Антон Делвиг
Романс

„Пирувам, приятели, с вас, но съм сам,

        измъчван от грижа голяма,

че може би утре и аз ще съм там,

        отгдето завръщане няма.“

 

Макар че в компания весела бях,

        печално говорех тогава,

защото от детство тревога таях,

        че страшна беда приближава.

 

А те ми се смееха, някой венец

        на моите къдри постави:

„Не се ли срамуваш, мечтател-певец?

        Та всички сме млади и здрави!“

 

Избухна война. Призова ни тръба

        и сякаш на пир полетяха.

Отидох и аз, но враждебна съдба

        ме върна под родната стряха.

 

В бездействие тежко напрегнат следях

        за техните битки, победи

и пръв оживявах с вестта си за тях

        роднинските тъжни беседи.

 

Години минаваха. В сълзи облян

        и в траур живях, а сърцето

се пита: къде са? След лютата бран

        лежат бездиханни в полето.

 

По време на пир ми напомня за тях,

        за младите дни веселбата.

Разплисква се чашата: чуждият смях

        ранява дълбоко душата.