Михаил Лермонтов
Спор

Някога между тълпата

        братски планини

Шат^[1] с Казбек във небесата

        спорил дълги дни.

„Предпазлив бъди! — Казбека

        посъветвал Шат. —

Покорил те е човека

        неслучайно, брат!

Той къщурки одимени

        в теб ще съгради,

из усоите студени

        брадва ще върти.

А желязната лопата

        в каменната гръд,

ровейки за мед и злато,

        ще прореже път.

Ето — нижат се колите

        през онез скали,

дето бродеха мъглите

        и царе-орли.

Хитър свят! А беше труден

        първият му скок.

Бой се, че е многолюден

        Изтокът жесток.“

„Няма страшно! Спят дълбоко

        там девети век —

отговорил му високо

        старият Казбек. —

Виж, грузинец под чинари

        сънно си живей

и по сърмени шалвари

        руйно вино лей.

А в дима на наргилето,

        свит върху диван,

край фонтан до минарето

        дреме Техеран.

Ханаан от бог проклет е

        и невъзкресим,

тлее мъртъв до нозете

        на Ерусалим.

Чужд на сенчести прохлади,

        плиска Нил води

в нажежените грамади —

        царствени следи.

А за набег бедуина

        вече не копней.

Взрян във звездната пустиня,

        за дедите пей.

Всичко тук с безгрижност няма

        в зноен сън гори.

Грохналият Изток няма

        да ме покори!“

 

„Рано е. Не се хвали ти —

        проговорил Шат. —

Виж на север през мъглите

        нещо идва, брат“.

 

Мощният Казбек бил тайно

        стреснат от вестта.

Взор разсеян уж случайно

        хвърлил към степта.

И натам с недоумение

        гледа като в същ

вижда някакво движение,

        слуша шум и звън.

От Урал до Дунав бели

        по безкраен път,

прашни плащове развели,

        полкове вървят.

Бързат пъстрите улани

        в облаци от прах.

Веят сребърни султани^[2]

        и навяват страх.

Многобройни батальони

        в строен ред вървят:

над безкрайните колони

        знамена плющят.

Батареи с пресни сили

        тътнат в меден строй

и димят, димят фитили —

        сякаш почва бой.

Стегнат в сърмени одежди,

        в бури побелял,

гневно въси гъсти вежди

        властен генерал.^[3]

Все на Изток, страшно бавни,

        като облак гъст

идват полковете славни,

        тътне земетръс.

Идват враговете прашни —

        нямат брой и чет.

И Казбек от мисли страшни

        станал мъртво блед.

Сетен поглед впил в тълпите

        сини планини

и със шапка^[4] над очите

        спи до наши дни.