Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
На смерть \* \* \* (Я знал её…), (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2013 г.)

Издание:

Заглавие: Заветни лири

Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Антология

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: декември 1983 г.

Редактор: Иван Теофилов

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784

История

  1. — Добавяне

        Аз я познавах: по-прекрасна беше

душата й от прелестното й лице.

        Като че ли предчувствие таеше

за ранния си край. С мечтателно сърце,

към своите роднини ласкава, грижовна

и мила с другите, нещастна беше тя

и като цвят през пролет хладна и дъждовна

                съвсем внезапно прецъфтя.

        Защо? Любов сърцето й погуби,

че в пришълец неверен предано се влюби:

        от хубостта й беше запленен,

        но в друга се увлече подир ден.

Напусна този край. Тя беше унижена.

Какво по-страшно от любов несподелена,

                от проста, искрена любов?

Стаи дълбоко безответния си зов.

Потънала в сълзи, безмълвната си мъка

не довери на ничие сърце.

                Непоносимата разлъка

        попари скоро нейното лице.

Край гроба на баща си все по-често бдеше.

Отиваше сама на края на града.

Без сълзи в миглите, без ропот тя седеше

        и сякаш символ на Търпението беше,

                усмихвайки се и в беда.

Край