Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (86)

86.

Сряда, 11 март

На връщане от супермаркета „Асда“ Джоди Кармайкъл влезе в алеята и натисна копчето на дистанционното, за да отвори вратата на двойния гараж. Вкара заднешком синия си мерцедес, натисна отново дистанционното и слезе от колата. Взе торбите от багажника и влезе в къщата през вътрешната врата.

Докато оставяше покупките на масата в кухнята, мобилният й телефон иззвъня. На екрана се изписа името на погребалната агенция „П & С Галахър“.

Тя се поколеба за момент, после отговори с измъчения глас на опечалена.

— Да?

Беше очарователният шеф на агенцията.

— Госпожо Кармайкъл, обажда се господин Галахър. Как сте?

— О, нали знаете, справям се.

— Добре — рече той. — Радвам се да го чуя. Боя се, че имам неприятна новина. От „Съдебна медицина“ още не са освободили тялото. Освен това ми се обади синът на господин Кармайкъл, който иска да се обърне към друг патолог за втора аутопсия.

— По дяволите! — ядоса се тя. — Скъпият ми съпруг умря в началото на медения ни месец. Не мисли ли, че страдах достатъчно? Освен това той е балсамиран, какво си мисли, че ще излезе при друга аутопсия? Аз съм негова съпруга! Моите желания не се ли броят?

— Ами има и още едно усложнение — продължи той, — от полицията също ни съобщиха, че имат някои въпроси, та се боя, че ръцете ни са вързани.

— Горкият ми Роули лежи в хладилник в моргата, докато всички се дърлят над тялото му. Това ли ми казвате, господин Галахър?

— В никакъв случай, госпожо Кармайкъл. Просто искат да установят със сигурност причината за трагичната смърт на съпруга ви.

— Беше ухапан от змия, нали? От пясъчна усойница. Патологът в Гоа го засвидетелства. Какво друго им трябва, по дяволите?

— Сигурен съм, че всичко ще бъде изяснено много бързо — с успокояващ тон каза Галахър. — Правя всичко по силите си да уредят нещата и тялото на мъжа ви да ни бъде предадено колкото се може по-скоро.

След като затвори, Джоди седна и се зачуди какви „въпроси“ има полицията. Какво душеха? Направи си кафе и включи компютъра. Едно ставаше ясно, предстоеше й сблъсък с роднините на Роули. В крайна сметка щеше да получи част от наследството му. Но семейството на Роули вече явно вървеше към съдебна битка и нещата можеха да се проточат. Ставаше все по-ясно, че е малко вероятно да удари джакпота, на който се беше надявала и който все й се изплъзваше.

Но джакпотът я чакаше някъде.

Реши, че трябва да е по-внимателна в избора си, и започна да преглежда различните отговори на обявите, които бе пуснала в сайтовете за запознанства за богати.

www.sugardaddies.com

www.seekingmillionaire.com

www.millionairematch.com

www.daterichmen.com

И още куп други. Не видя в отговорите нищо особено. От десетките срещи с мъже от сайтовете се бе научила да различава онези, които целят само афера. А тя не искаше просто някой богат. Искаше някой свръхбогат. Дали щеше да го намери в сайт, или на някое от местата, където си играят богатите?

Спомни си нещо, което й беше казала навремето красивата й приятелка от детството Емира. Нещо, което беше едновременно унизително и успокояващо. „Спокойно, някой ден ще намериш господин Подходящия. За всеки влак си има пътници.“

Може би напоследък действаше твърде прибързано. Просто трябваше да изчака.

Качи се горе, натисна дистанционното да отвори плъзгащата се стена и надникна през стъклената врата в стаята на влечугите, за да провери дали някое не се е измъкнало. Влезе и отиде при вивариума с триметровата боа удушвач, която бе кръстила Сайлъс.

На лицето й се появи усмивка, когато видя какво лежеше на дъното на контейнера от подсилено стъкло.