаш!
Аз служа на дълга до сетния си ден.
Язвителна змия в гърдите ми се крие,
на устните ми — истина, в душата — гняв,
и аз със моя огнен стих ще те отбия
от пътя крив — във пътя прав!
Никитин, Иван Савич (1824–1861) — поет и белетрист, представител на демократичното движение в руската литература от 60-те години. Проницателен познавач на руското село и на низшите слоеве на градската интелигенция, той създава лирически герой, който едновременно носи чертите и на бедния селянин, и на интелигента-разночинец. Майстор на поетичния пейзаж, Никитин съзерцава природата през очите на обикновения труженик. Основните чувства, които вълнуват поета, са любов към родината и към измъчения народ и страстна ненавист към неговите поробители. Към много от текстовете на неговите стихотворения пишат музика композитори като В. С. Калинников, Н. А. Римски-Корсаков, Р. М. Глиер, С. Монюшко.
И дъжд. И вятър. Тъмнина.
Домът ми тъне в тишина.
Тук мислите ми не смущава
ни чужд, ни близък през нощта.
С игриво пламъче огрява
и мен, и моя кът свещта.
Обичам есен, от тълпата
и от шума й груб спасен,
като дивак, от свободата
на своя край опиянен,
да се завръщам в тази къща —
тя сякаш детството ми връща.
Забравям нужди, грижи. С мощ
изпълнен в тази свята нощ,
с виденията на душата
отново светло обкръжен,
се вслушвам как текат словата
и аз работя вдъхновен.
Щом утро озари стъклата,
прекъсва моят труд щастлив,
а на живота суетата
ме прави тъжен, мълчалив.
И всичко в мене жадно чака
като добър приятел мрака.
Аз знам, душата ти от мъка стене,
когато сам, в съмнение твориш,
Ръце отпускаш с длани на колене
и ням пред мъртвото платно седиш.
Захвърляш четка и бои сърдито,
оброняш на гърдите си глава
и твоето изкуство упорито,
и своя труд проклинаш след това.
Но после, щом гнева си уталожиш,
от творческата сила озарен,
върху статива пак платно ще сложиш
и ще работиш с обич нощ и ден.
И ето, вече всичко е готово:
прииждат хора и расте глъчта
и чуваш не едно похвално слово —
смутена млъква всяка клевета.
А ти стоиш с душа обезверена
пред своето платно отново сам.
Ни красота, ни мисъл въплътена
намираш в него и те мъчи срам.
Когато залез позлати реката
с прощалните си ласкави лъчи
и нощна сянка легне над полята,
и веселото село замълчи,
и заблести роса върху тревата,
посланица на чисти небеса,
а сребротканата мъгла намята
загадъчна премяна на леса —
в такъв час гледам с радост непозната
света безбрежен, веселия злак:
на вечната природа в тишината
сърце и ум покой намират пак;
духът ми ведър е и просветлен е,
освободен от земна суета —
тогава сякаш разговаря с мене
притихнал и уединен света.
Братя, нашата родина
робство смазващо търпи,
а душата ни проклина
и в сърцето гняв кипи.
О, Русия! Да немееш
в мъка, страх да те гнети
и за нея да не смееш
като син да плачеш ти!
Тук човек напразно дири
справедливост, мирни дни,
тъмно царство на мундири,
на вериги и сплетни.
Отдавна не виждам небето, цветята —
изпълва очите ми мракът дълбок.
Не сея, приличам на птица крилата —
нощувам и пея, където дал бог.
Но някаква сила — добра, непозната —
в замяна с чудесен фин слух ме дари:
шепти ми животът незрим в тъмнината,
когато не трепва тревица дори;
сух лист на земята без шум се отрони,
змия пропълзи сред висока трева,
докосне лек вятър тръстики и клони —
и знам безпогрешно какво е това;
еднакво и мъката, и веселбата
в тревогите дневни долавям и аз,
различните звуци, ранили душата,
превърнал на песен, запявам на глас.
Когато под нечий чужд покрив намеря
подслон и сред гостите с гусла в ръце
засвиря, а сам като струна треперя,
и пея с изпълнено с болка сърце,
отнякъде сила незнайна у мене
разлива жив пламък до пръстите чак,
словата извират и гуслата стене…
И сякаш проглеждат очите ми пак!
Зелени ливади, нивя необятни
и блясък на слънце съзирам дори,
вода сребропенна, цветя ароматни
и сенки прохладни на родни гори.
Изгарям от огън в часа полунощен,
а гостите слушат в захлас и мълчат,
и моят глас става по-звучен, по-мощен
и скръбните мисли по-малко горчат.
Замлъквам сред кръг от тълпа гласовита,
но нищо не чувам, че в унес дълбок
по цял свят душата ми волно се скита
и сълзи се стичат в неспирен поток!
На живота му дългият път
към печална развръзка отива,
но макар и с повехнала плът,
блян за радост духа му опива.
Отлетяха безгрижните дни
на любов, на гуляи с другари.
Старост буйната кръв вледени,
с тъжни мисли душата попари.
Възрастта с безпощадна ръка
го лиши и от смях, и от сила.
Няма щастие — вече така
и природата вижда унила:
сякаш старец с печални очи,
в тежка размисъл чело обронил,
в мрачен унес гората мълчи,
а повехнали листи подгонил,
сиви облаци, синя вълна,
вятър почва речта си сърдита,
бледолика самотна луна
над реката сънлива се скита…
А си спомня — бе хубав света,
беше гиздава булка земята:
тук — килимът зелен на степта,
там — обагрени в злато нивята,
под дърветата — хлад, тишина,
вятър весело пее в полето,
свети нощем огромна луна,
с шум реките текат към морето.
Незаплашван от бури, красив
като празник животът му беше
и духът му възторжен, щастлив
към простор без предел се стремеше.
А сега е съсипан — уби
тежка мъка навеки мечтите:
без да иска, душата скърби,
без да иска, се стичат сълзите.
И понякога мислиш с тъга:
старче, свърши животът предишен.
Чужд сред хората, ти си сега
като дънер изсъхнал излишен.
Плешчеев, Алексей Николаевич (1825–1893) — поет, белетрист, драматург, критик и преводач. За участие в социалистическия кръжок на М. В. Петрашевски той, също както и Ф. М. Достоевски, е осъден на смърт, а впоследствие присъдата е заменена със заточение. В ранната му поезия намират отражение идеите на петрашевците — неудовлетвореност от съвременната действителност, призив за борба и за саможертва, вяра в братството между хората. По-късно, присъединявайки се към революционните демократи, към некрасовската школа в поезията, изобразява бедственото положение на народа и социалните противоречия на града. Стихотворенията му „Вперед! Без страха и сомненья“ и „По чувствам братья мы с тобой“ се превръщат в популярни революционни песни. Плешчеев твори в областта на различни белетристични, драматургични и литературно-критически жанрове и развива плодотворна редакторско-издателска дейност, поощрявайки през 60–80-те години редица млади, талантливи писатели.
Със завист мъдреците гледам: те
са чели много, всичко им е ясно,
не можеш да ги уловиш натясно,
умът им — виж! — от книгите расте.
Това, което другите тревожи,
презрение в тях буди или смях;
съмнение да ги смути не може —
непоклатим е този свят за тях!
Но мисля си: животът ако смъкне
(дали от дързост или от злина)
като перука от плешивина
всезнайството им — хорът в миг ще млъкне!
И осъзнал трънливия си дял,
отхвърлил своите заблуди тежки,
ако се вдигне в миг родът човешки,
теориите хилави презрял?
Но впрочем, че грешат — и този път
те няма да признаят… И отново,
изпълнени с презрение сурово,
родът човешки луд ще назоват!
Ех, пътечката ми светла
ранен сняг в зори застла!
Беше време, златно време —
избледня като мъгла.
Беше време — и блестеше
слънчевата синева,
и пъстрееха цветята
в избуялата трева.
И шумяха с чиста радост
неизбродни лесове…
И в усоите звъняха
волни птичи гласове.
Носеше реката плавно
бисерните си води
и трептяха в тях безбройни
отразените звезди!
Ала есенният вятър
грабна сухите листа
и цветята закъснели
сгърчиха се от студа…
Към земи далечни, чужди,
под незнайни небеса
литнаха ятата волни,
онемя без тях леса!
Изпокриха се звездите
и в бурливите вълни
не лазурът чист сияе,
а смрачени висини…
Беше време — и сърцето
биеше в гръдта безспир;
обещаваше животът
само свобода и мир!
И за силите безбрежни
тесен сякаш бе света,
и духът — орел свободен, —
литваше в безкрайността!
И възвишената жажда
палеше кръвта във нас,
бе умът изпълнен с мисли,
а сърцето — с горда страст!
О, живот, нима отровни
бяха твоите стрели?
Над надеждите младежки
ти защо не се смили?
Всичко изгоря без време…
Тъй вихрушката без жал
кълнове, едва наболи,
кърши в порив полудял!
Беше време, златно време —
избледня като мъгла.
Ех, пътечката ми светла
ранен сняг в зори застла!
Природо-майчице! В деня
на скръб, душата завладяла,
глава от горест натежала
на лоното ти ще склоня.
На лесовете ти шумът,
прозвънналата птича песен,
лазурът земен и небесен
тъгата ми ще изцелят.
Да казват, че извръщаш взор
ти от човешките неволи
и че напразно ти се моли
духът от мрачния затвор.
Аз няма да повярвам! С нас
един живот живееш, близка.
Защо морето в мрака плиска
и листите скърбят на глас?
Защо небесните звезди
тъй нежно пращат на земята
лъчите си, защо тревата
и върху пресен гроб цъфти?
Знам, отговори ще дадеш
на всекиго, с любов безмерна
излял пред теб скръбта си черна
и радостния си копнеж.
Природо-майчице, недей
отхвърля онзи, който страда,
и с благодат, като награда,
за миг душата му съгрей!
Ти помогни му от лъжи
и леност тежките окови
да скъса… И със сили нови
по пътя си да продължи…
Ти на духа ми дай крила —
могъща вяра ми е нужна,
на истината за да служа
докрая с мисли и дела!
Пак снегът се топи, светли вади текат,
небесата по-топло синеят…
Още малко — и славеи ще долетят,
трели влюбени те ще запеят.
Всички чакат с копнеж тебе, пролет! И аз
днес очаквам с тъга притаена
да повее ветрец и в предутринен час
да осъмне гората — зелена.
Запленил моя дух, този шум и преди
примирение ми е навявал;
и е стихвала злобата в мойте гърди,
и съм вярвал, обичал, прощавал.
И дочувал съм глас да шепти: „Притвори
уморени клепачи навеки —
не е страшна смъртта в тези ясни зори,
в тези нощи, уханни и меки.“
И макар че боли да напуснеш света
в миг, когато цъфти и прелива,
е блаженство все пак, превъзмогнал скръбта,
да угаснеш без жалба горчива.
Мелодии отколешни, далечни
понякога изпълват вечерта.
В тях, оцелели, призивите вечни
трептят на неподкупната черта.
И се възправят призраци познати,
мълвят безжизнените им уста
с насмешка: „Бяхме силни и богати,
но легнахме отдавна ний в пръстта,
разбрали, че е тленна всяка слава,
че е безплодна земната борба;
че винаги злодеят побеждава,
а честните погубва зла съдба.
Спокойно днес в гробовете си гнием,
не може суета да ни смути.
За теб, човеко жив, от болка вием —
че още страдаш и се луташ ти!
В живота взираш се с надежда тайна…
Мечтите млади в теб кипят безкрай
и вярваш: работата всеотдайна
е сигурен залог за бъдещ земен рай.
Ела, последвай ни в небитието
без прангите на дълг или вина;
спасявай сънищата си, додето
не е попарила душата ти слана!
Каква по-хубава съдба от тази —
да слезеш в гроба необезверен…
Съмнението рано ни прегази,
умряхме — преди сетния си ден!“
Махнете се, видения проклети!
Не ме влече печалният ви зов —
аз чашата на скърби и несрети
до дъно да изпия съм готов!
И вярвам: идеалът не умира,
ще озари света ни с правда той!
Какво, че съм прашинка във всемира? —
Следа оставя всеки честен бой.
Махнете се!… А вие, звуци, в здрача
вдъхнете нови сили в мойта гръд!
Дори през кръстни мъки — пак ще крача
със благослов по земния си път!
Суриков, Иван Захарович (1841–1880) — поет-самоук, продължител на демократичните традиции на руската литература и по-специално на поетичните традиции на А. Колцов, Т. Шевченко и Н. Некрасов. Основните теми на неговото творчество са изнурителният труд на селянина, животът на бедняците в града, незавидното положение на жената и т.н. По време на революционния подем през 70-те години в поезията му се появяват бунтарски настроения. Много негови творби се превръщат в народни песни.
Животът като чудна птица
над бездната ме носи пак.
Бучи водовъртеж, звездица
проблясва в синкавия мрак.
Долита тътен, рев неясен
от бездната — като че ли
в желязна клетка звяр опасен
ръмжи край стръмните скали.
А облак скрие ли звездите,
усещам хлад и самота
и с болка пареща в гърдите
летя в безкрайна пустота.
Боя се: облаци стаени,
вой на враждебни ветрове,
люлеят се крила студени,
под мене мракът гъст реве.
Кога ще зазори зората,
нощта дълбока да смени?
Какво ме чака в далнината:
добри ли или тежки дни?
Смъртта си в мрак ли ще намеря,
или от зрака озарен?
Дали от ужас ще треперя,
или ще бъда примирен?
Кой отговора точен знае?
Догадки само: мисълта
в предположения блуждае,
мечта се сменя от мечта.
Смърт, вечност, светове безкрайни —
пред тях безпомощен си ти.
Съзнанието, че са тайни,
безсилния ти дух гнети.
Лятна вечер. Зад горите
слънцето изтлява.
Алена заря на запад
меко засиява.
Но и тя угасва. Тропот
нивите оглася,
че табунът на конете
лудо се понася.
Хващат буйните им гриви,
яхват ги децата.
Ех, че веселба и радост,
смях до небесата!
Пускат ги на воля после —
да пасат ги пращат,
и на купчина събрани,
разговор захващат.
А пазачите в гората
легнаха, заспаха.
Тихо е. Листец не трепва
в гъстата й стряха.
Птиците не пеят, става
все по-тъмно вече,
мълния проблясва само
някъде далече.
Кон изцвили, на врата му
прозвъни звънчето,
клонче изпращи и после
стихне пак полето.
И си спомнят най-различни
приказки децата:
ето, вещица се носи,
яхнала метлата;
таласъм крилат се спуска
над гората ниско,
пръскайки искри, прелита
змей крилат наблизко.
Бели сенки бродят в мрака,
мълком ги обграждат…
И децата боязливо
огъня подклаждат.
Съчките пращят и пламва
огън до небето
и прогонва тъмнината
надалеч в полето.
Тишина и мрак… Угасна
лампата. Лежа
сам и взирайки се в мрака,
в блянове кръжа.
Роят от мечти вълшебни
сладостно расте:
ту в душата ми долитат,
ту отлитат те.
Къщичка красива виждам,
цяла в светлина.
Нейната градина тъмна
дреме в тишина.
Въздухът благоухае,
смях звъни в дома.
Чакам в двора под върбата
в нощната тъма.
А тупти сърцето младо.
С пламнала уста
я очаквам: приближава
тя като мечта.
Страст и огън озаряват
милите очи.
Нежна славеева песен
надалеч ечи.
За прегръдка я привличам
с трепетни ръце.
Галят нейните къдрици
моето лице.
Тя признания свенливи
с шепот тих реди.
Чувствам щастие безмерно
в своите гърди.
За целувка ми поднася
устни като зной.
И долитат смях и песни
в нощния покой…
Ах, нима така отдавна
бяха тези дни?
Моето сърце изстина
и се вкамени.
Михайлов, Михаил Иларионович (1829–1865) — поет, публицист, преводач и революционен деец. За подстрекателство към народно въстание срещу самодържавието е осъден на шест години каторга и пожизнено заточение в Сибир. Умира четири години след присъдата. Поезията му заема видно място в демократичната литература на 60-те години. Тя е близка до принципите на некрасовската школа и продължава на нов етап традициите на декабристката поезия с нейното свободолюбив и гражданска патетика. Михайлов е един от най-големите руски преводачи на XIX в. и изтъкнат теоретик на поетичния превод. Ал. Блок смята преводите му на Хайне за ненадминати в руската литература.
Същите картини безнадеждни,
същите нерадостни места:
черни лесове, полета снежни,
по селата гола нищета.
Чувам само стонове край мене…
И въпрос в сърцето се е впил:
вятърът ли в лесовете стене,
плач фъртуната ли е надвил —
в свойта вековечна изнемога,
в свойта търпеливост босонога,
ти ли стенеш клет, народе мил?
Телата до насита осквернили,
заровиха ви в гроба неизвестен
и заравниха след това земята —
да няма знак и никой да не знае
къде са костите ви без ковчези, —
следата от живота ви прекрасен
да заличат, дори и имената,
та те на идващите тук потомства
от гробищния кръст да не разказват
как вие правдата и свободата
обичахте и отстояхте смело;
на смърт отивахте с лица спокойни
и с вярата си, че ще дойде време —
наченатото ваше храбро дело
с победа величава ще завърши.
Не е далеч това. И нека гроба
да е незнаен, царската ненавист
да иска всеки спомен да изтрие
за имената ви и за делата —
вдън живите сърца живее той!
Сърца такива бързо се множат —
самоотвержени, могъщи, смели
и любещи…
До лобното ви място
стърчи разкошен храм. В редици горди
там има гробници великолепни —
блестят със злато и резба… Над тях
дими тамян и кандила блещукат
и всеки ден свещеници с одежди —
им пеят упокойни литургии.
Масивни гробници; а имената
на мъртвите ръката раболепна
е издълбала в камъка. Напусто!
Към тях щом само дъхне свободата,
ще секнат кандилата и тамяна
и клироса нает ще занемее,
ще се разпадне мрамора вековен —
последното напомняне за тях.
Не е далеч това. И на главите
с коварства и лъжи обременени,
и с престъпления — косата щръква
пред полъха на урагана близък,
на враговете като тътен страшен
се счупват вече ваште имена —
Рилеев, Пестел, Муравьов-Апостол,
Бестужев и Каховски! Иде буря.
И в тази буря внуците ви славни
ще ви въздигнат паметник всевечен.
Не златото на буквите нетрайни
ще връчи имената ви свещени
на бъдещето… Песента народна,
свободната… А песента не гине!
Не гробници ронливи ще опазят
светата ваша памет, а сърцата
на идващите пламенни потомства —
в сърцата им народната любов,
от род към род, завинаги ще свети —
кандило ще е тя, неугасимо.
Мей, Лев Александрович (1822–1862) — поет, драматург и преводач, близък до славянофилските кръгове. Тънък лирик и виртуоз на стиха. Идейните му позиции са сложни. От една страна, проповядва оттегляне от злободневните обществени въпроси в света на личните чувства и историческото минало, а от друга, проявява интерес към проблемите на съвременността и в стиховете му постепенно се появяват демократични, битови и социални мотиви. Автор е на исторически драми в стихове, по чиито сюжети пише опери Римски-Корсаков. Талантлив преводач на Анакреон, Теокрит, Шилер, Байрон, Мицкевич, Шевченко, Хайне, Беранже, на древноруския епос „Слово за похода на Игор“ и др.
Не знам защо тъга при нея ме гнети?
Не я обичам аз: обичаш ли, тъгуваш
и те раняват зле любовните мечти —
и в огън ден и нощ ти плачеш и ревнуваш!
Не я обичам, не… тя буди в мен тъга —
и толкова!… Защо — не зная. Затова ли,
че в мислите си тя за свободата жали,
че нейното сърце спокойно спи сега.
Или от чувството, че някога прекрасно,
но и напразно ум и страст ще й отдам?
Бог знае! Но сега не ми се влюбва страстно
и по̀ ми е добре да потъгувам сам.
Но ето я пред вас: къдрица се извива!
Спокойна гръд — лазур в очите й блести!
Каква е хубава и колко е красива…
Не знам защо тъга при нея ме гнети?
Все тъй, все тъй звучи в душата ми унила
познат отдавна глас и призрак скъп за мен
въстава в тоя миг с неудържима сила
из миналите дни като прекрасен ден;
напразно в спомена възкръсваш, сянко мила —
от страст и от живот съм стар и уморен!
Сроди се с леността духът ми уморен,
тъй както вятърът и есента унила,
като усмивката с една усмивка мила
и като сянката с вековен лес пред мен;
премного ме гнети и всеки божи ден
ме овладява тя със все по-нова сила.
Нерядко трепва в мен предишната ми сила,
като в гробовен сън не тъна уморен,
през вечната ми нощ поглежда светъл ден;
аз оживявам в миг и с песничка унила
прогонвам сянката, скучаеща пред мен,
но с тази преходност минутата е мила…
Къде се скрихте, дни на тази младост мила
и на живот, кипящ с неудържима сила,
когато мъката в ония дни за мен
бе още призрачна, когато уморен
не чувствах леността в душата си унила
и чаках хубав ден след хубавия ден?
Уви! Дойде и той — един фатален ден,
ден на сбогуване с любов и младост мила…
През бурния живот се нося аз с унила
душа… Една вълна ме тласка с чудна сила
бог знае накъде, но тъй съм уморен
и сенки, и мъгла съзирам покрай мен.
Защо, прогонвайки мъглата покрай мен,
през вечната ми нощ поглежда светъл ден?
Защо, щом от живот и страст съм уморен,
пред мен застава пак онази сянка мила
и нежният й глас с неотразима сила
все тъй, все тъй звучи в душата ми унила?
Когато склониш над рояла
главата си мила небрежно,
когато клавишите нежно
докоснеш с тъга накипяла
и звуци с притихнала мъка
у мен като сълзи се ронят
и сън на девойка напомнят,
и думи на скръб и разлъка,
сърцето ми никак не жали,
че днес ти е тъжно и болно;
ти страдаш сега своеволно —
така ли ще бъде, така ли?
Щом пламък младенчески жарко
по твойте страни се разлее
и твойте гърди разлюлее,
и светнат очите ти ярко,
и бързо пробягат ръцете,
и звукове плиснат лирични,
тъй весели, тъй мелодични —
тъгувам, че в звуците свети
доволство, което пилее
тъгите — гръдта ти терзали:
аз мисля — повторно едва ли
у тебе усмивка ще грее.
На София Григориевна Мей
Като болно хла̀пе езеро в гората
в неспокойна люлка плаче и се мята.
В облаци тъмнее висината синя
и така прелива в сребърна патина.
Вятър из гората като вълк се крие,
с луд порой в земята мълнията бие.
При подобен призив, прелестни и малки
хурките си хвърлят палави русалки…
Радва се родът им, че некръстен още
пени с гръд водата през такива нощи.
Драго им е с вихри да се надпреварят,
с гръмове сред кикот да се разговарят.
В нежните им шии плискат се вълните —
с бял и хубав гребен вчесват си косите.
Както бяла пяна в тъмнината свети,
тъй подобно рибки святкат им ръцете.
Също като огън бузките им греят —
взори с изумруди ярки зеленеят.
Малките русалки тичат в гъста пяна,
но една от всички малко изостана…
До брега доплува, на брега почака
и разтвори с бледи пръсти върбалака.
Край брега в листака скри се милолика,
бяла като лебед в гъстата тръстика.
Бурята притихва, вятърът връхлита
и с венци от листи езерото смита.
Облаците бягат — птици в небесата,
ронят се звездите — перли по земята.
Виж — двурог просветва месецът в небето:
къс от златен пръстен, грейнал над селцето…
В гъстата острица, лека и сърдечна,
плавно се прелива благовест далечна.
Благовест далечна плавно се прелива —
на вълни в душата бавно се излива.
Божи храм се вижда, песен плува свята
и сама неволно прави кръст ръката…
В бедните русалки тази тук вечерня
буди много болки, много мъка черна.
Трепнаха отново страсти преживени,
мярнаха се случки в паметта стаени…
Ето и селцето — нейде се е свила
хижа на старица и девойка мила:
старата я гали, тръпне и обича —
с панделка я кичи и в басма облича…
При такива грижи да расте голяма —
по-красива вече и в хорото няма…
Ягодки и гъбки там в леса мнозина
седмица берат ли, имат за година.
Катерички чупят лешници в лещака —
не една седянка вечер гости чака.
Точно тук юначни мяркат се момците,
точно тук честити смеят се момите.
Щерката до късно сладки песни пее,
майка й я чака, чака и более.
Огън тя запали — в двора нощ витае:
дълго е на гости вече дъщеря й…
Затова, че момък там й се понрави —
за беда голяма момъкът я бави.
А с бедата редом грях неканен броди…
Влюби се момата, с хубав момък ходи;
тъй се влюби, сякаш грабна й душата,
после я заряза — и дойде бедата.
Гълъбът отлитна и какво се случи?
Хорски присмех, дупка сред замръзнал ручей…
Малката русалка бели пръсти кърши;
плакала би с радост — и с това се свърши.
Иска да си спомни някаква молитва:
тя не е за нея — кикот зъл политва…
Гледай — щом селякът за към село свие,
бързайки към къщи, своя сивчо бие;
кръсти се, когато тоя кикот чуе,
от сърце се кръсти и към него плюе.
Добролюбов, Николай Александрович (1836–1861) — критик, публицист и поет, революционен демократ. Върху социално-политическите му, естетически и литературни възгледи оказват влияние Белински, Херцен и преди всичко Чернишевски. В своите статии разработва и отстоява принципа за народността в литературата, за художествената правда, за социалната функция на изкуството. Добролюбов е един от най-значителните литературни критици на миналия век. Върху поетичното му творчество силно въздействие упражнява поезията на Некрасов с типичното за нея съчетание в една и съща творба на елементи от разнородни поетични жанрове — ода, пародия, сатира, интимна лирика.
Хубаво ми е, когато
всичко тъне в тишина
и в небето, цяла в злато,
грее царствено луна.
Кротко, тихо, търпеливо
през гъстеещия мрак
на земята мълчаливо
златен лъч изпраща пак.
Мисли всякакви тогава
идват в нашите глави:
умно с пошло се сдружава,
тъжно с весело върви.
Светове безброй, безкрайни!
Удивен привеждам лик
пред извечните им тайни,
пред твореца им велик.
После дълго се любувам
на прекрасната луна.
Нощ е. Нито звук не чувам
в чудната й тишина.
Спомени незабравими
за въздишки при луна,
за копненията в рими
по любимата жена,
за учени наблюдения,
за петната и дори
за изкусни обяснения,
че и там живот цари…
После мисълта, че грее
само с чужда светлина
и че призори бледнее
бързо златната луна.
Затова навярно тя е
преизпълнена с печал.
Затова навярно тя е
бледолика, с жълт воал.
Ето, облаче застана
пред блестящата луна.
Над природата смълчана
легна гъста тъмнина.
След това е тъга стаена
за било и небило
и с душа опечалена
легнах в своето легло…
О, добре познавам тъжните, гнетящите
песни на Русия — моята страна.
Но сега дочувам радостно звънящите
звуци да огласят дол и висина.
Нека тези песни горестно-провлечени
да реди селякът, докато оре.
Участ непосилна, мисли неизречени
в тъжните напеви всеки ще съзре.
Но усетил вече святото влияние
на ума човешки, водещ към прогрес,
аз приветствам всяко светло начинание
и следя възторжен всичко ново днес.
И не ща да слушам жалби и ридания —
няма да помогнат горките сълзи.
Знам, сърцето има нужда от мечтания —
иначе безплодност ще го порази.
Предусещам светло утрешно всевластие —
скоро ще настъпят безметежни дни.
На напева тъжен ще откликват с щастие,
в песните печални радост ще звъни.
Нека да се пеят песните, гнетящите —
друго в тях долавям днес за първи път:
сякаш предвещават призивно звънящите
звуци, че ще стане по-добър светът.
В безстрастието си голямо,
безсилен, болен, отчужден,
приятелю, на тебе само
внуших любов до този ден.
Тя за душа, която страда,
е като лек незаменим.
Би пил елея й с наслада
човекът, ако е любим.
За мене твоята присъда
от смърт по-страшна бе, така
разби на чувствата съсъда
с безтрепетната си ръка.
Целебният балсам изтича
и аз го гледам ужасен:
нима в калта да коленича
и там да пия унижен?
Аз скъпя строго своето време
и това може би е стремеж
на посятото в нивата семе
сам да видя добрия растеж.
Може би ще прекъсне съдбата
преждевременно моите дни?
Или само желае душата
всичко лошо с добро да смени?
Всеки срок се стремя да скъсявам:
всичко друго в замяна бих дал,
ако мъничко време спестявам.
И това бих направил без жал.
Може би затова, че нелесно
съм живял, днес по нов път вървя
и на новото поприще честно
искам себе си да изявя.
В парцали, мършаво, недъгаво и бледно,
и зъзнещо в студа, и в свойта нищета,
на градския площад ме спря момченце бедно,
примоли ми се то с трепереща уста.
„Сираци сме, сами, войник е взет баща ни
и майка ни лежи в предсмъртния си час,
изхвърлени навън сме ние — нежелани,
по цели дни е глад, все няма хляб за нас.“
Изгарях в този миг, кървеше ми сърцето…
Но помощ да подам не можех аз на тях…
Със обич и тъга прегърнах там детето,
за него в тая нощ… за себе си ридах…
„Бедняк съм като теб и в дните си горчиви
прехранвам се едва — му рекох, нажален, —
богатите моли… дано са милостиви…“
И тръгнах… Но видях — дворецът бе пред мен.
Богат, разкошен, горд, прекрасен и грамаден,
и осветен бе той — блести на длъж и шир,
и блясъка му бе приятен и отраден…
Безгрижно царя там бе седнал пак на пир…
Да, той се весели… Чудесен е палата
и са за тънък вкус и гозби, и вина,
не знае що е стон, ни мъката зъбата,
с вседневна нищета жестоката война.
Той може по каприз да хвърли милиони,
имот, живот и чест от роб да присвои,
или на явна смърт да прати легиони,
девойки безчести той, без да се бои.
Той има всичко тук!… Сълзите сиромашки,
смъртта на воин млад и кървавата пот,
греха и низостта на гражданите наши —
за него всичко тук е сочен, сладък плод.
Русия, към тъма и бедност той те тласка,
безчувствена съвсем, в духовния си глад,
към ада ще вървиш, щом е повеля царска;
животът ти сега е срамен, душен ад.
Друже мил, аз вече гина,
от това, че бях тук честен,
но на своята родина
сигурно ще съм известен.
Друже мил, аз вече гина,
но смъртта ми ще е лека…
Словото ми те заклина:
следвай моята пътека.
Курочкин, Василий Степанович (1831–1875) — поет, журналист, преводач, обществен деец, активен участник в революционното движение през 60-те години, член на ЦК на „Земя и воля“. Поезията му е ярък образец на революционно-демократичната лирика, чийто основоположник е Некрасов. Тя е изпълнена с полемичен патос срещу теориите за „чисто изкуство“, със сатирични нападки срещу господствуващата класа и искрено съчувствие към малкия, беден, безправен човек — чиновник и селянин. Значително място в творчеството на Курочкин заемат преводите му на стихове от Барбие, Юго, Шилер, Бърнс и особено Беранже. Те са неразделна част от руската поезия.
Мисля, братя, че съм прав!
Знам виновника драстичен
за живота ни болнав;
той е в знака хералдичен —
и двулик, и двуезичен,
руският орел двуглав.
За поддръжка народа ще взема,
мъдростта на вековни предци —
че двуглавост е база, емблема
на убийци, кретени, крадци.
Аз не споря дори със глупците,
дето дрънкат и плещят — уви! —
вий сте казвали често самите:
„Ти комай пак за двете глави!“
Мисля, братя, че съм прав!
Знам виновника драстичен
за живота ни болнав;
той е в знака хералдичен
и двулик, и двуезичен,
руският орел двуглав.
Затова сме отколе в неволя,
спирт си дънкаме ний, не ошав,
че в Русия дори алкохола
е дамгосан с орела двуглав.[46]
Брата руски кога се напие,
дрънка само, но с глас делови,
ту целува се той, ту се бие —
и причина са двете глави.
Мисля, братя, че съм прав!
Знам виновника драстичен
за живота ни болнав;
той е в знака хералдичен —
и двулик, и двуезичен,
руският орел двуглав.
Светска норма е вече рушвета —
за чиновника луд келепир;
той по шест, пак двуглави, орлета
закопчава на своя мундир.
И си дреме кретена, службата
под съдебния знак във покой,
а посегне ли, граби апаша
и за двете глави лапа той.
Мисля, братя, че съм прав!
Знам виновника драстичен
за живота ни болнав;
той е в знака хералдичен —
и двулик, и двуезичен,
руският орел двуглав.
Затова мрат у нас правдините,
недогледано, колкото щеш,
че са четири, бдящи, очите,
пък да виждаш поне, да речеш.
Клеветите затуй са привични,
тук на думи се всеки гневи,
ние всички сме все двуезични,
като птицата с двете глави.
Мисля, братя, че съм прав!
Знам виновника драстичен
за живота ни болнав;
той е в знака хералдичен —
и двулик, и двуезичен,
руският орел двуглав.
Простих се гордо с теб; горчивата отрова
преглътнах без сълза и дума в тоя час.
Завинаги бе туй… но днеска съм готова
пак да те срещна аз!
Безропотно приех съдбата си сурова.
Не знам, след толкоз зло в живота ми и мраз,
обича ли ме ти… но днеска съм готова
пак да те срещна аз!
Румен, с усмивка блажена,
снажен, но на, за беда
даже от ум и следа
няма в главата надменна,
там са мухите — безброй…
Ех, че щастливец е той!
Без да размисля, но вещо
този тъй снажен левент
прави във сгоден момент
най-отвратително нещо
с ведър, душевен покой…
Ех, че щастливец е той!
Мрели от глад по селата…
Нека да гинат безчет.
Канен е той на банкет,
ето го, литва с шейната
този разпасан герой…
Ех, че щастливец е той!
Пътьом жена ще опипа
с поглед, ще бутне пара,
но след приятна игра
розата вече е дрипа,
прави към друга завой…
Ех, че щастливец е той!
Скита без грижа в живота,
пък и защо да тъжи.
Служба му ти предложи,
ще я приеме с охота,
щом е в най-горния слой…
Ех, че щастливец е той!
Кара си дните охолни…
Който говори за труд —
той е еснаф, даже луд…
Враг на идеите волни,
нагъл, безроден копой…
Ех, че щастливец е той!
Богданов, Василий Иванович (1837–1886) — поет-сатирик. В Стиховете му израстват образите на градския бедняк, на разночинеца, на отрудения селянин. По своята обща идейна насоченост й поетичен стил той принадлежи към некрасовската школа. Автор на стихотворението „Дубинушка“, което по-късно става популярна народна песен.
В мрака кандилце мъждука едвам.
Гледа Исус от иконата ням.
Къса се майката… Бедната!
В скромен ковчег върху масата там
щерка й спи, ненагледната.
Нищо, старице, не връща смъртта.
Попът прочете молитва. Скръбта
мъчи душата, сразената.
Мъртвата утре ще спуснат в пръстта,
в гроба, в земята, студената.
Ще я засипят и край. Не плачи,
че дъщеря ти затвори очи
и не повтори пътеката
и участта ти. Неволя вгорчи
твоята младост, нелеката.
Няма да бъде с живот пропилян,
няма да вехне с мъж, вечно пиян,
нито на „ласки“ с тоягата
ще я приучва съпруг-грубиян —
скотски до него да ляга тя.
А си лелеяла други мечти,
своята рожба отглеждайки ти,
в сладки надежди увлечена:
„В дрехи дантелени тя ще блести,
като дворянка облечена.
Влюбен в красивата млада мома,
всеки дворянин би спрял у дома.
Прошка ще молим впоследствие…“
Бог да те пази, старице, сама
не пророкува ли бедствие?
Ти ли желаеше страшния път
тя да поеме и своята плът
да осквернява в леглото си,
да я презре и охули светът,
болна да свърши живота си?
Стига, старице, че тежък живот
чака бедняка, превърнат на скот,
мъчен от нужди, лишения.
Тя се спаси от ужасен хомот:
по-добре в гроба, студения.
Той бе студент, а тя — модистка:
учител частен той, а тя
бе търсена специалистка
на стари шапки и цветя.
Тя пеньоара, той мундира
бе нужно с нов да замени,
но в скромничката си квартира
живееха безгрижни дни.
А моралистите в квартала
надаваха задружно вой,
че тя безнравствено живяла,
че бил нехранимайко той.
Чиновник стана, след което
се свърза момъкът напет
с вдовица стара, на лицето
с грим, здраво стегната в корсет.
От род богат и знатен беше —
така ума му завъртя.
Макар че явно се рушеше,
бе влюбена безумно тя.
Съдът обществен не забрави
да не е много строг към тях:
„Какво пък? Кариера прави,
простим е неговият грях…“
Особа важна стана. Взе си
държанка балерина, че
особите са с интереси —
балетът страшно ги влече.
Тя в любовта бе обиграна,
той — старец изкуфял пред гроб.
Актрисата особа стана,
особата й стана роб.
И всеки ще й се подмаже:
познат е нейният адрес.
Протекция й искат даже
самите моралисти днес.
Златна луната в прозорчето грее,
блянове младата майка лелее,
своя син малък люлее.
„Ще го отгледам… Красавецът мой
ще се харесва на чужд и на свой.
Верен на себе си, той
с ум просветлен и с укрепнало тяло —
пламенен юноша, с мислене зряло —
с труд ще живее изцяло.
Хлябът му — сладък, а честен — трудът,
и безупречен — житейският път:
ще го издигне умът.
Щом изпитание срещне, тогава
правдата доблестно ще защищава,
лесно не ще се предава.“
Блянове! Трябват за тази борба
сили: погубва ни злата съдба,
щом сме без друг зад гърба.
Този път вече мнозина погуби.
Майко, моли за обноски по-груби —
с малко ум рядко се губи;
с по-гъвкав гръб да израсне, да смее
да е подлец и добре да умее
тук-там вода да подлее.
Ако пред старшите свежда глава,
младшите мами ли с хитри слова —
носи успехи това.
Той господар ще е важен и знатен
и съдия, па макар и развратен,
ловък хитрец неприятен.
Ще му се кланят до кръста дори
хора почтени, разумни, добри:
с ум е дарен и с пари…
Здрав ще е, с румена кожа и гладък,
няма да страда, да смята за гадък
този убийствен порядък.
Вечно на честния зле е било.
Щом е засегнало другиго зло,
все едно не е дошло.
Майко, прости се с мечтите си ясни,
стига лелея надежди прекрасни —
те са химери опасни.
А от сина си не чакай борба.
Ще си превива до гроба гърба —
роб на жестока съдба.
Минаев, Дмитрий Дмитриевич (1835–1889) — поет и преводач от некрасовската школа. За творчеството му е характерен висок граждански патос и интерес към злободневните обществено-политически въпроси. В своите сатири язвително напада славянофилите и защитниците на „чистото изкуство“. Майстор на пародията, епиграмата и стихотворния фейлетон. Виртуоз на каламбурната рима, което го прави един от предшествениците на Маяковски.
1
Почтеният статски съветник Курдюк,
по-пълен и румен от всекиго друг,
на обеди вкусни изтънчен ценител,
на пола прекрасен най-страстен любител,
закусил чудесно в трактира „Москва“
и мечата шуба облякъл, едва
излезе и ето че в миг удивление
изпита. Такова до днес погребение
не беше видял още в своя живот:
навсякъде имаше само народ,
подир катафалката строго и мерно
сто хиляди души вървяха наверно…
Отделно на групи вървяха момци
и носеха важно безбройни венци,
и бяха венците с цветя украсени,
мъже и жени, и деца натъжени
вървяха, навели очи, ред след ред
и група след група вървеше напред,
и чак от Литейна до Знаменска явно
вървеше туй шествие тъжно и бавно.
2
Почтеният статски съветник Курдюк,
увлечен в тълпата, огледа оттук
кортежа безкраен и рече си: „Няма
съмнение в туй, че особа голяма
е мъртвият, явно с висок важен чин,
че щяха ли кой и да е господин
в престолния град да погребват парадно…“
Но тука… но тук с безпокойство досадно
Курдюк си помисли: „Голям чин и аз
заемам, и аз генерал съм, у нас
погребал съм много особи големи
и знам, че в Русия така в наше време
не може да се погребе генерал.
Не виждам ни ордени аз, ни медал,
а тях на възглавнички яркочервени
парадно до гроба ги носят военни;
и нито чиновник, и нито пагон —
тълпата е май с либерален уклон,
и множко са май «дългокосите» — жалко,
шест хиляди има навярно най-малко…
При туй полицаи не виждам навред,
макар да цари образцов, пълен ред
навсякъде… Нищо не мога да схвана!
Какво само, господи, време настана,
чак свят ми се вие… По-друг бе реда,
когато преди двама-трима в града
се срещнеха, помня — по чудо тогава
как чин полицейски при тях се явява,
а днес… Но кого да попита човек,
дали в манастир носят този ковчег?
И кой е умрял; щом е тъй уважаван,
навярно е той и сановен, и славен…“
3
„Бъдете любезен — обърна се тук
почтеният статски съветник Курдюк
към мъж във енотова шуба, — кажете,
кого тъй отивате да погребете?“
„Кого ли? — отвърна енотът брадат,
забавяйки ход. — Ето: целият град
върви след ковчега, а вие, мъж умен
(Курдюк мигом стана от клюква по-румен)
с подобен въпрос…“ — „Извинете, но кой
е този покойник? Прочут ли е той?“ —
„Не знаете мигар? Писател известен.“ —
„Как, само писател — творецо небесен!
Какъв кортеж само… шест коня…“ — „Но щом
е мъртвият автор на «Мъртвият дом»
и «Бедните хора»… Туй малко ли значи?“
„Простете, но мислех народът, че тачи
тъй я генерал, я богат господин…“ —
„А той беше беден, без сан и без чин,
и бил е дори във Сибир заточаван,
но бе от четящия свят уважаван
и в цяла Русия за негова чест
известно е името негово днес,
неуките само за него не знаят,
ала на слепците такъв е колаят…“
4
Курдюк не дослуша човека брадат.
Ту ставаше блед, ту пламтеше от яд
от бурята мисли, що в него кипеше;
потегли дома и едва се държеше;
щом само отвори той свойта врата
и скъса за миг на звънеца връвта,
натисна бравата — и щом го съгледа,
в миг ахна от страх икономката бледа;
но шубата тръсна на пода и тук
почтеният статски съветник Курдюк
изригна проклятия — бе изумена
дотам икономката — дева почтена,
от тези отбрани безброй ругатни,
че щом тя ги чу, и се в миг вледени.
И тя — четирийсетгодишна, от Рига, —
макар и навикнала той да й вдига
подобни скандали, покорна, беззлобна,
но все пак не помнеше буря подобна.
Курдюк, сякаш беше ранен, ревна: „Как,
драскача му жалък, бедняк и голтак
(и скъса на своята риза яката),
а толкова почести! Гледай — тълпата
го следва с хоругви, венци и цветя!…
Къде, боже господи, гледа властта?
Как стисках юмруци в безсилие нямо…
О, стига от мен да зависеше само,
тогава…“ — И грохна безжизнено тук
почтеният статски съветник Курдюк,
и беше той толкова страшно ядосан,
че удар получи, и то смъртоносен,
и докторът, казуса ясен видял,
си тръгна със жест равнодушен и вял.
5
След три дни по пътя към Волково, кална,
се движеше бавно кола погребална.
На нея — ковчег, със ламе цял обвит;
намръщила ниско чело, с тъжен вид
отзад — икономката; две баби редом
възглавница носеха с ордени седем,
след тях група близки вървяха без жал —
едва ли покойникът би ги познал,
че беше родът му от него забравен:
стар жп полковник, пияница славен,
и жаден да хапне за помен кадет,
и банков чиновник — партньор и съсед
на мъртвия, млад куриер, полякиня
и племенник с млада жена, и слугиня.
Да беше ги зърнал за миг само тук
почтеният статски съветник Курдюк,
капака открехвайки леко, тогава
той би се задавил от злоба такава,
че пак запълзялата в жилите кръв
би мигом застинала пак — и със стръв
той би наругал тая сбирщина явно
и втори път в миг би умрял незабавно.
Полонски, Яков Петрович (1819–1898) — поет, белетрист, участник в редактирането на литературни издания. Макар и активен участник в литературния живот на 60-те години, не се присъединява към нито един от лагерите на обществено-политическата и естетическа борба, която характеризира културния живот на Русия през тази епоха. В поезията си се колебае между тревогите на собственото стрие и гражданските тревоги. За него злото е не толкова социално, колкото морално-психологическо явление и затова ролята на борец му е чужда. Полонски пише за любовта, за смъртта, за преходността на човешкия живот и човешкото щастие. Също както и Фет, той се стреми да съчетае музикалната звучност и мекота на стиха с естествени, разговорни интонации. Множество негови стихотворения стават текстове за песни на известни руски композитори, а някои от тях се превръщат в народни песни.
Поетът, ако той е сам
вълна, а океан Русия,
не може да остане ням
сред ураганната стихия.
Поетът, ако нерв е той
на своя мил народ в съдбата,
ще бъде паднал в бой герой —
сразена ли е свободата.
Любещ и проклинащ от рождение —
колко много сълзи в моя път!
Где са те? Сълзи от вдъхновение
на живота в Слънцето блестят.
Да си върна бремето голямо,
сълзите, горчивите мечти,
полетял бих, ако знаех само,
Слънце на живота, где си ти!
По сборища закретал под своя кръст, поете,
ще срещнеш на площада вместо пощада — смях!
Пред варвари не спомняй скрижалните завети
и не принасяй жертви с тях!
На жадните за правда ти слово на утеха
бъди! И бич, жигосващ разпуснатата страст!
Знай, модната шикарност е лустро за успеха!
Със рими да е бляскав твоя глас!
Щом сляпа е тълпата и правда не намира,
и щом от равнодушност е този свят обзет,
оковите трофейно понесъл вместо лира —
на тая сган ненужен е поет!
Дойдоха сенките-пазачи
с нощта да бранят моя праг.
Откриват тежките клепачи
очите — извори на мрак.
И шепот от гласа й нежен,
и дъх по моето лице…
Косите й със жест небрежен
се сипят в моите ръце…
Почакай, нощ! Закриляй с мрака
света, магьосан от любов.
Ти, време немощно, почакай!
Спри часовете с благослов.
Но ето, сенките-пазачи
напускат с трепет моя праг!
Под спуснатите в жар клепачи
отново пак извира мрак.
Ръката й съвсем застива,
лицето — в огнен свян гори
и срамежливо в мен се скрива…
Почакай, слънце! Време, спри!
Далечен път през тая глуха степ.
Вълнува кротко вятърът полята…
Над тях — несетно спуска се мъглата
и пак тъгата се пробужда в теб.
Конете тичат… Пътят уж извива,
а все еднаква гледка се реди:
и степ след степ, и подир нива — нива…
„Защо, коларю, не запееш ти?“
Брадатият колар така отвръща:
„За черни дни си пазя песента!“
„Сега се радваш?“ — „Чувствам свойта къща,
проблясва светлинката й в нощта.“
И двор покрит, спокойствие, вечеря
коларят ще намери в своя кът.
А аз покой къде ли ще намеря?
Конете промениха. И на път!…
Ех, дом си нямам със огнище живо!
Извива пътят… Черна е нощта.
Запя коларят. А у мен е сиво —
за тъмен ден не зная песента.
Моят огън свети в мрака,
гаснат искри, литва дим…
А раздялата ни чака.
Моста… Тук ще се простим.
Нощ отмине ли — зората
мен и теб ще раздели.
Ще се втурнат към полята
волни цигански кон…
Ти във възел на раздяла
здраво моя шал стегни.
Знай, като ресните в шала
бяхме слети в тези дни.
Теб те чака кон забързан,
мен пък… някой чужд орел.
Възелът от теб завързан,
ще разкъса в порив смел.
Друга срещнеш ли — неволно
ти ще си припомняш мен.
С мойте песни нека волно
тя да радва твоя ден!
Огънят ми свети в мрака,
гаснат искри, литва дим…
И раздялата ни чака
с теб, соколе мой любим.
Стихна бурята снежна. Свети път озарен
и нощта взира в мен ослепени очи.
Звън на тройка коне, за да бъда спасен,
потопи ме във сън… И звънчето звучи…
Мътен облачен дим… Тича призракът бял
на луната в простора от студ прояснен
и в душата наднича… Като стара печал,
преоблечена в сън съкровен.
И внезапно дочувам над протяжния звук
глас, изпълнен със страст, да реди:
„Ах, кога ли, кога моят мил ще е тук,
да отдъхне на мойте гърди!
В мен ли няма живот! Щом зора запламти
и лъчите й в мойто стъкло заискрят,
лумва печката весело, самоварът шепти
и завеската пъстра озарена трепти
над огрения в пламък креват…
В мен ли няма живот! Ех, отворен капак
на прозореца… Месец по стената пълзи…
Щом виелица вие — паля лампата пак,
а задрема ли — сепвам се в глухия мрак
и топя се по него в сълзи…“
И долавям нечакано същия глас
във звъна на звънчето стаен:
„… Не, не ми е любим!… И страхувам се аз
да не влезе със ласки при мен…
Ах, нима е живот! Няма тук светлина.
От прозореца духа, по стъклата му — лед.
Там, на двора расте само вишня една…
Пъпли мрак… И навярно в тоя мраз и слана
е загинала… жребий проклет!
Ах, нима е живот! И пердето без цвят!
Като болна съм… Бдя в тоя сив полумрак.
Няма кой да ме брани. Нямам мил в този свят,
само бабката бъбри… щом съседът познат
дойде тук… И е весело пак.“
1
С теб, Кавказ, се сбогувам… Сред каменни
върхове крепост яка си ти!
Войнствен край на грузинците пламенни,
Тифлис, слънце блестящо, прости!
Полетял през рътлина заснежена
и преминал Казбек и Дарял,
аз подготвям душата разнежена
за сражения в земния дял.
И се вслушвам на Терек във бурните
мътнопенни, тревожни вълни…
Но конете към север са втурнати
и звънчето надеждно звън!
Висини, в сиви облаци скътани,
отстъпете пред момъка смел!
И разстилат се степи пред пътя ни,
а зеленото — няма предел…
Във душата се влива просторът чист
след властта на планинския гнет.
И гласът на звънчето е тъй сребрист,
а конете се носят напред.
Препусни! Гасне залез. Пред къщите
мълчаливо казаците бдят…
Кървав месец изгрява… И смръщен е,
и огньове далечни трептят…
Труп на кон различавам в пътеката,
грак на гарван долавям встрани…
На Печорин ли сянката — леката,
ни догонва?… Конете гони!
2
Колко радост, печал и страдание
с търпелива душа преживях…
Стига погледи, трепет, мълчание!
Свойто „сбогом“ изричам без страх.
Но боя се, че орис нечакана
ще ме стигне и в път устремен;
и тъгата по теб неизплакана
ще удави самотния ден.
И ще спомням дома с увенчания
двор с асми, тоя прелестен кът,
гдето в шепот, прелял от желания,
часовете несетно текат.
Ароматът на рози и вадата,
над която дайрето звучи…
Личицето лукаво, наградата,
обещана от твойте очи!
Искам всичко — лъжите, измяната,
оковали до днес паметта,
да изчезнат, изтекли със пяната
на реките планински — в степта.
Вечерен звън… Зора не чакай.
Но в зимните мъгли дори
усмивка лятна стопля мрака,
в прохладната зора зори.
Все отговор за мене няма.
Сивееш, мълчалив мой ден.
При залез само сянка няма,
подсказва смисъла стаен.
Поете, със сърдечност детска
благослови пак този звън.
Различен от гълчава светска,
той не прогонва твоя сън.
Вечерен звън. Лети смирение!
Далеч от градска суета.
Какво предсказва? Вдъхновение
или покоя на смъртта?
А смърт, живот… Та кой разбира
какво е вечност в този свят?
И мощна да е твойта лира —
камбани ще я надзвънят!
За хората дори и гения
ще бъде сън без този звук.
И свят на други погребения
и тържества ще властва тук.
Фет (Шеншѝн), Афанасий Афанасиевич (1820–1892) — поет, преводач и публицист, един от най-значителните руски лирици. Поезията му не разкрива картини на социалната действителност, нито пък взема отношение към идеологическите спорове на времето. Тя с изключителна пластичност пресъздава материалния свят и простите, обикновени преживявания на човека, който се чувствува свързан не с историята, а с природата. Фет е певец на непосредственото възприятие, певец на опиянението от красотата на света. Своеобразният му психологизъм се изразява в майсторско умение да улови и да запечата мимолетни душевни състояния и настроения. В стиховете му музиката преобладава над смисъла, над идеята. В теоретическите си изказвания е привърженик на „чистото изкуство“. Известен е като преводач на Хораций, Овидий, Гьоте, Хайне и др. поети. За първи път превежда на руски Шопенхауер. Творчеството му дълго време е било забравено. В последно време интересът към него се възражда, появяват се много нови изследвания и издания на стихотворенията му.
Топъл вятър тихо вее,
диша свеж живот степта,
хълм до хълм се зеленее
чак до края на света.
И като змия извива
сред полите им бегом
из мъгла светлосива
път до родния ми дом.
Вдигайки се над полето,
весели от заранта,
звънки трели към небето
сипят майските ята.
Прозвъня над ливадата тучна,
проехтя над рекичката чак,
прелетя над гората беззвучна,
заблестя на отвъдния бряг.
И вълни в ширини необятни
бягат право на запад безспир.
Роят облаци с кантове златни
се разпръсна в небесната шир.
Ту е влажно на хълма, ту знойно,
още има в нощта дъх на ден,
но зорницата вече спокойно
заблестя с пламък синьо-зелен.
Гледка ненагледна,
родна равнина:
под луната бледна —
бяла пелена.
Небосклон сияен
и брилянтен сняг,
и шейна в безкраен
и самотен бяг.
Аз дойдох да ти обадя,
че зората е изгряла,
че зеленината млада
е под нея заблестяла;
че лесът е цял пробуден,
цял пробуден, с млади пъпки,
с пойни птици, свеж и чуден,
с чудна жажда, с чудни тръпки;
че дошъл съм като вчера
все тъй въодушевено
щастието да намеря,
служейки ти вдъхновено;
че сърцето ми в омая
и веселие живее
и че песен, без да зная
за какво, в сърцето зрее.
Тая радост от зората,
тая мощ на светлината,
тоя свод красив,
тия жерави в редици,
тия орляци и птици,
тоя ручей жив,
тоя пух — наболи листи,
тия капки — сълзи чисти
тия дървеса,
тия хълмчета, долинки,
тия бръмбари, калинки,
тоя шум в леса,
тоя светъл мрак на двора
тая нега и отмора,
тая сласт в нощта,
тия пълни с жар постели,
тия песни, тия трели —
туй е пролетта.
След дълга разлъка съдбата събра ни;
след зимния вихър свиреп
пак стискахме нашите ледени длани
и плачехме, плачехме с теб.
Но хорският ум окова ни брутално
в затвор непрогледен, нелеп;
как често в очите се гледахме жално
и плачехме, плачехме с теб!
Но ето: пак слънцето двама съзряхме
през черния облачен креп;
под плачуща стара върба с теб седяхме
и плачехме, плачехме с теб.
Виж: облакът последен прелетява
пред нашите очи.
Седефът му прозрачен се стопява
от лунните лъчи.
На тази пролет тайнствената сила
цари навред в нощта.
На тоя свят суетен, моя мила,
ти радост обеща.
Къде е тя? Не тука, на земята,
а там — подобно дим.
Във вечността след нея в небесата
с теб нека отлетим!
Как хладно е и свежо под липата!
Горещината тук не е дошла.
Люлеят се високо над главата
безброй благоуханни ветрила.
А въздухът горещ, далеч оттука,
блести и потреперва като в сън.
Навяват скакалците сънна скука
със своя непрестанен рязък звън.
Зад клоните синее небосвода,
креп сякаш гърчи неговата гръд,
като мечти на тихата природа
сега вълнисти облаци летят.
Ръж под знойни небосклони.
Буен вятър я превива
и талази златни гони
от една към друга нива.
Плахо чуди се луната,
че денят все не догаря
и че все към тъмнината
той обятия разтваря.
И това небе голямо,
от зорница до денница,
склопва за минута само
огнедишаща зеница.
В сеното сред полето южно,
в небето вгледан, аз лежах.
Трепереха звездите дружно
като брилянтен едър прах.
Земята някъде в безкрая
се носеше със полет ням.
Приличах на Адам сред рая,
видял нощта в лицето сам.
Летях ли към звездите нощни?
Към мене ли летяха те?
Увиснах сякаш в длани мощни
над бездната като дете.
И с взор измервах дълбината,
открила се под мен тогаз,
в която с паника в душата
със всеки миг потъвах аз.
Като на ястреб, който е седял
през зимата на пръчица в кафеза
и се е хранил все с убити птици,
а в ранна пролет му ловецът носи
млад гълъб със пречупено крило
и взрял се в него, опитният хищник
очи премрежва, перушина свива
и бързо, изведнъж, като стрела
се хвърля върху трепетната жертва,
без да се бави, с остър клюн разрязва
гърдите й и весело разхвърлил
наоколо пера, със стръв прастара
дере и гълта лакомо месото —
тъй свойте песни от Кавказ ми хвърли,
в които бие тази кръв, която
поезия зовем. Благодаря ти,
че нагости ти стария ловец.
Когато, замечтан във пролетния мрак,
аз съзерцавам сам небесната царица,
когато заблестят съзвездията пак
и Аргус склопва пак за кротък сън ресница
и наближава пак уреченият час,
очакването ми все по-голямо става
и вече аз стоя, загубил ум и глас,
и всеки нощен звук сърцето ми ранява,
от нетърпение пак целият горя —
ти идваш крадешком, оглеждайки се рядко,
и в твоето лице пак бързам да се взра,
и виждам — ясно е! — и се усмихвам сладко.
„Обичам!“ — казваш ти на моите слова,
и свързвам някак си несвързаните думи,
със своя огнен дъх дъха ти мил ловя,
жадувам твойта гръд и плитките върху ми,
и дълго слушам аз как дълго ти мълчиш,
отдавайки ми се в целувката гореща,
о, колко съм щастлив, о, как щастлив съм, виж!
И жаден за живот до новата ни среща.
Играе в тъмната камина
прозрачно пламъчето пак.
Тъй пеперудка ясносиня
трепти над аления мак.
Пак спомени като кервани
нахлуват в стихналата гръд
и образи неразгадани
от пепелището растат.
Тъга и радост са в сърцето
и лъже то, че не държи
за преживяното, което
го кара още да тъжи.
Изпълни се най-сетне пророческото слово…
И пак със срам се взряхме във твоя бронзов лик,
по-леко ни е сякаш, готови сме отново
всемирно да възкликнем: „Ти гений си! Велик!“
Но ангелският жител, пророк с чело сурово,
на свободата извор, на любовта език —
след всичките ни речи и вавилонски вик,
какво ли би усетил — заветно, родно, ново?
Нима това тържище на крясък и печал?
Там руският ни разум мълчи осиротял —
провикват се убиец, крадец или безбожник:
за тях гърнето с гозба е цел на мисълта,
те плюят днес в олтара, където ти пламтя,
и дръзко блъскат твоя непоклатим триножник!
26 май 1880
Майков, Аполон Николаевич (1821–1897) — поет и преводач, една от значителните фигури в литературния прочее на 40–60-те години. За творчеството му е характерен интерес към отечествената история, към хуманистичните традиции на античния свят, към поетическото наследство на славянските народи. Поезията му се отличава с езиково богатство и тънко възприятие на природата. На перото на Ап. Майков принадлежи един от най-хубавите преводи на древноруския епос „Слово за похода на Игор“, а също така преводи на Гьоте, Хайне, Мицкевич, Лонгфелоу и др. Въпреки известна ограниченост на обществено-политическите му позиции, много от творбите на Майков са неразделна част от руската поетична класика.
Не чакай на стиха божествената тайна
по мъдри писмена да разгадаеш ти:
край сънните води в минута най-случайна
послушай как в нощта тръстиката шепти,
горите, стихнали с тъга необичайна,
почувствай, разбери… И звучните мечти,
неволно бликнали в размерени октави,
ще носят полъха на горските дъбрави.
На И. А. Гончаров
Недочакал гроздобера,
празникът на Вакх от вчера
се разля надлъж и шир;
И Анакреон, старика,
върху ложе от иглика
с нас понесохме на пир.
Бяхме все младежи смели,
все момичета повели,
с бистър ум и прям език;
ала щом наляхме чаши —
и красавиците наши
старецът отвлече в миг!…
Немощен, в пиянски пози,
череп гол, окичен с рози —
той с какво ли ги плени?
Отговорът ни обижда —
че не любим (то се вижда!),
както той — на младини!
Музата, властна богиня, подаде две флейта еднакви
на покровителя горски, на Пан, и на Феб, бога светъл.
Феб се докосна до флейтата своя и чудни
звуци изтръгна от кухата свирка. В омая
млъкнаха даже водите, не смееха с ромон
да нарушат песента, и заспа сред листата
дъбови буйният вятър, заплакаха тихо
храсти, цветя и дървета; свенливите нимфи
слушаха, сгушени в кръг сред силвани и фавни…
Свърши певецът, жребците си огнени шибна,
в изгрева ален се скри колесницата златна.
А пък несретникът Пан се опитва напразно
да възкреси отлетелите звуци прекрасни:
тъжен, той свири, от флейтата трели се леят,
ала са толкова земни!… Безумец нещастен,
мислеше ти, че било много лесно небето
да възкресиш на земята? Огледай се: слушат
твоята песен с насмешка и нимфи, и фавни.
Пак есента сухи листи подгони
в бледия въздух; замлъкна потокът,
в ледена, тънка корица скован…
Тъжен, в гората оголена скитах
и в пущинака, под навес от клони,
зърнах две нимфи, спокойно заспали.
Вятърът вееше техните къдри,
диплеше дрехите тревнозелени,
милваше нежно страните горещи…
Но ненадейно дочу се зад хълма
тропот и лай, звук на рогове ловни.
Нимфите скокнаха: бързо едната
скри се, подплашена, в тъмните храсти,
дъх притаила… А другата в звучен
смях се заля и от хълмче на хълмче,
през долчини, през баири, дерета
хукна лудешки; и ето — в безкрая
лека-полека изчезна… Но дълго
нейният глас из гората кънтеше.
И нека да говорят, че поезията е мечта,
безумен, трескав блян на дух отровен,
че е светът й грешен и лъжовен,
че е химера бледа всяка красота;
и нека пътешественикът каже,
че нямало сирени морски, че дриади
в горите не живеят, че мираж са даже
в потока бистър златокосите наяди;
и нека Зевс не мята гневно мълния
с длан поразяваща, обхванат от обида,
и нощем да не слиза Хелиос, безмълвния,
в чертога пурпурен при своята Фетида…
Така да е! Но надвечер листата
тъй тайнствено полюшват се; вълните
с такъв копнеж приемат в дълбината
залязващото слънце, висините
луната озарява съкровено;
тъй сладкозвучно нейде ручей блика,
че вслушва се сърцето запленена
на цялата природа във езика.
И ти неволно простите явления
даряваш с живи, тайнствени черти,
а на прекрасните си заблуждения
и свято вярваш, и не вярваш ти!
И нека да скове октомври с хлад домът ти,
дъжд силен да ръми; в здрачените стъкла
градушка да звъни и локвите да мъти,
и черните ели да свива буря зла;
и даже без тъга, без капка съпротива
навъсеният ден-болник да си отива,
на нощната мъгла и хлад предал света —
аз в есенния мрак не чувствам самота.
Седя в креслото свит, от спомени красиви
обгърнат и пред мен, под лунния светлик,
трепти вълшебен свят от сенки причудливи
и оживяват те; по-ясно с всеки миг
лицата разпознал, душите им съзирам
и в земната им плът повярвал, подозирам,
че котаракът чер, потънал в сън блажен,
уши наостря там, под старите икони,
потръпва изведнъж — и да не ги прогони —
зеници жълти впил, бди в мрака притаен…
Помня: ненадейно светна, дъжд удари,
надалеч от къщи бурята ни свари;
тичешком се скрихме в боровите клони,
от иглите свежи бисер се зарони…
Слънчева лавина. Струи благодатни.
И стояхме — сякаш в клетка с пръчки златни…
Скачаха игриво перлени мъниста —
капките дъждовни — по земята чиста,
падаха, сияйни, по косите гъсти,
сцеждаха се бавно между твоите пръсти…
Помня как смехът ни глъхнеше полека…
Изведнъж разтърси бор, небе, пътека
страшен гръм! — До мене ти се сгуши цяла…
Златно наше време! Буря полудяла!
Обичам, когато облегнала тихо на моето рамо
глава, ти с любов съзерцаваш как мисъл бразди мойто чело
и мъчиш се да я отгатнеш… Тогава неволно,
проникнат от тебе, очите си вдигам и срещам очите ти нежни…
И само безмълвна усмивка огрява лицата ни, сякаш сред сладко мълчание
със мисъл се сливаме ние… И толкова много си казваме в тези минути с усмивка и поглед.
Рой мисли в дълбините на душата е стаен;
поет ли си — дори при тяхното рождение
усещаш полъха на бъдното творение.
Те зреят като семена в съня блажен
и чакат своя час, и чакат тръпно знака —
да се изтръгнат, да пронижат мрака…
И слизаш скришом ти понякога при тях,
в съня им тайнствен се заглеждаш плах,
тъй както вечер майката стои безмълвна
над спящите деца сред стая, с тайни пълна…
„Не изоставай от века“ — лъжовен
коран за сляпата тълпа. Бъди
над своя век! В победи и беди
да лъкатуши пътят му съдбовен.
Но твойта мисъл нека да кълни,
във вечността могъщо корен впила,
да се въззема, да набира сила,
надрасла мимолетните вълни!
Те да изгладят острите въпроси;
понякога за порива дълбок
от полза е и мътният поток,
ако поне прашинка злато носи.
Толстой, Алексей Константинович (1817–1875) — поет, белетрист и драматург. Заедно със своите братовчеди А. М. Жемчужников и В. М. Жемчужников публикува сатири и пародии под псевдонима Козма Прутков. Център на драматургическото му творчество е трилогията трагедии „Смъртта на Йоан Грозни“, „Цар Фьодор Йоанович“ и „Цар Борис“. Държи се настрана от различните политически лагери на съвременния си обществен живот. Интерес към руското минало и към философията на историята, враждебно отношение към политическата тирания, любов към природата и родината пронизват всички жанрове на неговото богато и разнообразно творчество. Лириката му е искрена и задушевна, с елементи на народно поетичен стил. По множество негови стихотворения пишат романси Римски-Корсаков, Чайковски, Мусоргски, Рубинщайн, Танеев и др. композитори.
В очите ти трепти сълза ревнива,
о, не тъгувай, скъпа си ми пак.
Аз любя само с обич волна, жива,
в мен любовта като море прелива,
за нея няма граници, ни бряг.
Когато силата на Словото прекрасно
роди от мрака нови светове,
в тях любовта е като слънце ясно,
ала до нас лъчите безучастно
достигат в много редки часове.
Отблясъците им как търсим жадни,
отблясъци от вечна красота,
за нея вести носят ни отрадни
гората, ручеят със струи хладни,
и шепнат люшналите се цветя.
И ние любим с обич раздвоена
върбата и гласа й тих по мрак,
и взора на девойката пленена,
и любовта на цялата вселена,
ала не можем да ги слеем пак.
Но не тъгувай, земната умора
и мъка ще преминат като знак —
в една любов — земя, небе и хора —
ще се прелеем нейде сред простора,
любов, която не познава бряг.
Сред шумния бал, теб, незнайна,
сред свят, потопен в суети,
случайно те срещнах, но тайна
покрила бе твойте черти.
Очите — печални, несмели,
в гласа — не звучеше печал.
И чух сякаш глъхнещи трели
и звуци от морския вал.
Запомних и станът ти тънък,
видът ти всецяло вглъбен.
Смехът ти — и тъжен, и звънък,
звучи и до днеска у мен.
Когато в самотните нощи
те виждам през сън, отдалеч
очите — печални са още,
а весела — твоята реч.
И тъжно заспивам в омая,
и блянът неведом зова…
Дали те обичам — не зная,
но искам да вярвам в това!
По насип неравен, коларски
се спуска каляската в бяг…
Изцеждат се мрежи рибарски,
прострени по стръмния бряг…
Пътувам. И гледам: небето
намръщено… Облачен ден.
Но езеро свети. Селцето
извива дима си към мен.
Евреин пристъпва страхливо
по насипа… Тъжен е той.
Под бента водата пенливо
минава със яростен вой.
В зелената тръст спотаено
момченце засвирва… И в миг
там патици — ято смутено —
надигат тревога и вик.
Край мелница стара до пътя —
мужици сред гъста трева…
Съсипано конче пристъпя,
талигата тегли едва…
И гледката тъй е позната —
а пръв път минавам оттук:
селцето, момчето, водата,
на улея плахия звук…
И гумното вехто в полето,
и покрива, мрачния ден,
далечния дим на селцето —
забравени сякаш от мен.
Тъй точно пристъпваше коня,
чували повлякъл едва.
И селяни помня — по склона
седяха на тая трева…
Евреин брадат, ето — крачи
по насип неравен насам…
Шуми и водата… Обаче
кога ли, къде ли?… Не знам.
То беше рано пролетта;
покълваше тревата,
потоци миеха пръстта,
а резеда — гората.
И още свирка на овчар
назаран не звучеше,
и папратта в елшака стар
сред къдрите си спеше.
То беше рано пролетта,
в брезова сянка беше,
усмивката ти затрептя,
в зениците гореше.
И вместо отговор очи
ти сведе, спусна вежди —
О, ти живот! Гора! Лъчи!
О, младост! О, надежди!
Бе мила твойта красота
и плаках аз без слово.
То беше рано пролетта,
и в сянка бе отново!
То беше в младите лета —
О, сълзи! О, ти, радост!
Гора! Живот! О, чистота!
О, брезов дъх и сладост!
Зад степите слънцето чезне,
далече златее ковил,
прозвънват окови железни
и всичко прахът е покрил.
Затворници е тежки окови
помитат праха и вървят.
Челата им — голи, сурови,
в сърцата им — мисли тежат.
С тях сенките дълги се влачат,
две кранти талига влекат.
Лениво конвойните крачат
с тях вечно по техния път.
„Ех, братя, подкарайте песен,
дано да забравим скръбта!
Че с жребий жесток и нелесен
родени сме тук, на света.“
Запяха. И волно нагоре
стихът се разлива, звъни —
за ширните волжки простори,
за даром отминали дни.
За степи свободни те пеят,
за дивия, волния път.
Денят става нощ. А сред нея
оковите пътя метат…
Ти, мой край, ти, роден мой!
Конски бяг в полето,
волен глас и вълчи вой,
вик орлов в небето!
Ех, ти, родино света!
Ой, вековен боре!
Нощ, на славей песента,
вятър, степ, простори!
Трефолев, Леонид Николаевич (1839–1905) — поет-лирик и сатирик. Творчеството му разкрива непосилния труд и страдания на руското селячество и тежката участ на жената, и разобличава царското самодържавие. Лиричните му и сатирични стихове се подхранват от злободневни проблеми и в жанрово отношение клонят към песента, сценката, пародията. През 90-те години в тях по-определено зазвучават революционни мотиви. Стихотворенията му „Дубинушка“, „Песня о камаринском мужике“, „Ямщик“ и др. се превръщат в народни песни.
В живота — океан необозрим —
нещастие ни дебне и неволя,
но покорени от незнайна воля,
напред, напред в мъглата му летим.
Отдавна бих потънал в дълбините,
би ме помел отдавна ураган,
ако съдбата в тоя океан
не ме дари с пазител във бедите.
Той в бурите житейски бди над мен
и няма да потъна в глъбината:
народа си съзирам през мъглата.
Ще видя с него свода прояснен…
Люлени от веселие народно,
край мен вълните ще шумят свободно.
Там на Волга-река край скалистия бряг
с мъка крачат бурлак до бурлак.
С всяка крачка умората тяхна расте,
но пак пеят „Тояжчица“ те.
Ех, да плъзнеше сянка в брега нажежен
в този жарък, безоблачен ден —
би по-леко бурлакът теглото търпял
и по-леко „Тояжчица“ пял.
„Бий, тояжчице, бий!“ — И задружно пъхтят…
От очите им сълзи текат.
И ги жули туй остро кълчищно въже…
„Бий!“ и „Бий!“ пеят тия мъже.
… От Самара до Рибинск ечи песента;
не от радост е бликнала тя:
в нея скръб погребална и болка звучат
и гневът на изстрадала гръд.
Справедливият гняв към злочеста съдба,
със народа повела борба,
повелила с ярем на врата ден и нощ
да се труди за чуждия грош…
„Ей, по-живо!“ — надава стопанинът вой
и печалбата смята си той.
… Главо учена, ти със сметало в ръка,
изчисли покрай Волга-река
колко кости лежат по скалистия път,
та сандъците толкоз тежат!
Русийо, поклон до земята!
И аз като теб угнетен
очаквам минутата свята —
да блеснеш свободно пред мен.
Родино, край чуден, безмерен,
и в робския мрак ти блестиш,
подобно на облака черен
над свойте палачи висиш,
които без жалост в сърцето
пронизваха с меч и свинец
и хвърляха кал във лицето,
и сплитаха трънен венец…
Не! Няма от свойте тирани
да теглиш безкрайно тегло…
И няма да носиш ти рани,
ни тръни на свойто чело.
Търпи, моя мила родино,
до сетната силица в теб!
Трепти като въгленче синьо
в печално-широката степ!
Додето от него в полята
невиждан пожар запламти
и буйни езици размята,
и тъмната степ освети!
Свойта песен поетът ще пее
по-спокойно във бъдния час,
оставете го — нека живее,
че е грешник и той като нас.
Нашта Муза му днес повелява
да затвори засрамен уста
и да спре любовта да възпява
той на роза и славей в нощта.
Вярвам аз, че светът по-чудесен
ще изгрее през идния век.
С недопита страдалческа песен
ще живее поетът-човек.
Всичко живо, добро, благородно
ще възпее той, без да мълчи,
ще накаже злината свободно
със открити и честни очи.
Чакай, брате-поет, свободата
и за нея ти жар съхрани.
Нашта песен ще бъде допята
по-спокойно във идните дни!
Апухтин, Алексей Николаевич (1840–1893) — един от предшествениците на руския символизъм. Творчеството му отразява „безвремието“ на 80-те години — епоха на всеобщо униние, на песимизъм и дълбока неудовлетвореност от действителността. Стиховете му, отличаващи се с простота и разговорност на поетическия език, в края на века се радват на голяма обществена популярност, декламират се, по тях създават песни П. И. Чайковски и др. руски композитори.
Сънувах страшен сън: стоя с поклон
пред статуята твоя и жалея,
тъй както е стоял Пигмалион
и молел да възкръсне Галатея.
Сияеше с антична красота
челото ти високо, от очите
струеше светла кротост; доброта
излъчваха на мрамора чертите…
И изведнъж усетих, пребледнял
от нетърпима болка, как самите
ръце, изваяни от мрамор бял,
ме стискаха за гърлото, гърдите —
душеха ме, разкъсваха ме те,
обзети от нетърпелива злоба…
Аз исках да избягам, но къде —
бях по-скован и от покойник в гроба…
И чувствах как изгубвам сили аз,
и как във смъртен ужас леденея,
измъчен бях, но пак с любовна страст
повтарях: „Възкръсни, о, Галатея!…“
Изстрадалото мое същество
с надежда за пощада те зовеше…
Ни жалост, нито даже тържество
в спокойния ти поглед не личеше…
Като преди с антична красота
сияеше челото, от очите
струеше светла кротост; доброта
излъчваха на мрамора чертите…
Повтарях: „Възкръсни!…“ до оня миг,
когато мраз гръдта ми заобвива
и в отговор на моя смъртен вик
внезапно чух мелодия игрива…
Когато сиви дни-лентяи
течаха покрай мен без страст —
пристигна като буря тя и
от нея бях пометен аз.
Тя мене ме лиши от вяра
и пламенно ме вдъхнови,
дари ме с щастие без мяра
и със безброй сълзи, уви…
Тъй сухи, строги са словата,
с които тя ме унизи
и издевателства с тъгата
и искрените ми сълзи…
Понякога със думи топли
и с ласкав поглед тя от мен
прогонваше тъги и вопли
и аз живеех озарен!
Забравил всичко, аз живея
подвластен на една жена —
да я благословя не смея,
не мога да я прокълна.
Студени, редки са печалните ни срещи,
и пуст, безсмислен спор,
и твоите слова, уклончиви и вещи,
и твоят вид студен и строгия ти взор —
и всичко ни подсказва вече края,
че щастието свърши между нас.
Но мъчно е това да го призная
и как с живота си да свърша аз?
Припомням си като дете, когато рано
ме будеха от сън в студен и зимен ден,
устата молеха по-дълго да остана
в уюта на леглото си спасен.
Закрил лицето си, аз плачех разярено,
обзет от дневните тревоги вън.
И пак щастлив заспивах мигновено
да хвана моя мил и отминаващ сън,
да не изчезне той подобно блян безследен.
Пак този детски страх изпитвам в тоя миг.
Прости ми този сън последен
е отхождащия ден под мътния светлик!
На теб ти пиша пак, но тоя тъжен стих
не ще го прочетеш. Животът зъл и лих
ни раздели без жал, без никаква причина
и моят тъжен глас се губи във пустиня.
Но пак по навик стар ти пиша в тоя миг,
отдавам ти се цял с най-нежния език,
припомням си без цел пак твойта реч гореща,
задружният живот от първата ни среща
и образа ти скъп ми става все по-мил,
и всеки ден за мен е бурен и унил,
и ревност ме гнети в безумната ми мъка,
и сякаш съм щастлив от страшната разлъка.
Млъкни завинаги! Сърдечни мъки, жар…
От тях недей прави за своя враг утеха.
Проклятие за вас, минути на успеха!
Проклятие на теб, мой поетичен дар!
Гласът ми ще звучи в пустинята самотна
с едно сърце без отглас и любов.
О, смърт, ела сега! Душата ми сиротна
ще срещне твоя лик суров.
По-топла си за мен от тия хора-братя,
в измяна не гориш, ти нямаш чужд и свой.
О, отвори ми днес железните обятия,
най-после ми прати забрава и покой!
Ни отзвук, нито думи, ни привети
и помежду ни пустота лежи.
Със тебе моите мисли са заети
и страх над моето сърце тежи.
Нима от гняв и от тъга удавен
ще чезна в миналото без следа,
като напев старинен и забравен
и като падаща среднощ звезда?
Случевски, Константин Константинович (1837–1904) — поет, белетрист и преводач. Творчеството му е противоречиво и се отличава с мистични настроения, трагизъм и дори песимизъм. Често го причисляват към т.нар. „чисто изкуство“, но с някои свои теми, идеи и образи то надхвърля рамките на тази школа. В края на живота си Случевски си спечелва славата на един от преките предшественици на руския модернизъм. Т0й превежда стихове на Хайне, Юго, Барбие, Байрон.
Не тичай ти след тази своенравна
поезия — безсмислица и мит:
ще я сравня с княгиня Ярославна,
разплакана на каменния зид.
Умира княза и не съществува
и от стената, и от нея знак,
но, бедната, като преди тъгува,
от нея има нещо тук все пак.
Каква лъжа! От римите не стават
одежди! И словата нямат плът!
Словата са безсилни да създават,
тъй както са безсилни да рушат!…
Не трябва… Ала както бе отдавна,
във сутрешния сумрак виждам аз:
върху стената плаче Ярославна,
останала без сили и без глас.
Да спре да пророкува! Прогони я!
Над песните забрава да расте!
Кому са нужни? Внасят бъркотия,
тревожат ни и ни смущават те!
Не трябва песента да съществува!…
Поезията е нелепост, мит!…
А Ярославна все така тъгува
в уречения час на оня зид…
Спят децата. Млъкна този шумен
град, лежи в градината мъгла.
О, щастлив съм аз като безумен,
тялото ми и духът — с крила!
Бързай, скъпа! Времето минава!
Нека не броим звездите тук!
Знаеш, даже Демона в такава
нощ реши с Тамара да е друг…
Заливът, скован от непозната
сила, спи в покой; роса блести
по тревите, а над тях луната,
сякаш очарована, трепти.
Гъстата градина в полумрака
с тъмните си сводове лежи.
Отговор от теб сърцето чака!
Ти мълчиш? Какво ти е, кажи?
Да четем за Паризина двама,
Хайне да послушаме в захлас…
Дал съм клетва, че съм твой, и няма
два пъти да се заклевам аз.
Не бледней! Чуй, времето минава,
нека не броим звездите тук!
Знаеш, даже Демона в такава
нощ реши с Тамара да е друг…
Като в костюм на Коломбина
лежи тя с млъкнало сърце,
прикрито е наполовина
с пердето нейното лице.
Отместената маска — тиха,
безкръвни — устните мълчат…
До днес какво ли не мълвиха?
Не лъжат те — за първи път!
Нещо свириха и пяха
музиканти пред тълпата —
нещо, от покой обзето,
нещо, близко до тъгата;
скромно лееха обои
скърбите си пасторални,
сплитаха се леки звуци
в чудни фрази музикални…
Но тълпата в кръг шумеше:
трябваха й други трели!
За безумие й пей, за
осквернените постели;
дай й резки звуци, дай й
ритъм — да я екзалтира, —
тя ще ти заръкопляска
и докрай ще те разбира…
Какво? Безупречни и честни
в живота влязохме безброй,
ала след труд, надежди, песни —
със сънища ни срещна той.
Отминахме, но вий вървите
след нас и свойта жар и страст
пак в сънища ще утолите —
захвърлени сега от нас.
И в мигове, когато странни
желания в кръвта кипят —
на вашите милувки ранни
ще дават сънищата плът…
Те лъжат! Ний сме им простили
и вярваме във мъдростта
на влъхвите, оповестили,
че е от сънища света!
Потискащ ден… Тъй бавно ти вървеше…
Видях как с аления ешафод
смъртта гнетеше насъбрания народ
и на топора слънцето блестеше.
Замах. Отскочи в миг човешката глава!
Палачът дълго три ръце, а след това
набързо ешафода кървав разглобиха,
отнесоха го и кръвта измиха.
Потискащ ден… Тъй бавно всичко крета…
Сънувах страшен сън: разпънат бях със злост,
бях изкривен аз, бях разкъсан на парчета,
болеше ме плътта, пращяха кост след кост…
Такова бе страданието ми тогава,
че като струна бях изопнат и звънях,
докато върху балалайка на болнава
и слаба схимница за миг се отзовах.
Една старица страшна с побелели власи
докосваше се с нервна длан до мен,
„ако е славен бог“ — тя пееше, а аз й
пригласях в такт, звънейки нажален!…
Видях как погребват и мене.
Високите свещи горяха,
кадеше сънливият дякон,
хористи прегракнали пяха.
Лежах върху мека възглавка,
а те в моя чест — на колене.
Молитвата свърши и всички
роднини простиха се с мене.
Жена ми в безумие странно
челото ми милваше бледа
и тайно, прикрита зад крепа,
си шепнеше със братовчеда.
Сестрите, печалните братя
(неведома същност човешка!)
при срещата с дяла ридаха,
но с горест не толкова тежка.
Във размисъл свъсили вежди,
тук мойте кредитори бяха
и мътно, и диво, и страшно
очите на всички горяха.
Слуги зад вратата скърбяха,
загубили свойта заплата;
подпухнал, тъй както тестото,
кръжеше готвачът с тавата…
Пирогът е вкусен. Зарити
са мойте безропотни кости.
На пищния помен преяждат
роднини, лакеи и гости.
Мечтите ми са лес омаян,
без климатически надзор,
тук има всичко, шум потаен,
исландски мъх и дъх на бор.
В гората вещици се смеят,
над пътя броди дух брадат,
от скука дните не линеят
и следват своя кръговрат.
Но нищо тук не се редува,
нехае волната гора:
луна на пладне ще изплува,
среднощ ще заблести зора.
Дрожин, Спиридон Дмитриевич (1848–1930) — поет-самоук, син на крепостен, без образование, сменил различни професии. Като поет се развива под влияние на песенния фолклор. В стиховете си описва немотията и нещастията на трудовото селячество. Много от тях са станали текстове за песни. Сп. Дрожин е бил личен приятел на австрийския поет Райнер Мария Рилке и е допринесъл за разпалването на неговия интерес към Русия и руския човек.
Труд и мъка, пот обилен,
сбръчкано чело,
гнет жесток и непосилен,
нужда и тегло.
Болка в костите, мазоли,
кални длани. Дни,
преизпълнени с неволи
в четири стени.
Студ, гладуване, страдание,
поломен гръбнак
и за всичко — подаяние
от ръждив петак.
Ярко слънце ще изгрее
и под този свод —
като птица ще запее
клетият народ.
Плач зад тез стени прелита,
гърчат се тела
и във стона се преплита
смях на колела.
Внукът дядо си заварва
на браздата изморен,
весело го поздравява:
— Бог помози! Добър ден!
Научи ме вместо тебе
ралото да стисна аз,
както някога ме учи
да чета буквар на глас.
— Ето ралото, щом искаш,
млада сила в теб пращи!
Научи се, да ми бъдеш
в старостта отмяна ти! —
И предава той на внука
ралото и оранта;
подир кончето подкарва
внукът първата бразда.
Кончето пристъпва бодро,
весело по своя път,
а сърцето на орача
скача в младата му гръд.
„Ето — мисли си орачът —
нивата ще изора
и ще хвърли златно семе
дядо в нейните недра.
Ще се вдигне ръж висока
и през пролетните дни
тежко зърно ще налива,
с тежък клас ще зазвъни;
златни гриви ще залюшка,
в нея мак ще разцъфти
и в ръцете на жетварка
после сърп ще заблести.
Снопи с дядо ми ще возим
със талигата цял ден
и на гумното ще дигнем
златен и висок купен!“
Гледа дядото след внука
и поглаждайки брада,
с поглед овлажнял измерва
изораната бразда.
Мачтѐт, Григорий Александрович (1852–1901) — поет и белетрист, участник в народническото революционно движение, заради което е бил в затвора и е прекарал много години в заточение. Като млад заминава за САЩ, за да организира там земеделски комуни и оттогава датират първите му стихотворения. За творчеството му е характерна свойствената за народниците идеализация на селската община. Същевременно в него ясно звучи народната омраза към поробителите. Стихотворението му „Замучен тяжелой неволей“ се превръща в популярна революционна песен.
Аз своята лодка отправих
по сините морски вълни.
На сушата всичко оставих:
сърцето си, скръбните дни…
Така се стремях да открия
към своето щастие брод.
Ликувах при вятър, за сприя
заклинах небесния свод.
Но облаци черни се сбраха,
загубих от поглед брега.
Тогава за родната стряха
усетих безкрайна тъга.
Ревеше безумно морето.
Изпълнен с тревога и страх,
за скръбните дни, за сърцето,
напуснати вече, ридах.
На измъчения до смърт в затвора
Чернишев, борец за народното дело.
Измъчен от тежка неволя,
достойно докрай издържал,
в борба за народното дело
живота си жертва без жал.
Ти служи недълго, но честно
на общия свят интерес.
И ние — по дух твои братя,
до гроба те носихме днес.
Врагът не кощунства над тебе.
От своите бе обкръжен.
Очите ти честни, орлови
затворихме в сетния ден.
Душите ни скръб не гнетеше,
не плачеше никой от нас,
когато пред гроба ти пресен
настъпи прощалният час.
Но злоба ни мъчеше само.
Когато ръцете ни с пръст
засипваха твоето тяло,
изрекохме клетва за мъст.
По твоя път крачим и ние:
затвор ни очаква и нас.
Глави за народното дело
ще сложим, удари ли час.
Предвестници може би само
на светли, добри съдбини,
не сме ли пророчество страшно
за бъдещи доблестни дни?
Но знаем, другарю, че скоро
от нашите кости безброй
мъстител суров ще се вдигне
за сетен, решителен бой!
В бисерен блясък грее луната,
ручей бълбука някъде пак,
славей оглася с трели гората
в топлия въздух, в нощния мрак.
Лекият вятър дреме в листата,
тули се в храсти, в гъсти треви:
„Чуй, пробуди се! Виж красотата,
своята мъка днес забрави!“
Мрак непрогледен всичко покрива,
мръзне земята в снежен саван:
вечната зима немилостива
смаза живота, в студ окован.
Стене елата от урагана,
екне в гората дивият вой:
„Смърт! И зараства старата рана,
мъката чезне. Вечен покой!“
Бутурлѝн, Пьотр Дмитриевич (1859–1895) — потомък на старинен графски род, правнук на руски велможа, преселил се в Италия през 1817 г. Роден във Флоренция, завършил колеж в Англия, той пише първите си стихове на английски и до петнадесетгодишна възраст не познава Русия. Завърнал се в родината, той страстно се влюбва в руската култура, бит, език и история и става руски поет. Творчеството му е близко до естетиката на „чистото изкуство“. Особено силно го привлича формата на сонета и е един от майсторите на тази форма в руската поезия.
Родих се, друже мой, в страната на сонета,
а не в родината на тъмни билини —
и мандолинен звън със сребърни вълни
ми пя за щастие, но не и за несрета.
За пръв път от мечти душата бе обзета
всред рози, статуи, антични старини —
а не всред сивите, безмълвни равнини…
И богът светлоок откри у мен поета!
А после — как? не знам — изпълни ме със страст
това, що в детството за чуждо смятах аз…
Не питай, друже мой! Неща, в сърцето скрити!
Днес моят пръв копнеж е все тъй вечно млад,
тъй както лавърът — там, в оня южен град.
Но… заговори в мен кръвта на прадедите.
1895
В живота има страници укрити,
в сърцето бродят страшни привидения,
дори и у светеца са зарити —
тъй както в гроба — стари угризения.
Макар че бързо се изнизват дните,
макар че властва вечното забвение,
и хората, делата и мечтите
изтрива всяко ново впечатление —
един далечен призрак се явява,
по волята на тайни заклинания
възкръснал от сърдечните ни рани;
той не вселява страх, не укорява
и няма власт да причини страдания,
но как мъсти! Как мъчи съвестта ни!
1887
Гигантски кръст в степта се извисява.
Тук земното се сля пак със земята —
и тук едва, в покоя на полята,
отдъхна си душата величава.
Но песента надви смъртта лукава
и страстна, като вятър в маранята,
тя словото, окриляло сърцата,
от днес на вековете завещава.
Спри, пътниче, сред тази шир безкрайна!
И помоли се с радост, с дух свободен,
макар и да напира в теб ридание…
Наоколо синее се Украйна,
там долу Днепър плиска пълноводен,
а кръстът значи скръб и упование.
1885
Надсон, Семьон Яковлевич (1862–1887) — представител на революционно-демократичната лирика на 80-те години. В поезията му диша искрен хуманизъм, страстно съчувствие към чуждото страдание, жажда за свобода, щастие и красота. Едновременно с това лирическият герой на Надсон е личност с драматичен душевен живот, разкъсана от вътрешни противоречия, безволна, невярваща в победата над злото. Оттук и песимистичните настроения на поета, чувството му за лична и на цялото му поколение обреченост. Творчеството на Надсон изразява настроенията на прогресивната руска интелигенция в епохата на политическа реакция и криза на народническото движение. За поетиката на Надсон е характерна склонността към мисловна рефлексия, алегоризъм и афористичност.
Менейки всеки миг лика си причудливо,
измамен като дим, в небето отлетял,
кипи живот навред — тревожно, суетливо,
велико смесва с плач и смях със мръсна кал…
Какъв огромен шум, пъстреещ нашироко!
Целувка нежна — тук, там — удар с нож, и мъст;
тук се криви смешник, кикоти се високо,
а там — пророк върви, превит под своя кръст;
до светлината — мрак, до сълзите горчиви —
бунтарския протест на гладна беднота;
тук, дето завчера били са битки диви,
ще разцъфтят навред ухаещи цветя;
виж — бисер във калта, потъпкан от тълпата,
а ето — хубав плод, от червей развален;
сега си ти герой със слънце във душата,
след миг — страхливец блед, от страшен срам гнетен!…
Животът — туй е сфинкс, загадка мълчалива!
И няма на света мъдрец — да освети
тълпата накъде се движи и отива,
да схване на лика й трайните черти:
ту цяла е печал, ту цяла е примамка,
ту цяла светлина, ту цяла — мрак, позор;
животът, тоя сфинкс, е ангел и вакханка,
безкраен океан и тесностен затвор!
Салонът стихна в миг и онемял, зачака…
Разнесе се акорд под опитна ръка
и мигом след това, трептейки плах, изплака
неясен струнен звук, но млъкна под лъка.
Той бе тъй скъп за мен: душата ми, смутена,
позна във него ек от свойте струни — в миг
изчезна като сън и бляскавата сцена,
и нямата тълпа с безкрайно пъстър лик.
Обятия разкрил — сияйни и просторни,
пред мене се разкри по-друг, вълшебен свят,
и виждам само лък по струните покорни,
и бледа като вар жена с изящен цвят.
На чародей могъщ от древността приличен,
божествения лък разбуждаше в гръдта
ми с всеки трепнал звук, звънлив и мелодичен,
копнеж подир копнеж, мечта подир мечта.
И минаха пред мен в поток възпоминания
при тая REVERIE, подобно на вълни,
и светлата любов, и ярките мечтания,
и тихата печал на мойте младини.
Не казвайте: умря! — той жив е, той трепти.
Разбит е жертвеникът — огънят сияе.
Откъсната е розата, но още тя цъфти,
разбита арфата, ала звукът ридае.
Мой другарю и брат, уморен, страдащ брат,
свойта вяра докрая пази!
Днес забрава и зло пълновластно царят
над земята, умита в сълзи,
днес на прах е разбит всеки свят идеал
и невинно се лее кръвта,
ала време ще дойде, ще падне Ваал,
ще се върне в света любовта!
Не със трънен венец, с кръв по свойто лице,
не със кръст на превити плещи,
а свободна! И в нейните силни ръце
ярък факел над нас ще пламти,
и сълзи и вражди ще изчезнат в света,
и позорният стълб, тази сеч,
беднотата, мъртвешката зла беднота,
и звънът на коварния меч!
Мой другарю! Това не е само мечта!
Нито празна надежда, ни сън:
погледни, твърде тежко е злото в света;
твърде мрачна тъмата навън…
Ах, светът ще потъне във кърви, суров,
ще отпадне в безумна борба
и ще вдигне към чистата светла любов
поглед, пълен със скръбна молба!
Блестят оръжия, отекват химни шумни.
Сияе вечен празник с цветни светлини,
а редом с тях крещят страдания безумни,
пролята кръв тече, оковен звън звъни.
С тържествени венци е увенчан разврата,
трудът е поруган. Сияе празният глупец
и плаче със сълзи незрими в тишината
изгубен сред тълпите неразбран мъдрец.
Това ли е животът? Мъдрото творение —
разумният човек? О, няма в тоя звън
и шум, и маскарад, ни смисъл, ни значение —
като във пошъл, безобразен, трескав сън.
Но той притиска, както би притискал
ковчегът живия, пристегнал ум и гръд,
в безсънни нощи тъй гори те, че би искал
от него да избягаш, ала няма път!
Понякога сънувам чуден сън: пред мене
разстила се безкрай безмълвна равнина,
люлеят се жита, а над води студени —
градина сенчеста във златна светлина.
И моят роден край със тръпки тайни, меки
при себе си ме вика с нежен зов,
и всичко, дето съм изгубил аз, навеки,
ми обещава пак — и радост, и любов.
Но който знай, че труд и битки величави
не са мираж, ни блян, ни празен книжен шум,
не ще отпусне той ръцете си корави;
не ще се спре тревожният му търсещ ум.
Не съм живота крил страхливо зад измяни,
не съм го украсявал със изкуствен цвят,
а без боязън, бавно в зеещите рани
спокойно слагах пръст като другар и брат.
Със силата на мъка и тревога здрава
до днес живота проверявах всеки час
и няма вече тих покой или забрава,
и вечно ще се боря и ще страдам аз.
От духовна мъчителна жажда горен,
да се жаля съвсем не можах;
всичко дребно в света бе противно за мен!
Като факел, от нощния вятър гасен,
аз в света не живях, аз горях!
Да прегърна света с мисълта си мечтах,
да удавя света в любовта си самин.
И нощта да предам на съня се боях,
и нощта аз дори за живота крадях —
два живота да вместя в един!
И оставях безумните дни да летят
ту над мъдрите книги, ту във огнена страст,
ту под удари вражи, ту в нежен захлас —
както литва несетно мигът!
Свойте песни за обич прекъсвах нечут,
недопитата чаша оставях за труд
и за душния каменен град;
аз напусках покоя на родния край,
аз потъвах в морето, което играй,
накипяло от скърби, тревоги и глад!
И безсилната старост далеч е сега,
не ме плаши гробовният хладен покой,
но отгде е, сърце, тая глуха тъга,
и във мислите тоя мъртвешки застой,
откъде е невярата в мойте гърди?
Где си, вожд и пророк?… Тук ела. О, дойди!
Прогони на съня задушливата страст!
Дай ми болки, без жал нека те ме сковат!
Изправи ме пред смърт, пред позор,
само нека задишам с разтворена гръд,
нека страст загори в моя взор,
да повярвам във нещо, да вярвам без страх
и в живота отново за мен
над тъмницата глуха, над мъртвия прах
пак да блесне лъчистия ден!
Тя влязла в моя дом за миг
и мойте книги разпиляла,
там подчертала нечий лик,
тук черна капчица разляла;
към стиховете чужд куплет
с ръка небрежно е додаден…
А пък разкошният букет —
като от скакалци изяден!
Навсякъде грабеж, разбой!
Изпоразбъркано, разбито,
като че минал е порой
неудържимо и сърдито!
Балконската врата без срам
открита, вестник до кревата…
О, как ти нагло си осмян,
мой мирен труд, уютност свята!
А щом се срещнем, и завчас
ще моли прошка тя горещо.
„Простете, бях сега у вас —
за четене да взема нещо.
Чете се трудно в тоя зной.
Горещо! Скитам се без чувства.
Вий ще творите? Боже мой!
О, жрец на чистото изкуство!“
Лукавите очи блестят —
очакват бурята, ответа,
а на гърдите й трептят
листенца ярки от букета!
При тебе идвах. А над моя път
нощта тежеше мрачна, неприветна,
шумеше глухо в тая нощ градът,
безгрижно кряскаше тълпа суетна…
Загадъчна бе черната река
със свойте мъртви лодки на редици.
Пред всяка къща — нощна светлинка.
И светеха блестящи броеници…
Убит от труд, към тебе бързах аз
с умора в погледа, в духа разклатен —
да си отдъхна в разговор за час
пред пламъка на твоя огън златен.
За топлия ти кът бленувах аз
с тетрадки, на рояла с бледи свещи,
за твоя поглед, твоя кротък глас,
упрекващ моите съмнения горещи…
И бързах аз… А тъмна бе нощта!
Фенерите лъчи едва струяха…
В миг от прозорец блесна лъч-черта
и на лъча очите ми се спряха…
И аз видях от другата страна,
във мекото сияние разлято,
в изкуствена и суха светлина,
отгледани в оранжерийно лято,
цветя разцъфват! Момини сълзи
проблясват бисерно. Шибой и георгини,
и теменужка между тях пълзи,
и розите искрят като рубини…
Разкошни и ухаещи цветя —
те като че ли радостно се смеят.
А между тях цикламени листа
като ветрило тихо се люлеят…
Изложил беше ги цветар на показ тук
и смеейки се зад мъглата на стъклата,
те нежеха очите на студа напук
и лъхаха на пролет във душата…
Бях очарован аз, сън всичко сякаш бе:
аз чувах ручей тихо да бълбука,
да пеят птички в синьото небе
и срамежливата зора видях да пука…
Аз чаках пролетен ветрец да затрепти,
да затрептят пчели в зеленината…
Но срам смени възторга детски изведнъж:
как? Тук, в нощта, удавена в мъглата,
на улицата, мокрена от летен дъжд,
във тържество безсрамно да цъфтят цветята,
нехайно да сияе красотата!
О, вихър есенен, защо не си по-твърд —
стъклата да разбиеш със дихание,
да вдъхнеш в този пошъл свят тъма и смърт,
да го размахаш в прах с негодувание!
Ти помниш, аз дойдох задъхан и суров.
Ти не дочака мойта ласка тръпна:
изглеждаше ми сляпа твоята любов,
а мойта ми изглеждаше престъпна!
О, ако аз пламтящо слово
от Музата бих в дар добил,
как безпощадно и сурово
порок и злоба бих клеймил!
Бих тръгнал аз на бой с мъглата
и светло знаме бих развял,
стремеж към правда на земята
със песен жива бих възпял.
Със смях такъв бих аз осмивал,
с такива сълзи бих горял
и над света аз бих развивал
забравения идеал…
Светът би трепнал и пробуден
би свойто минало видял
и сам от правдата учуден
присъдата си би издал.
И във мълчанието гробно
гърмял би смелият ми глас
с негодувание съдбовно —
сред сълзи, мъка и екстаз!
Не ми е съдено дар-слово.
Гласът ми слаб е, аз съм млад.
Сърцето — за борба готово,
е пълно от безсилен ад.
И от риданията живи,
от укора така дълбок
гнетят ме мисли мълчаливи,
че аз съм роб, а не пророк!
Твоят път е суров и трънлив, и покрит
с камънаци, от пек нажежени.
О горещия пясък и остър гранит
израни ти нозе уморени.
И жестоко измъчи се младата гръд,
изгориха я жаждата, зноя,
но не искай да свърнеш от правия път,
да потънеш в съня на покоя!
Бързай, пътнико млад! Все напред и напред!
Твоят отдих далече те чака!
Нека в сянката тиха те мами отвред
край реката прохладна листака,
нека стеле килима си мек пролетта,
изумрудени шатри да сплита с листа,
да царува там с ласка приветна!
Все напред! Под лъчи, дето страшно горят!
В нажежения зной, в неизвестния път
ти презри всяка лъст мимолетна!
Че е страшен сънят в тая тиха гора —
той ласкае, той сладко опива,
и душата ти, жадна за ласка добра,
щом задреме, навеки заспива!
Че дриада живее под листите тук,
на мъха ли полегнеш, тя чака —
тая горска магьосница тихо, без звук
ще приседне до теб в полумрака!
И ще чуеш ти глас: „О, постой, почини!
Прогони тая мъка стаена!
Във уханната сянка заспи, отдъхни,
полежи в тая пряспа зелена!
Твоят път е суров и нерадостен път!
Ах, защо той измъчва младежката гръд,
на тъга и борба я предава!
Ти легни в кадифето на мекия мъх,
в тая тиха гора вее лек, хладен лъх,
тъй е мил тоя миг на забрава!…“
Ти си силен, аз знам: ти страха покори,
ти в борбата тревогата смаза.
Но по-силна от гневните сили дори
е ей тая средпътна съблазън!
Бързай, пътнико! Знай: ако миг само спреш
с радостта, със мечтите, с покоя —
всичко, с обич направено, ти ще дадеш
за позорния сън на застоя!
Якубович, Пьотр Филипович (1860–1911) — поет, белетрист и революционер-народоволец. Като един от ръководителите на организацията „Народна воля“ е осъден на смърт, а впоследствие присъдата е заменена с каторга. Поезията му е част от развитието на руската гражданска лирика и продължава традициите на Некрасов. Тя пресъздава образа на бореца срещу самодържавието, готов на саможертва в името на народните интереси. В нея поновому се поставят и решават проблемите за народа, родината и личността. За Якубович основната и единствена реална сила на историята е народът.
Сократ бе в своя кръг, готов
подир присъдата сурова
спокойно чашата с отрова
в ръце да вземе. А с любов
и с отчаяние в душата
бе коленичил Критиас.
Прегърнал го през колената,
говореше: „Живей за нас!
Конете чакат, късно става.
Подкупих стражата. Тръгни!“
Великият мъдрец тогава
отвърна с упрек: „Престани!
Нима не съм бил воин, смело
воювал с меч и победил?
Виж бръчките по мойто чело,
снега, косата ми покрил.
На твоите молби послушен,
ако отстъпя в този бой,
помислил би и враг, и свой,
че съм измамник малодушен:
«Как го обграждахте с любов,
ума му хвален как ценяхте!
Смъртта да срещне бил готов
с презрение — това твърдяхте!»
Ако остана твърд докрай,
учението ми правдиво
с пламенността си честна, знай,
през вековете ще е живо.
Това духа ми твърд крепи.
Какво са два-три сетни мига?…“
Взе чашата с отрова. „Стига!“
И без да трепне, я изпи.
Дълбока тишина. Скриптеше
веслото в моята ръка
и сънната вълна влечеше
надолу лодката така.
Покрита с облак сив, луната
струеше блясък на рубин.
Звезда трептеше до звездата,
огрели свода тъмносин.
Да омагьоса с властно слово
света днес някой бе решил,
но моите мечти сурово
от сън целебен бе лишил.
И тежка мисъл ме гнетеше:
стоях, подпрял чело с ръка,
а сънната вълна влечеше
надолу лодката така…
Надигаше се порив в мене,
но бях скован от таен страх.
Усещах как душата стене,
но сякаш онемял, мълчах.
В очите пареха сълзите,
кръвта пламтеше, бях готов
да оглася с молби вълните:
„Дари ме, господи, с любов!“
В клетка желязна държеха орел,
някога бил и свободен, и смел.
Често гладувайки, ден подир ден
тихо и гордо угасваше в плен.
В шумна тълпа и децата дори
мъчеха роба с жестоки игри.
С нямо презрение срещаше той
груби нападки, обиди безброй.
Случи се чудо веднъж: на простор
литна от своя железен затвор,
с див вик размаха широко крила
в чисти лазури, над стръмни била.
С поглед възторжен и с пълни гърди
волно се рееше, както преди…
Там, в далнината, обвита в мъгла,
златна змия се изви и разстла
леко ефирът трептящи вълни:
гръм бе разтърсил поля, планини.
Дивно усещане: на свобода
горда мощ пленника млад облада.
Миг след това — безразсъден и смел —
право към облака беше поел.
Все по-безшумно летеше…
Напред,
все по-високо, дордето отвред
с облаци бе обграден и без страх
той като слънчев лъч мина през тях.
Срещна го гръм оглушителен тук —
в своя възторг не долавяше звук.
Сякаш не виждаше, сякаш бе глух.
О, тържество на метежния дух!
Още! По-близо!… Но бог разгневен
прати стрела и орелът сразен
с рана в сърцето си, с няма уста
в миг полетя като камък в прахта…
Падна наблизо до клетката — там
дълго бе страдал, затворен и сам.
Тичаха малките, викаха в хор:
„Хайде, хванете го!“ Пак ли в затвор?
Късно! Потръпна с крила и умря
без разкаяние. Страх не съзря
никой в последния миг да личи
в гордите гаснещи вече очи.
Фофанов, Константин Михайлович (1862–1911) — поет, представител на руското декадентство, много популярен през 90-те години, а впоследствие почти забравен. Приживе творчеството му се радва на висока оценка от страна на писатели като А. Н. Майков, Я. П. Полонски, Н. С. Лесков, Л. Н. Толстой. За поезията му е характерно бягството от мрачната, реакционна социална действителност в света на поетичните мечти и илюзии. Автор е също така на антиправителствени стихотворения и на епиграми срещу царя. Майстор на лирическия пейзаж, склонен към съзерцателност. Стиховете му се отличават със своята музикалност и прозрачност на езика. По тях са създадени много песни и романси.
Като дете бях влюбен във леса,
в скалите и потоците пенливи,
в звездите неизменни и красиви,
усещах на природата гласа.
Градът задушен бе се впил във мен
със свойте строги каменни обятия,
денят роден бе сякаш за проклятия,
от най-сърдечни пориви лишен.
Напролет чезнеше ли вън снега,
градината с дърветата блестеше,
в душата ми камбанен звън ехтеше
от затрептяла нега и тъга.
Изпаднах в сън дълбок и непонятен
и се унасях от възторг обзет,
аз бродех в чудни краища навред
и в лесове със полъх ароматен.
Реалното с вълшебното сдобрявах
и плачех над измислени неща,
с несбъднати мечти се забавлявах
и крадешком пристигна старостта.
Светът край мен неволно отшумя,
изчерпал всичко ярко и прекрасно,
в душата ми, останала сама,
сега ридае песента неясно.
Там бели феи — живи хороводи —
луна, любов, мечти и доброта,
тук бой за свободата всеки води
сред жален плач, въздишки, нищета.
Там светлина и мир без урагани,
там в храма винаги лъчи блестят.
Тук идоли позорно развенчани
в олтарите угаснали стоят.
Там всички пеят влюбени във бога,
там има чудеса и красота…
Тук — злобен свят, жестокости, тревога,
певци на битки, скръб и суета.
Замря гърма далеч. Животът пак е рай.
Градината в роса ухае.
В лазурното небе от край до край
гирлянда на дъга сияе.
Усеща се дъха на свежа резеда.
По храстите прелитат птици.
Гърми неясен гръм над златните бърда
със грохота на колесници.
Все още влага по дърветата блести
със освежителна прохлада.
В тревата жабата, изплашена почти,
се скри зад близката ограда.
По мокрото шосе в блещукащ шал
печална циганка се връща.
Търговците крещят и с гъгнеща печал
тъгуваща шарманка им отвръща.
Соловьов, Владимир Сергеевич (1853–1900) — философ, поет, критик и публицист. Запознаването му през 70-те години с Ф. М. Достоевски оказва известно влияние върху творчеството на последния, а и собственото му философско творчество изпитва въздействие от страна на великия руски писател. Като частен доцент в Петербургския университет през 1881 г. той държи реч срещу смъртното наказание, като противоречащо на християнския морал, и е принуден да скъса с академическата кариера. Философията на Соловьов е идеалистическа и се разгръща в руслото на християнско-платоническото светоусещане. Естетическите му възгледи го правят един от идейните вдъхновители и учители на руския символизъм. Поетичното му наследство се отличава с личен драматизъм, страстен стремеж за откъсване на лирическия герой от властта на временното и материално битие и жажда за неограничавана от нищо свобода на духа. С някои свои стихове той оказва силно въздействие върху поезията на ранния Ал. Блок.
Земя-владетелко! Чело пред тебе свеждам —
през твоя жив, благоуханен свод
аз пламък в скъпото сърце съглеждам
и трепет от всемирния живот.
С такава нега на лъчите дневни
разсипваше небето благодат,
че пращаха му призиви напевни
реката и лесът на шум богат.
В туй ярко тайнство долавям съчетание
на земната душа с лъча неотразим.
От огнена любов житейското страдание
отлита като мимолетен дим…
От сън грабнат в деня, от сън сепнат в тъмата —
някой с теб е. Не си в самота.
Лъчезарни очи гледат право в душата
през деня и нощта.
Размразява се, стихват сърдечните бури,
вече всичко цъфти.
Само име едно на жена от лазури
ще отгатнеш ли ти?
Във душата изчезва грехът първороден:
през прозрачна вода
виждаш — няма треви, няма дракон подводен,
от скали — ни следа.
Светлина и вода. Две очи са заболи
поглед в светли мъгли.
Като капки в море са се слели отколе
всички бързащи дни.
Възторга — със пресметната измама,
божествената реч — със робския език,
Парнаса свят — с шума на балагана
смени и за глупците бе велик.
Когато сам, сломен, разочарован,
си спомни за светата красота,
умът безсилен, в земен прах заровен,
защо зове нетленната мечта?
Чаровни звуци на любов пламтяла
напразно пожела да вложи в стих,
трепереше ръката вкостеняла
и призракът изчезна с полет тих.
Защо слова? В безкрайността лазурна
звучат вълни като ефирен зов,
към теб напират с волята си бурна
и със дъха на нямата любов.
Изтръпнал в унес, прага мил трепери,
към теб мечти се носят в светъл рой,
въздушен път душата ще намери,
един миг само — и ще бъда твой.
И в тая среща, тайна и незрима,
ще те обгърне странна светлина
и с мъката и любовта, любима,
ще се спасиш от земната злина.
По волята на вихър зноен,
забравил старата любов,
отново с укор неспокоен,
чух, мила, твоя гаснещ зов.
И вик от болка в мен се вдига,
в желязо окован орел —
разкъсах страшната верига
и отлетях към свойта цел.
И на върха с омара синя
море от чудеса изгря
и в най-сияйната светиня
той пламна в миг и изгоря.
Мила, ти нима не виждаш,
видимото за очите
е отблясъци и сенки —
тайните зад тях са скрити!
Мила, ти нима не чуваш
тоя шум, житейски скучен,
че е жалък отзвук тука
от света красив и звучен!
Мила, ти нима не знаеш,
че на тоя свят безкраен
само две сърца безмълвно
си разменят поздрав таен?
Мински (истинско фамилно име Виленкин), Николай Максимович (1855–1937) — поет, драматург и преводач. В началото на своя творчески път е близък до народниците, но впоследствие преминава на индивидуалистични позиции. Статията му „Старинният спор“ (1884) е първият манифест на руското декадентство. По време на революционните събития от 1905–1906 г. отново се включва в обществено-политическия живот, редактира вестник „Нов живот“, който става единствената легална трибуна на болшевиките (в него публикува свои статии В. И. Ленин). Вестникът е закрит от царското правителство, а редакторът му — арестуван. След освобождението си Мински емигрира, но през 1914 г. отново се завръща в Русия. Октомврийската революция го заварва в чужбина. През 20-те години живее в Лондон като съветски поданик и е сътрудник на съветското посолство във Великобритания. През 1927 г. заминава за Париж, където и умира. Мински е автор на известното стихотворение „Химн на работниците“ и преводач на „Интернационала“. Превел е също така „Илиада“ от Омир, стихотворения от Верлен, Шели, Байрон.
Тъй както себе си да ви обичам?…
Добре, но аз самият се презирам.
На сън божествен искам да приличам,
но в себе си добро и зло съзирам.
Ако обичам хората край мене,
то е с надежди смътни и чудесни,
че в тях съзирам истини небесни,
сърца невинни, мисли вдъхновени.
Но всеки път, помръкне ли мечтата,
аз в чуждата душа откривам злото
и виждам там на свойта страст клеймото,
скръбта си, и позора, и лъжата.
За хората на болка се обричам,
но — както себе си — не ги обичам.
1893
Наближава утро, но още е нощ.
Друже мой, ти не се тревожи,
ако мрак над земята тежи,
ако гасне звезда след звездата,
ако в облак луната жуми
и мъгла над полята дими:
мракът става по-чер — пред зората…
Ти недей се плаши, братко мой,
че влечуги безсънни, безброй
бързат в миг да обземат земята —
тича паяк и нишки тъче,
от блатата змия се влече:
зверовете сноват — пред зората…
Не скърби, че в среднощния мрак
като мъртви спят хората пак,
и лети, и кънти в тишината
само глупав напев на петли,
само крясък на кучета зли:
туй е сън, туй е лай — пред зората…
1878
Излезе вятър и звезда изгря.
И там, зад Дагестан, денят остана.
С молитва всеки в Изтока се взря…
Татарите си спомниха Корана.
А робите Христови — кръста скъп.
Калмиците зовяха тихо Лама.
Евреин отчужден, в копнеж за храма,
досаждаше на бога с буйна скръб.
И само аз, без вик към небесата,
в света се взирах. Чудна бе земята
с вълните и със звездния разкош —
като че бяхме тръгнали към рая.
И сякаш плачех сам в онази нощ,
и молех бога само аз в безкрая.
1893
Мережковски, Дмитрий Сергеевич (1866–1941) — белетрист, поет, философ, литературен критик, публицист. Представител на т.нар. „боготърсачество“ — реакционно течение в руската философска мисъл от края на века. Проявява рязко отрицателно отношение към Октомврийската революция, емигрира във Франция, където и умира. В стиховете си той е символист, отличаващ се със студена разсъдъчност. Книгата му „За причините за упадъка и за новите течения на съвременната руска литература“ (1893) се смята за един от първите програмни документи на руското декадентство.
Отдалеч, през проходи огромни,
в есенния страшен ураган,
из леса се влачеха бездомни,
уморени скитници към Ганг.
Бяха сухи в дрипите телата,
потъмнели от дъжда, мъглата.
Два дни вече бяха те на път,
без за миг на завет да поспрат.
Изведнъж пред тях, наблизо в мрака,
нещо в миг проблесна — беше храм.
Капнала, тълпата, без да чака,
влезе, за да отпочине там.
И видя пред себе си на тропа
Шакиа Муни, каменен гигант,
увенчан с порфирена корона,
а на нея — приказен брилянт.
Някой каза: „Братя, слава богу,
че навън е пълна тъмнина!
За брилянта ще получим много:
и сребро, и дрехи, и храна.
Нему не е нужен… Над полето
греят му подобно кандила
купища брилянти-светила
в чашата лазурна на небето…“
Всички, сякаш по внезапен знак,
изпълзяха в тайнствения мрак.
Но едва смълчаната светиня
да докоснат в каменния хлад —
трясък, вихър, огнен дъжд и град,
откънтели в тъмната пустиня,
ги отхвърлиха далеч назад.
Всички се простряха на земята.
Но един, спокоен, величав,
сам излезе смело из тълпата
и на Буда каза: „Не си прав!
Или нас ни лъгаха жреците,
че си кротък, милостив и благ,
че си наш закрилник в изпитните,
че си Слънце в падналия мрак?
Не! Мъстиш за тоя дребен камък,
който на челото ти искри.
Но безсмъртен дух и в нас гори!
Що за подвиг — да засипваш с пламък
бедните ми братя и сестри!
О, позор! Царю на небесата,
ти въставаш страшен, всемогъщ,
залъка ни вземаш от устата…
Да, царю! Засипвай с огнен дъжд
от стрели безумеца възправен!
Аз стоя пред тебе като равен!
Аз не се боя от твоя гняв!
Господарю славен и преславен,
аз те обвинявам: Не си прав!“
Той замлъкна горд… И чудо стана!
За да вземат камъка без страх,
Буда коленичи с увенчана
от красив брилянт глава пред тях.
Тъй, пред нищите, с душа смирена,
царят на безкрайната вселена,
Бог — великият, лелееше в прах.
Тази нощ е тъй знойно и тъй угнетително,
не крещи пъдпъдък в тези димни нивя,
този въздух вълнуващ заспива мъчително
и болезнена влажност в гората повя.
Сред мъглата с неясна тревога растения
като бледи видения сгърчени бдят,
само бръмбар ще мине с внезапни бръмчения,
само жаба ще скочи над мокрия път.
И в туй душно небе тръпне мрачно вълнение,
и бои се природата — буря пълзи,
и сърцето трепти в непонятно прозрение,
и очаква със скръб благодатни сълзи…
Вечерта спокойно притъмнява,
пред смъртта приветната тъма
на една минута примирява
свода с изтерзаната земя.
Смътен блясък надалеч прозира,
сроден със сърдечния ми зов —
не тъга, а само тъжна диря,
не любов, а сянка от любов.
И като из гроб в това мълчание
на безжизнената висота
вее в мен смразяващо дихание
от безмерна, мъртва пустота…
В угарите с безграничност няма
като овъглени са резбите
на къщурките с прогнила слама —
по челата на греди разбити.
Тъжно слънце в облаци стаени,
спят на трепетликата листата;
в мътна локва свода отразен е…
А навред е… мъката позната!
Всеки път, погледна ли полето —
тази моя родна шир обиквам;
мило ми е, горестно в сърцето,
сякаш в кротката й жалба вниквам.
Мир в сърцето, скръб и безметежност…
Свадата житейска в миг отлитва,
а в гръдта — замислената нежност,
детската и простичка молитва…
Вместо шлем — леген пропукан,
смачкан щит, доспехи жалки…
И се клатят в стремената
дълги, мършави пищялки.
Свойта куца кранта мигом
той на Росинант превръща,
всички мелници крилати
са гиганти с власт могъща.
Мръсната, бедняшка кръчма
кралски замък му се струва,
в свирката на свинепаса
звук от сребрен рог дочува.
А край него Санчо Панса
язди страшен, начумерен,
като горд копиеносец —
достолепен и наперен.
С рокля алена, в лекета,
посред тор пристъпва боса
царствената, знатна дама —
Дулсинея дел Тобосо…
А пък той, с младежки пламък,
хора гладни, изнурени,
вместо с къшеи гощава
с мисли — бисери безценни:
„Радвайте се, мили хора,
иде утрина сияйна —
ще ни озари не слънце,
а една любов безкрайна…
Всички вече ще са равни,
няма да се ненавиждат;
ни алкалди[52], ни барони
няма пак да ви обиждат.
Пейте, братя, химн победен!
Аз за свобода се боря,
моят меч раздава правда
на поробените хора!“
От училището тичат
дечурлига — орляк шумен,
викат, смеят се и хвърлят
кал по рицаря безумен.
Тлъст бакалин, като зрител,
тази сцена аплодира;
а от своя праг кръчмарят
цял от кикот се раздира.
Пасторът почтен се чуди
и безумствата детински
на века той заклеймява
със цитати на латински.
Изтърчал за миг, бръснарят
от прозореца надниква
и с възторг бръснач размахал,
той на Дон Кихот извиква:
„Най-велик от всички смъртни,
аз ви пожелавам слава!…“
Но не може да довърши,
буен смях го задушава…
Ала рицарят не чувства
ни насмешка, ни презрение:
кротък е ликът му светъл,
а в очите — вдъхновение.
Смешен е, но колко детска
доброта, усмивка нежна,
и в лика му прост и бледен —
колко вяра безметежна!
Святи са любов и вяра.
Тази вечна вяра свети
у великите безумци,
у пророци и поети!
1887
Чар има в туй, че хора ненавиждащи,
в доброто злото пак
провиждащи и твоят плач невиждащи,
те назовават враг.
Чар има в туй, че ти си все изгнаника,
като вълна в море
и облак в свод; в самотност тъне странника,
без близък да го спре.
Прекрасно само е туй смътно изкупление:
ще мина в силует
и кръстния товар ще бъде сладко бдение
по моя път — напред…
Лохвицка, Мира Александровна (1869–1905) — поетеса, чието творчество е близко по дух до ранния руски символизъм. Поезията й е насочена към света на личните, интимни преживявания. Главната й, едва ли не единствена тема е страстната човешка любов. Приживе стихотворенията й се ползват с голяма обществена популярност. Наричат я „руската Сафо“.
В миг на мисъл най-случайна,
или в порив на мечти,
в роза бледна, в роза чайна
мен, поете, въплъти.
Два нюанса в съчетание
като римен славослов:
жълт — ревнивото страдание,
розов — нежната любов.
И помни: сълзата тайна
е росата на нощта.
Тя е в тази роза чайна
съкровена красота.
Нека с дъх да те опива —
тънък, сладък, непознат;
в музика да се прелива
тоя странен аромат!
И фантазия победна
освети ли твоя стих,
тази роза чайна, бледна
ще тъгува в празник тих.
Звънят тръстиките зелени.
Животът ми е в този звън,
а лебедът сред тях стаен е —
духът приспан в тревожен сън.
Там кораби в далечината
светулкат… шир жадуват те.
А тих е заливът. Тъгата
в зеления си гнет расте.
Но звук ли в кротост съкровена
се плъзне с шепот прозвънял,
от сън душата ми нетленна
се буди като лебед бял.
И упоена с дъх на буря —
с вълните — болна е и тя.
Тя — огледало на лазура,
обозначаващ вечността.
Аз вярвам, тя е тъй чудесна,
но и с небесни светлини
не би могла с прищявка лесна
венеца ми да затъмни.
Многоколонен и обширен,
сияе моят светъл храм,
тамян упоен и безспирен
благоухае вечно там.
Там съм царица! Аз владея
покорни рими със любов,
стиха ми — бич! — виси над нея,
и безпощаден, и суров
Дактилът, пеещ с плясък строен,
го сменя ямба е огнен зной,
до анапеста неспокоен
хорей изпращам — светъл рой.
И звучно строфите преливат,
препускат с чудна лекота,
венци за милия ми свиват
от най-уханните цветя.
Коя обича той от двете?
Дано умът ти обясни:
олтарите на боговете
не са за всякакви жени.
О, нека те зоват прекрасна,
но твойта земна красота
ще чезне бледа и безгласна
пред лирата и песента.
Кръжи земята в тъмнина,
от кърви и сълзи заляна,
повита в смъртна пелена
и тайнствен сън — неразгадана.
Вървяхме дълго в мраз и зной
с осанка външно загрубяла,
зад нас бе нощният покой,
пред нас деница бе изгряла.
Щом идва утрото, личи
как чезнат здрачните воали.
О, сенки с плачещи очи
на нечовешките печали!
Скръбта ми вечността зове,
ще блесне правдата велика,
зад нас са мрачни векове,
пред нас зора могъща блика.
Faust: „Wer ist denn das?“
Mephistopheles: „Lilith ist das.“
Твоят дух в окови крее.
Ала, страннико, постой,
виж — вълшебен замък грее
в залезния кротък зной.
Забрави живота черен!
Виж — огромен свят блести.
И над тебе лъч вечерен
облаците позлати.
Небосводът цял засвети,
в пламък пурпурен обвит.
Дъх на рози ли усети?…
Аз съм — чудната Лилит!
Влез под сенчестите листи,
моят тайнствен парк зове —
там шептят потоци чисти,
зреят златни плодове.
Там фенерчета потайни
вече пали вечерта,
бродят сънища омайни,
веят с огнен меч в нощта.
Там пред моя образ чуден
ще потънеш ти, честит,
в сън дълбок… и непробуден…
Аз съм древната Лилит!
1900
Денят е горещ не е изгубил мощ.
Но близо е тържествената нощ
и в тишината мрак повява тя.
Обичай ме дори и след смъртта.
Аз вярвам, съществува тайнствен път.
Мечтите ни безсмъртни го плетат,
като пламтяща нишка между нас —
от вечни думи: болка, жалост, страст.
Все още щитът лунен не искри,
все още облак над леса гори,
но вече иде нощ. Мисли за мен в нощта
Обичай ме дори и след смъртта.
1904
Желая да умра през пролетта,
когато весел май сияе
и с хилядите си цветя,
възкръсвайки, благоухае.
Към блесналата синева
ще хвърля аз усмивка ясна,
смъртта си ще благословя
и ще я нарека прекрасна.
Бунин, Иван Алексеевич (1870–1953) — поет и белетрист, носител на Нобеловата награда за 1933 г. Посрещнал с неприязън Октомврийската революция, емигрира от Русия и умира в Париж. Верен на традициите на класическата руска литература от XIX в., той е един от последните и най-значителни представители на критическия реализъм както в поезията, така и в прозата. В стиховете си се стреми да съчетае обективното и изключително пластично изображение на заобикалящия го свят със субективната, съкровена лирическа изповед. Един от най-тънко чувствуващите и рисуващи природата руски поети, който с помощта на пейзажа успява да внуши лични преживявалия, социални идеи, философски обобщения.
Среднощ при нея влязох аз.
Тя спеше. И луна блестеше
в прозореца й. Паднал беше
юргана й с изгрял атлаз.
Лежеше в тая светлина,
с гръдта си гола, раздвоена —
като вода, във съд стаена,
бе нейният живот в съня.
По пътя запустял към Оренбург[54],
в хълмистата, безплодна равнина,
по пътя мрачен, водещ все на Изток —
стърчи една платнена шатра. Кранта
пристъпва в букаи. И няма никой
околовръст — стар циганин спи вътре,
а вън, край пътя, мъничко момиче
самичко си играе. Равнодушно,
с привична скука в залеза се взира —
в потъващото зад тревите слънце,
в лъчите, греещи над склона тъмен.
От вятъра се мръщи, цяло в дрипи,
и гледа то пустинното, студено,
печално слънце, сянката на хълма
и алената прах, която вдигат
копитата на коня… Ту мълчи,
ту си мечтае нещо, тананика…
Какъв живот! Какво мъртвило страшно
Каква унила, погребална песен!
И ето, в облак слънцето засяда,
тъмнее, вятър духа, нощ приижда…
На скитниците Господ да не дава
да мислят денем и да чуват нощем:
как свири вятърът в тревите сухи
и нещо шепне там, като безумен!
Спи в шатрата, момиче! А пък утре
буди баща си болен и запрягай —
и пак на път… Но за какво? — аз питам.
Мълчи животът, като гроб в полето.
1902
В късен час в полето бяхме с нея.
Устните й трепетно допрях…
„Искам от любов да полудея!
Груб бъди, та чак да ме е страх!“
После, уморена, кротко рече:
„Ах, приспи ме, миг покой ми дай,
бурно ти не ме целувай вече,
до гърдите си ме приласкай.“
Грееха разискрени звездите,
лъхаше уханната роса.
Ласкаво докосвах аз очите,
бузите и меката коса.
Тя заспа като дете, притихна.
След това въздъхна в сън блажен.
Сепна се, на нещо се усмихна
и отново се притисна в мен.
Дълго мрак тежеше над полето,
дълго над съня й бдях в нощта…
А след туй на златен трон в небето
тихо, неусетно заблестя
утрото — хлад лъхна над полята…
Кротко я разбудих, с шепнещ глас,
и в степта червена, през росата
до дома й я изпратих аз.
1901
В прозореца ми облаци се виждат —
студени, снежнобели, както зиме,
и ярък небосвод, дълбок и влажен.
Денят е слънчев, есенен. На север
отлита облак. Кленовете златни
и белите брезички под балкона
с редеещи листа трептят в небето
и в тях, като кристал, искрят ледунки.
Поклащат се, топят се, а на двора
вилнее вятър… Всичките прозорци
за зимата са вече облепени —
и двойни рамки, и бумтящи печки
от студ предпазват тази стара къща.
А вятърът кръжи над парка пуст
и по алеите листа размятал,
свисти в брезите стари… Слънце свети,
но е студено — скоро сняг ще падне.
За есента на юг си спомням често…
Сега край Черното море неспирно
бушуват бури — бледо слънце грее,
брегът е цял в скали, прибоят буйства
и по вълните бляскат струйки пяна…
Не си ли спомняш ти брега, опасан
от нейната верига белоснежна?
И как от хълма тичахме надолу
да вдъхнем вятъра? А той повява
с огромната си морска, волна бодрост,
изтръгва пръски от прибоя бурен
и влажен прах във въздуха разпръсва,
и нежни чайки люшва по вълните.
А ние срещу вятъра крещим —
той ни поваля и ни заглушава,
но сме безгрижни, леки като птици…
Днес всичко ми се струва като сън.
1901
То приижда в нощта —
с плетеници от пяна по пясъка
и с лазурен отблясък залива скалистия бряг…
О, божествен светлик на незримото, вечно блещукащо
в мириади незрими души!
Щеше мрак да цари,
но морето е цяло изпълнено
със светлинен прашец, а отгоре звездите горят.
Всичко в здрача личи: и води огледални, и рифове,
и отвесни, крайбрежни скали.
В полуздрачната нощ
се люлеят вълните разпенени —
огледалната, звездната шир е преляла докрай!
Ала само понякога диплите тежки и гъвкави
върху влажния пясък пълзят.
Грее фосфорна глъб
и излъчвайки тайнствени пламъци,
по чакъла пилеейки пяна и бледи искри —
в полумрака морето светлее мистично и трепетно,
озарено до дъното чак.
И тогава аз цял
запламтявам от радост невиждана:
мойте шепи улавят кипящата, пенна вълна
и се сипят не капки вода, а сапфири разискрени
сякаш твоят син пламък, Живот!
1904
В креслото до прозореца седеше,
повдигнал вежди, старец уморен.
На масичка до чашка чай димеше
догаряща цигара и струеше
на лентички дима си изтънен.
Бе зимен ден, в лицето му изпито,
през пухкавата мрежа на дима,
блестеше слънце младо и открито,
ала на запад местеше лъчи то,
из стаите пустинни на дома.
Часовникът със ясна, звучна мяра
тиктакаше… И залезния свят
старикът гледаше с унила вяра,
с растяща пепел тънката цигара
струеше сладък аромат.
Могъщ, червен, олющен параход,
пристигнал от Сидней, сега линее
до вълнолома. Радостно синее
безоблачния ярък небосвод.
Сред тишина и слънце, в изумруден,
прозрачен залив, с борда наклонен,
гигантът спи. Спи кея задимен
с хамали спящи. Бял, горещ, безлюден.
Прозира във водата тесен кил,
цял в плесени. Утайката кафява,
която край Суматра и край Ява,
и в Океана в зной е наслоил.
И негърче със фес, ведро и четка
виси и маже мръсния му бак,
водата върху аления лак
със огледални арабески светка.
И лака изпод черната му длан
го заслепява… И през сън запява
маймунчето-момче… И зазвучава
със чужда скръб напева на Судан.
Мечтай, мечтай… Вън бурята шуми.
С очи златисти и полуприсвити
ти гледаш двора заснежен, стрехите,
тополата, която в скреж дими.
В нозете ми се гушиш пак — гнети те
тревога смътна… И седим сами,
скърбим за други някакви земи,
пустини… там, зад Перм, зад планините[55].
Живот, за мене чужд, си спомняш ти:
лед, тундри[56], чумове[57] — под небесата
на твойта дива, северна страна.
И аз, човекът, с теб деля мечти,
тъй както бог — за да прозра в тъгата
на всички племена и времена.
1909
Ноември. Влажна полунощ. Градче,
от тебешир по-бяло, под луната
скърби — без отговор е тишината.
С тържествен шум прибоят се влече.
И мокър флаг едва-едва се мята.
Покой. Не трепва лист, нито дръвче.
Луната прежда от мъгли тъче
и стъклен блясък лее по земята.
А край брега по-страшен е шумът.
По-мрачна — светлината, по-печална.
Вълни връхлитат плажната къпалня.
Далеч в морето сиви бездни спят.
А тук скали — от пяната солени —
лъщят като задрямали тюлени.
1909
Руши се сякаш янтарен дворец —
към къщата алея мержелее,
и септемврийският студен ветрец
в безлюдния, посърнал парк вилнее.
Върху фонтана трупа той листа,
разпръсва ги, внезапно ги напада,
и дълго те над сухата ливада
кръжат като подплашени ята.
Понякога девойка там застава,
повлякла по листата своя шал,
и с дълъг взор фонтана съзерцава.
В очите й — застинала печал.
Тя цял ден, като призрак, преминава,
а дните бързат… И не им е жал.
1902
Емайлът му с обреченост бъбрива,
тиктакащ леко в тоя сумрак блед,
отдавна млъкна. И расте коприва
в градината из купищата смет.
Лъчистото махало с горделива
отмереност, следящо своя мах,
лежи сега в таванската архива
и пази гробния безимен прах.
А ние служим тук с покорност свята.
Звезди ни посребряват през нощта,
а денем слънце ни злати лицата.
На цифрите позеленя медта.
Но нашата стрелка по циферблата
сам движи бог. Ведно с Безкрайността.
Светилници горяха, непонятен
езикът бе (четеше шейхът пак
Коранът свят) и свода необятен
пропадаше в навъсения мрак.
Извадил крива сабя над тълпата,
свел шейхът лик, очи закрил — и зрим
страх царстваше в раята сляпа, слята
с персийския килим…
А сутринта бе светъл храма. Бдеше
в смирена и свещена тишина
и ярко слънце купола зареше
в непостижимата му висина.
И гълъби се рееха, крещяха.
От всеки прорез в светия покров
небе и въздух сладостно зовяха
към тебе, Пролет, и към теб, Любов!
Разрит е гробът. Долу, в саркофага,
той с меч в ръката спи. Като войник.
И с букви-плетеници пее сага —
без звук, на звучен някога език.
Но в шлем ликът е скрит… Но е изгнила
наметката… Той бил е вожд, храбрец.
Но името Смъртта е похитила
и е препуснала на чер жребец.
1911
Дълбочината й блести с порфира.
През гнил брокатов плат стърчи ребро.
И кости на ръка държат секира,
и сух, увиснал лавър от сребро
над очните му дупки се снишава,
пълзи по лоба му с проблясващ хлад.
И тлеещ кипарисов кръст навява
из гробницата сладък аромат.
Огромна кръгла маса в светла зала.
Слуги и дами в дъното вървят.
От свещите на масата трептят
сервизите. Следи пасивно бала,
гърмящия банкет с различна реч,
с жените, мяркащи се недалеч —
кръгът играчи. Всички пушат. Свети
отблясък бърз по мазни еполети.
Салонът хладен бял е в този миг.
Под полилея — сянка. По стените
между колони и прозорци вити —
портретен ред: ей Павел с плосък лик
и Катерина със гърди надменни,
и Александър в кожи от елени.
А зад стъклата — древната Москва
и звездно-зимна нощна синева.
И кърпичка до устните допряла,
замислена жена до заскрежен
прозорец, бледна, гледа с устремен
взор в тъжната и притъмняла зала
сред тоя щатски кръг в един играч
и той долавя прелестния здрач
в очите й нетрепкащи, печални —
край двойки, тропащи в мазурки бални.
Той носи пръстен, но е много млад.
Избръснат вещо, костелив и строен,
играе с хъс, в страстта си неспокоен.
Повдига злъчното лице със яд —
под кока аловато-чер полазва
лак костен по челото му. И казва:
„Какво пък толкоз, генерале, май
загубих всичко… Е, да сложим край!
Ни в карти, ни в любов ми провървява.
А вие сте съпруг установен,
жена ви чака…“ — „Стоцки, и на мен
понякога кръвта ми заиграва!“ —
отвръща генералът просиял.
Играят, тътне бляскавият бал.
Съпругата повежда генерала
среднощ към къщи: „Аз съм премаляла…“
В салона — студ и задимен покой.
Шум, бъбрене, въпроси — в столовата.
Слуги кръжат с подноси. Князът вмята:
„Какво му е на Стоцки? Где е той?“
Мъж и жена — в каретен здрач стаени,
към къщи бързат. Шаяци вдървени;
със заскрежени шапки, рамене,
се друсат върху предните коне.
Москва е глуха, тъмна и пустинна.
През трапчетата шината дрънчи,
скрибуца покрива. И тя с очи
открити гледа как в мъглата синя
се къдри синкав дим на дървеса,
блестят кубета — малки чудеса…
Той смръщен се усмихва; „Странен случай!
Отнийде Стоцки шанс да не получи!“
Свалих юздата й — и волно
тя се отметна в миг от мен.
А аз се сведох богомолно
пред залеза на тоя ден.
Отмахна леката си грива,
изви високо ноздри тя
и праща, тъжна и красива,
на някой призив на страстта.
Единни божии създания,
благословен е бог, втъкал
у мене всичките страдания
и безпределната печал.
Крайница на света,
безлюдни и пустеещи крайбрежия,
до полюса разгърнат океан…
Матара — форт холандски. Ров, огради,
врата във тях… И сенчеста пътека
в кокосова гора, посред кокоси —
колиби на туземци… Вдясно блясък,
припламващ зной на пясъци, морето…
Нос Дондра в стари палми, под чардака
на стар хотел на колове — вода:
шуми, върти се, камъните смива,
кипи с атлазна пяна…
После — край,
от господа забравен. Джунгли ниски,
хълмисти, безгранични. Бяла пепел
слепи очите… Смяна на коне.
Тълпят се просяци, деца… Отново
се вглеждаш в нажеженото шосе,
в брега на океана. Пчелояди
с зелено-синкави пера почиват
в златистите конци на телеграфа.
Лагуната до Ранна е сапфир.
Фламинго аленеят, сякаш рози,
Сред локви дремят биволи. На тях
стоят, белеят чапли и с бръмчене
мухи просветват… В горните листа
кокорят се очите на маймуни…
Пак просешки селения нататък.
Десетки бедни хижи. В океана,
сред залеза — петнист и розов блясък,
замрели лодки, а зад тях, сред джунгли, —
люлякови планини… В прозореца
луната гледа… А на сутринта
из въздуха — Орлите на брамини,
кафени, с малки, фарфорни главички;
в прибоя дебнат риба…
Път отново:
лазурносиньо езеро във кръг
от бяла сол, от гъсталак и дебри.
Като в Едем е диво и прекрасно:
стърчат с бодли акации, закрилят
везмата на изнежени листа,
цъфтят карминно кактуси, сивеят
в лианите вършини… Пълни с огън
са чашите на лилии пълзящи.
Тъма от пеперуди… На открито
лежи кафява купчина: боа…
Ей бавно се кълби и изпълзява…
Засрещат се двуколки. И над тях
чергилата им сламени излизат
напред, назад. По задниците с прът
бичетата запретнати помушват.
„Му! Мууу!“ — крещи водач, изцяло гол,
с прекрасно черно тяло… Пясък пак,
потеглят палмите в небето синьо
с листата си ветрилести; пропяват
из джунглите петли, но тънко, странно,
като младоците у нас… Кръжат
във въздуха орли, соколът зорък…
Пробягват из тревата грациозно
влечуги и бекаси… В дървесата
седят пауните с коронки… В миг
като греда се шляпва крокодил —
и сякаш рибките с барут взривява!
Тук слонът често срещан е: стои
и дреме сред поляната на припек;
и леопардът лаком, той яде,
щом куче умъртви, сърцето само;
и мечки бърнести, и диви свини,
бодливото свинче на водопой
търчи наострено и деловито,
навъсено, загрижено…
Оттука,
от тези джунгли, тези брегове,
море — до полюса открито…
И скочил посред нощ, съзирам аз
високата луна сред блед екстаз,
и залива под нея, планините
със снежните, блещукащи черти…
Водата ниско в пясъка блести,
нататък са оловни далнините
с мъгливия и хладен океан…
И чувствам как нищожно и не ново
е опустялото човешко слово,
измамата от радост и от блян,
суетната любов, тръпчивата разлъка
с последните, най-милите за мен,
с чиято близост бил съм облекчен
в една ненужна за всемира мъка…
И тези часове на самота,
на бдението късно в тишината,
на отчуждението от земята —
от безразсъдната й красота…
Мразовита нощ, мистрал
(още той звъни).
Виждам вън сред блясък бял
хълми, планини.
Ляга в моя бял покой
блясъкът жесток.
Под луната никой свой,
само аз и бог.
Само той е доловил
мъртвата печал,
туй, което съм таил…
Блясък, хлад, мистрал.