Семьон Надсон
Цветя

При тебе идвах. А над моя път

нощта тежеше мрачна, неприветна,

шумеше глухо в тая нощ градът,

безгрижно кряскаше тълпа суетна…

Загадъчна бе черната река

със свойте мъртви лодки на редици.

Пред всяка къща — нощна светлинка.

И светеха блестящи броеници…

 

Убит от труд, към тебе бързах аз

с умора в погледа, в духа разклатен —

да си отдъхна в разговор за час

пред пламъка на твоя огън златен.

За топлия ти кът бленувах аз

с тетрадки, на рояла с бледи свещи,

за твоя поглед, твоя кротък глас,

упрекващ моите съмнения горещи…

И бързах аз… А тъмна бе нощта!

Фенерите лъчи едва струяха…

В миг от прозорец блесна лъч-черта

и на лъча очите ми се спряха…

 

И аз видях от другата страна,

във мекото сияние разлято,

в изкуствена и суха светлина,

отгледани в оранжерийно лято,

цветя разцъфват! Момини сълзи

проблясват бисерно. Шибой и георгини,

и теменужка между тях пълзи,

и розите искрят като рубини…

Разкошни и ухаещи цветя —

те като че ли радостно се смеят.

А между тях цикламени листа

като ветрило тихо се люлеят…

 

Изложил беше ги цветар на показ тук

и смеейки се зад мъглата на стъклата,

те нежеха очите на студа напук

и лъхаха на пролет във душата…

Бях очарован аз, сън всичко сякаш бе:

аз чувах ручей тихо да бълбука,

да пеят птички в синьото небе

и срамежливата зора видях да пука…

Аз чаках пролетен ветрец да затрепти,

да затрептят пчели в зеленината…

Но срам смени възторга детски изведнъж:

как? Тук, в нощта, удавена в мъглата,

на улицата, мокрена от летен дъжд,

във тържество безсрамно да цъфтят цветята,

нехайно да сияе красотата!

 

О, вихър есенен, защо не си по-твърд —

стъклата да разбиеш със дихание,

да вдъхнеш в този пошъл свят тъма и смърт,

да го размахаш в прах с негодувание!

 

Ти помниш, аз дойдох задъхан и суров.

Ти не дочака мойта ласка тръпна:

изглеждаше ми сляпа твоята любов,

а мойта ми изглеждаше престъпна!