Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Заветни лири
Антология на руската класическа поезия - Оригинално заглавие
- Две смерти, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Любен Любенов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD (2013 г.)
Издание:
Заглавие: Заветни лири
Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: Антология
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: декември 1983 г.
Редактор: Иван Теофилов
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Езекил Лападатов
Художник: Николай Пекарев
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784
История
- — Добавяне
1
Почтеният статски съветник Курдюк,
по-пълен и румен от всекиго друг,
на обеди вкусни изтънчен ценител,
на пола прекрасен най-страстен любител,
закусил чудесно в трактира „Москва“
и мечата шуба облякъл, едва
излезе и ето че в миг удивление
изпита. Такова до днес погребение
не беше видял още в своя живот:
навсякъде имаше само народ,
подир катафалката строго и мерно
сто хиляди души вървяха наверно…
Отделно на групи вървяха момци
и носеха важно безбройни венци,
и бяха венците с цветя украсени,
мъже и жени, и деца натъжени
вървяха, навели очи, ред след ред
и група след група вървеше напред,
и чак от Литейна до Знаменска явно
вървеше туй шествие тъжно и бавно.
2
Почтеният статски съветник Курдюк,
увлечен в тълпата, огледа оттук
кортежа безкраен и рече си: „Няма
съмнение в туй, че особа голяма
е мъртвият, явно с висок важен чин,
че щяха ли кой и да е господин
в престолния град да погребват парадно…“
Но тука… но тук с безпокойство досадно
Курдюк си помисли: „Голям чин и аз
заемам, и аз генерал съм, у нас
погребал съм много особи големи
и знам, че в Русия така в наше време
не може да се погребе генерал.
Не виждам ни ордени аз, ни медал,
а тях на възглавнички яркочервени
парадно до гроба ги носят военни;
и нито чиновник, и нито пагон —
тълпата е май с либерален уклон,
и множко са май «дългокосите» — жалко,
шест хиляди има навярно най-малко…
При туй полицаи не виждам навред,
макар да цари образцов, пълен ред
навсякъде… Нищо не мога да схвана!
Какво само, господи, време настана,
чак свят ми се вие… По-друг бе реда,
когато преди двама-трима в града
се срещнеха, помня — по чудо тогава
как чин полицейски при тях се явява,
а днес… Но кого да попита човек,
дали в манастир носят този ковчег?
И кой е умрял; щом е тъй уважаван,
навярно е той и сановен, и славен…“
3
„Бъдете любезен — обърна се тук
почтеният статски съветник Курдюк
към мъж във енотова шуба, — кажете,
кого тъй отивате да погребете?“
„Кого ли? — отвърна енотът брадат,
забавяйки ход. — Ето: целият град
върви след ковчега, а вие, мъж умен
(Курдюк мигом стана от клюква по-румен)
с подобен въпрос…“ — „Извинете, но кой
е този покойник? Прочут ли е той?“ —
„Не знаете мигар? Писател известен.“ —
„Как, само писател — творецо небесен!
Какъв кортеж само… шест коня…“ — „Но щом
е мъртвият автор на «Мъртвият дом»
и «Бедните хора»… Туй малко ли значи?“
„Простете, но мислех народът, че тачи
тъй я генерал, я богат господин…“ —
„А той беше беден, без сан и без чин,
и бил е дори във Сибир заточаван,
но бе от четящия свят уважаван
и в цяла Русия за негова чест
известно е името негово днес,
неуките само за него не знаят,
ала на слепците такъв е колаят…“
4
Курдюк не дослуша човека брадат.
Ту ставаше блед, ту пламтеше от яд
от бурята мисли, що в него кипеше;
потегли дома и едва се държеше;
щом само отвори той свойта врата
и скъса за миг на звънеца връвта,
натисна бравата — и щом го съгледа,
в миг ахна от страх икономката бледа;
но шубата тръсна на пода и тук
почтеният статски съветник Курдюк
изригна проклятия — бе изумена
дотам икономката — дева почтена,
от тези отбрани безброй ругатни,
че щом тя ги чу, и се в миг вледени.
И тя — четирийсетгодишна, от Рига, —
макар и навикнала той да й вдига
подобни скандали, покорна, беззлобна,
но все пак не помнеше буря подобна.
Курдюк, сякаш беше ранен, ревна: „Как,
драскача му жалък, бедняк и голтак
(и скъса на своята риза яката),
а толкова почести! Гледай — тълпата
го следва с хоругви, венци и цветя!…
Къде, боже господи, гледа властта?
Как стисках юмруци в безсилие нямо…
О, стига от мен да зависеше само,
тогава…“ — И грохна безжизнено тук
почтеният статски съветник Курдюк,
и беше той толкова страшно ядосан,
че удар получи, и то смъртоносен,
и докторът, казуса ясен видял,
си тръгна със жест равнодушен и вял.
5
След три дни по пътя към Волково, кална,
се движеше бавно кола погребална.
На нея — ковчег, със ламе цял обвит;
намръщила ниско чело, с тъжен вид
отзад — икономката; две баби редом
възглавница носеха с ордени седем,
след тях група близки вървяха без жал —
едва ли покойникът би ги познал,
че беше родът му от него забравен:
стар жп полковник, пияница славен,
и жаден да хапне за помен кадет,
и банков чиновник — партньор и съсед
на мъртвия, млад куриер, полякиня
и племенник с млада жена, и слугиня.
Да беше ги зърнал за миг само тук
почтеният статски съветник Курдюк,
капака открехвайки леко, тогава
той би се задавил от злоба такава,
че пак запълзялата в жилите кръв
би мигом застинала пак — и със стръв
той би наругал тая сбирщина явно
и втори път в миг би умрял незабавно.