Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Две смерти, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2013 г.)

Издание:

Заглавие: Заветни лири

Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Антология

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: декември 1983 г.

Редактор: Иван Теофилов

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784

История

  1. — Добавяне

1

Почтеният статски съветник Курдюк,

по-пълен и румен от всекиго друг,

 

на обеди вкусни изтънчен ценител,

на пола прекрасен най-страстен любител,

 

закусил чудесно в трактира „Москва“

и мечата шуба облякъл, едва

 

излезе и ето че в миг удивление

изпита. Такова до днес погребение

 

не беше видял още в своя живот:

навсякъде имаше само народ,

 

подир катафалката строго и мерно

сто хиляди души вървяха наверно…

 

Отделно на групи вървяха момци

и носеха важно безбройни венци,

 

и бяха венците с цветя украсени,

мъже и жени, и деца натъжени

 

вървяха, навели очи, ред след ред

и група след група вървеше напред,

 

и чак от Литейна до Знаменска явно

вървеше туй шествие тъжно и бавно.

2

Почтеният статски съветник Курдюк,

увлечен в тълпата, огледа оттук

 

кортежа безкраен и рече си: „Няма

съмнение в туй, че особа голяма

 

е мъртвият, явно с висок важен чин,

че щяха ли кой и да е господин

 

в престолния град да погребват парадно…“

Но тука… но тук с безпокойство досадно

 

Курдюк си помисли: „Голям чин и аз

заемам, и аз генерал съм, у нас

 

погребал съм много особи големи

и знам, че в Русия така в наше време

 

не може да се погребе генерал.

Не виждам ни ордени аз, ни медал,

 

а тях на възглавнички яркочервени

парадно до гроба ги носят военни;

 

и нито чиновник, и нито пагон —

тълпата е май с либерален уклон,

 

и множко са май «дългокосите» — жалко,

шест хиляди има навярно най-малко…

 

При туй полицаи не виждам навред,

макар да цари образцов, пълен ред

 

навсякъде… Нищо не мога да схвана!

Какво само, господи, време настана,

 

чак свят ми се вие… По-друг бе реда,

когато преди двама-трима в града

 

се срещнеха, помня — по чудо тогава

как чин полицейски при тях се явява,

 

а днес… Но кого да попита човек,

дали в манастир носят този ковчег?

 

И кой е умрял; щом е тъй уважаван,

навярно е той и сановен, и славен…“

3

„Бъдете любезен — обърна се тук

почтеният статски съветник Курдюк

 

към мъж във енотова шуба, — кажете,

кого тъй отивате да погребете?“

 

„Кого ли? — отвърна енотът брадат,

забавяйки ход. — Ето: целият град

 

върви след ковчега, а вие, мъж умен

(Курдюк мигом стана от клюква по-румен)

 

с подобен въпрос…“ — „Извинете, но кой

е този покойник? Прочут ли е той?“ —

 

„Не знаете мигар? Писател известен.“ —

„Как, само писател — творецо небесен!

 

Какъв кортеж само… шест коня…“ — „Но щом

е мъртвият автор на «Мъртвият дом»

 

и «Бедните хора»… Туй малко ли значи?“

„Простете, но мислех народът, че тачи

 

тъй я генерал, я богат господин…“ —

„А той беше беден, без сан и без чин,

 

и бил е дори във Сибир заточаван,

но бе от четящия свят уважаван

 

и в цяла Русия за негова чест

известно е името негово днес,

 

неуките само за него не знаят,

ала на слепците такъв е колаят…“

4

Курдюк не дослуша човека брадат.

Ту ставаше блед, ту пламтеше от яд

 

от бурята мисли, що в него кипеше;

потегли дома и едва се държеше;

 

щом само отвори той свойта врата

и скъса за миг на звънеца връвта,

 

натисна бравата — и щом го съгледа,

в миг ахна от страх икономката бледа;

 

но шубата тръсна на пода и тук

почтеният статски съветник Курдюк

 

изригна проклятия — бе изумена

дотам икономката — дева почтена,

 

от тези отбрани безброй ругатни,

че щом тя ги чу, и се в миг вледени.

 

И тя — четирийсетгодишна, от Рига, —

макар и навикнала той да й вдига

 

подобни скандали, покорна, беззлобна,

но все пак не помнеше буря подобна.

 

Курдюк, сякаш беше ранен, ревна: „Как,

драскача му жалък, бедняк и голтак

 

(и скъса на своята риза яката),

а толкова почести! Гледай — тълпата

 

го следва с хоругви, венци и цветя!…

Къде, боже господи, гледа властта?

 

Как стисках юмруци в безсилие нямо…

О, стига от мен да зависеше само,

 

тогава…“ — И грохна безжизнено тук

почтеният статски съветник Курдюк,

 

и беше той толкова страшно ядосан,

че удар получи, и то смъртоносен,

 

и докторът, казуса ясен видял,

си тръгна със жест равнодушен и вял.

5

След три дни по пътя към Волково, кална,

се движеше бавно кола погребална.

 

На нея — ковчег, със ламе цял обвит;

намръщила ниско чело, с тъжен вид

 

отзад — икономката; две баби редом

възглавница носеха с ордени седем,

 

след тях група близки вървяха без жал —

едва ли покойникът би ги познал,

 

че беше родът му от него забравен:

стар жп полковник, пияница славен,

 

и жаден да хапне за помен кадет,

и банков чиновник — партньор и съсед

 

на мъртвия, млад куриер, полякиня

и племенник с млада жена, и слугиня.

 

Да беше ги зърнал за миг само тук

почтеният статски съветник Курдюк,

 

капака открехвайки леко, тогава

той би се задавил от злоба такава,

 

че пак запълзялата в жилите кръв

би мигом застинала пак — и със стръв

 

той би наругал тая сбирщина явно

и втори път в миг би умрял незабавно.

Край