Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2013 г.)

Издание:

Заглавие: Заветни лири

Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Антология

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: декември 1983 г.

Редактор: Иван Теофилов

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784

История

  1. — Добавяне

При тебе идвах. А над моя път

нощта тежеше мрачна, неприветна,

шумеше глухо в тая нощ градът,

безгрижно кряскаше тълпа суетна…

Загадъчна бе черната река

със свойте мъртви лодки на редици.

Пред всяка къща — нощна светлинка.

И светеха блестящи броеници…

 

Убит от труд, към тебе бързах аз

с умора в погледа, в духа разклатен —

да си отдъхна в разговор за час

пред пламъка на твоя огън златен.

За топлия ти кът бленувах аз

с тетрадки, на рояла с бледи свещи,

за твоя поглед, твоя кротък глас,

упрекващ моите съмнения горещи…

И бързах аз… А тъмна бе нощта!

Фенерите лъчи едва струяха…

В миг от прозорец блесна лъч-черта

и на лъча очите ми се спряха…

 

И аз видях от другата страна,

във мекото сияние разлято,

в изкуствена и суха светлина,

отгледани в оранжерийно лято,

цветя разцъфват! Момини сълзи

проблясват бисерно. Шибой и георгини,

и теменужка между тях пълзи,

и розите искрят като рубини…

Разкошни и ухаещи цветя —

те като че ли радостно се смеят.

А между тях цикламени листа

като ветрило тихо се люлеят…

 

Изложил беше ги цветар на показ тук

и смеейки се зад мъглата на стъклата,

те нежеха очите на студа напук

и лъхаха на пролет във душата…

Бях очарован аз, сън всичко сякаш бе:

аз чувах ручей тихо да бълбука,

да пеят птички в синьото небе

и срамежливата зора видях да пука…

Аз чаках пролетен ветрец да затрепти,

да затрептят пчели в зеленината…

Но срам смени възторга детски изведнъж:

как? Тук, в нощта, удавена в мъглата,

на улицата, мокрена от летен дъжд,

във тържество безсрамно да цъфтят цветята,

нехайно да сияе красотата!

 

О, вихър есенен, защо не си по-твърд —

стъклата да разбиеш със дихание,

да вдъхнеш в този пошъл свят тъма и смърт,

да го размахаш в прах с негодувание!

 

Ти помниш, аз дойдох задъхан и суров.

Ти не дочака мойта ласка тръпна:

изглеждаше ми сляпа твоята любов,

а мойта ми изглеждаше престъпна!

Край