Семьон Надсон
Сред път

Твоят път е суров и трънлив, и покрит

        с камънаци, от пек нажежени.

О горещия пясък и остър гранит

        израни ти нозе уморени.

И жестоко измъчи се младата гръд,

        изгориха я жаждата, зноя,

но не искай да свърнеш от правия път,

        да потънеш в съня на покоя!

 

Бързай, пътнико млад! Все напред и напред!

        Твоят отдих далече те чака!

Нека в сянката тиха те мами отвред

        край реката прохладна листака,

нека стеле килима си мек пролетта,

        изумрудени шатри да сплита с листа,

да царува там с ласка приветна!

        Все напред! Под лъчи, дето страшно горят!

В нажежения зной, в неизвестния път

        ти презри всяка лъст мимолетна!

Че е страшен сънят в тая тиха гора —

        той ласкае, той сладко опива,

и душата ти, жадна за ласка добра,

        щом задреме, навеки заспива!

Че дриада живее под листите тук,

        на мъха ли полегнеш, тя чака —

тая горска магьосница тихо, без звук

        ще приседне до теб в полумрака!

И ще чуеш ти глас: „О, постой, почини!

        Прогони тая мъка стаена!

Във уханната сянка заспи, отдъхни,

        полежи в тая пряспа зелена!

Твоят път е суров и нерадостен път!

        Ах, защо той измъчва младежката гръд,

на тъга и борба я предава!

        Ти легни в кадифето на мекия мъх,

в тая тиха гора вее лек, хладен лъх,

        тъй е мил тоя миг на забрава!…“

Ти си силен, аз знам: ти страха покори,

        ти в борбата тревогата смаза.

Но по-силна от гневните сили дори

        е ей тая средпътна съблазън!

Бързай, пътнико! Знай: ако миг само спреш

        с радостта, със мечтите, с покоя —

всичко, с обич направено, ти ще дадеш

        за позорния сън на застоя!