Иван Бунин
Откъс

В прозореца ми облаци се виждат —

студени, снежнобели, както зиме,

и ярък небосвод, дълбок и влажен.

Денят е слънчев, есенен. На север

отлита облак. Кленовете златни

и белите брезички под балкона

с редеещи листа трептят в небето

и в тях, като кристал, искрят ледунки.

Поклащат се, топят се, а на двора

вилнее вятър… Всичките прозорци

за зимата са вече облепени —

и двойни рамки, и бумтящи печки

от студ предпазват тази стара къща.

А вятърът кръжи над парка пуст

и по алеите листа размятал,

свисти в брезите стари… Слънце свети,

но е студено — скоро сняг ще падне.

 

За есента на юг си спомням често…

Сега край Черното море неспирно

бушуват бури — бледо слънце грее,

брегът е цял в скали, прибоят буйства

и по вълните бляскат струйки пяна…

Не си ли спомняш ти брега, опасан

от нейната верига белоснежна?

И как от хълма тичахме надолу

да вдъхнем вятъра? А той повява

с огромната си морска, волна бодрост,

изтръгва пръски от прибоя бурен

и влажен прах във въздуха разпръсва,

и нежни чайки люшва по вълните.

А ние срещу вятъра крещим —

той ни поваля и ни заглушава,

но сме безгрижни, леки като птици…

 

Днес всичко ми се струва като сън.

 

1901