Александър Одоевски
При известието за полската революция

Изстрадваме века си унижен

погребани… Редят се ден след ден.

За поривите ни привични — нощ е.

Но не! Не спят сърцата вечен сън

и струните им шепнат с минал звън,

и трепват те: живеем още!

 

Едва дошъл от бряг далечен тук

на падащи окови сладък звук,

небесна за сърцата ни награда,

и всички чувства сляха се за миг

в съзвучие на трепет най-велик:

Душата ни е още млада!

 

Сега чие сърце не ще трепти?

Край Висла бой се води. Чу ли ти?

Там ляхът отвоюва свободата.

В шума на битки пее упокой

на не един загинал в бой герой

за свободата. Жертва свята!

 

А братя сме. И кой ще наруши

съюза на горящите души

с еднакви мисли, чувства и страдания?

И образите имат чуден глас.

Те миналите мъки будят в нас,

възвишените ни мечтания.

 

Не, в нас не гаснат техните мечти!

Изрязани са скъпите черти

подобно имена в надгробен камък.

И огънят на нашите сърца

щом стихне — грейват техните лица

и те излъчват пламък.

 

Тирани! Тоя огън ще гори

челата ви, когато ще цари

над жертви и палачи съвестта ни!

Ще съди бог! А днес, другари, в мир

задушница — заупокоен пир

с обреда си ни кани.