Михаил Лермонтов
Откъс

Три нощи аз не спах, прекарах в скръб,

в молитва на колене. Храм ми бяха

степта и свода, хълмът бе олтар;

и ако костите под тоя хълм

днес би могъл човекът да разбуди,

то, жегнати от моята сълза,

проникнала в пръстта, тук всички мъртви

ще скочат с трясък на одежди бранни!

О, боже! Как? — нима една сълза

бе плод на три ужасни нощи? Не,

сълзата адска е за мен последна,

а то нима три страшни нощи в скръб

бих я очаквал аз. Кръвта на братя,

на старци и на стъпкани деца

е натежала в моята душа,

в сърцето ми напира и насила

го кара да разкъса своите връзки

и да превърне във велика мъст

в мен чувствата, напомнящи любов;

дори да не постигна своя блян,

доволен съм, че тъй велик той беше.

Дойде часът — на слава или срам.

Велик или забравен съм? — не знам.

Природата разпитвах аз и тя

в обятията свои ме прие;

в леса, когато бурите вилняха,

пих чудна сладост с нейните уста,

но за мечтите ми бе чужд света —

те нищо свое в него не съзряха;

загледан често в ярките звезди

и в нощните небесни красоти,

усещах, че не съм роден за тях;

небето не обикнах, смаян бях

от туй пространство вечно и безкрайно —

завиждах на създателя му тайно;

без свобода и родната природа,

сам себе си внезапно аз открих,

спасение намерих за народа;

и дръзко с деен ум се потопих

в едничка мисъл, може би напразна

и безполезна в моя край звезда;

но тя като надежда е прекрасна

и свята, силна, като свобода.