Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (67)

67.

Неделя, 8 март

Изпадналият в безсъзнание американец в легло 14 беше докаран в интензивното отделение на Кралската болница на графство Съсекс в петък следобед. Беше зле, скенерът показа мозъчна контузия от тънко като косъм спукване на черепа, както и две счупени ребра и няколко натъртвания и охлузвания на десния крак. Двамата велосипедисти, които се бяха надпреварвали по велоалеята, също се намираха в болницата — единият със счупена ръка и изкълчено рамо, а другият с разбито коляно.

Американецът беше идентифициран по шофьорската му книжка като Джон Даниълс с адрес в Ню Йорк. В портфейла му имаше касова бележка от хотел „Уотърфронт“ в Брайтън. От болницата се свързаха с хотела, но там нямаше гост на име Джон Даниълс, макар че бе отседнала голяма група американци, дошли в града на някаква конференция. Полицията в Брайтън отправи искане към нюйоркската полиция за координати на близките на пострадалия, но засега нямаше отговор.

И ето че следобед дежурната сестра, която отговаряше за него, се появи и обяви развълнувано, че пациентът дава признаци, че идва на себе си.

— Добре дошли обратно, господин Даниълс.

Зъба премигна. Пред него имаше някакъв размазан силует. Очите му бавно се фокусираха и той видя мъж в началото на трийсетте с късо подстригана коса, облечен в син хирургически екип и с клипборд в ръце. До него стояха жена от арабски произход, облечена по същия начин, и мъж в тъмни панталони, бяла риза с къси ръкави и авторитетен вид.

Зъба ги зяпна неразбиращо. В Ирак ли беше?

— Обратно? — попита той. — Обратно ли?

— Аз съм доктор Мартин, това е господин Бъкстон, нашият консултант неврохирург, и регистраторът. Намирате се в Кралската болница на графство Съсекс.

— Болница?

Зъба си мислеше, че се намира в болница в Ирак. Прострелян ли беше? Помнеше как над него се надига някаква сянка. Това беше всичко.

— Болница? — неразбиращо повтори той. — Док Мартен. Ботуши?

Мъжът в бялата риза се усмихна едва забележимо.

— Много добре.

Зъба присви очи към него. От ЦРУ ли беше?

— Вълчица — започна да бръщолеви Зъба. — Ботуши „Хиляда мили“.

Онзи с бялата риза се усмихна отново.

— Много добре!

— Как се чувствате, господин Даниълс? — попита мъжът с късата коса и сините дрехи.

Беше обучен да мълчи, ако го заловят. И затова, загледан в сините завеси около него и в монитора, показващ жизнените му показатели, той не каза нищо.

Намираше се в някаква военна болница. Надяваше се да е американска.

Затвори очи и се унесе.

Медицинският екип остана около него няколко секунди, после мина през завесите и се отдалечи, за да не ги чуе.

— Известно време ще бъде объркан — каза неврохирургът. — Скенерът не показва увреждания на мозъка. Има контузии, характерни за подобни инциденти, и ще отнеме време, докато отшумят. След два дни ще дойда да го видя отново. Ако в състоянието му настъпи някаква драстична промяна, незабавно ме уведомете. Най-голямата опасност е церебрален кръвоизлив, а скенерът не показва такъв.

Докато вървяха през отделението, Зъба се мъчеше да си събере мислите. Все едно се опитваше да хване мятаща се риба с мазна ръка.

Изплъзна се.

Всичко отново потъна в мрак.