Яков Полонски
На път из Кавказ

1

С теб, Кавказ, се сбогувам… Сред каменни

върхове крепост яка си ти!

Войнствен край на грузинците пламенни,

Тифлис, слънце блестящо, прости!

 

Полетял през рътлина заснежена

и преминал Казбек и Дарял,

аз подготвям душата разнежена

за сражения в земния дял.

 

И се вслушвам на Терек във бурните

мътнопенни, тревожни вълни…

Но конете към север са втурнати

и звънчето надеждно звън!

 

Висини, в сиви облаци скътани,

отстъпете пред момъка смел!

И разстилат се степи пред пътя ни,

а зеленото — няма предел…

 

Във душата се влива просторът чист

след властта на планинския гнет.

И гласът на звънчето е тъй сребрист,

а конете се носят напред.

 

Препусни! Гасне залез. Пред къщите

мълчаливо казаците бдят…

Кървав месец изгрява… И смръщен е,

и огньове далечни трептят…

 

Труп на кон различавам в пътеката,

грак на гарван долавям встрани…

На Печорин ли сянката — леката,

ни догонва?… Конете гони!

2

Колко радост, печал и страдание

с търпелива душа преживях…

Стига погледи, трепет, мълчание!

Свойто „сбогом“ изричам без страх.

 

Но боя се, че орис нечакана

ще ме стигне и в път устремен;

и тъгата по теб неизплакана

ще удави самотния ден.

 

И ще спомням дома с увенчания

двор с асми, тоя прелестен кът,

гдето в шепот, прелял от желания,

часовете несетно текат.

 

Ароматът на рози и вадата,

над която дайрето звучи…

Личицето лукаво, наградата,

обещана от твойте очи!

 

Искам всичко — лъжите, измяната,

оковали до днес паметта,

да изчезнат, изтекли със пяната

на реките планински — в степта.