Николай Добролюбов
При луна

Хубаво ми е, когато

всичко тъне в тишина

и в небето, цяла в злато,

грее царствено луна.

 

Кротко, тихо, търпеливо

през гъстеещия мрак

на земята мълчаливо

златен лъч изпраща пак.

 

Мисли всякакви тогава

идват в нашите глави:

умно с пошло се сдружава,

тъжно с весело върви.

 

Светове безброй, безкрайни!

Удивен привеждам лик

пред извечните им тайни,

пред твореца им велик.

 

После дълго се любувам

на прекрасната луна.

Нощ е. Нито звук не чувам

в чудната й тишина.

 

Спомени незабравими

за въздишки при луна,

за копненията в рими

по любимата жена,

 

за учени наблюдения,

за петната и дори

за изкусни обяснения,

че и там живот цари…

 

После мисълта, че грее

само с чужда светлина

и че призори бледнее

бързо златната луна.

 

Затова навярно тя е

преизпълнена с печал.

Затова навярно тя е

бледолика, с жълт воал.

 

Ето, облаче застана

пред блестящата луна.

Над природата смълчана

легна гъста тъмнина.

 

След това е тъга стаена

за било и небило

и с душа опечалена

легнах в своето легло…