Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (64)

64.

Петък, 6 март

Зъба наблюдаваше топло облечения мъж на шейсет и няколко. Появяваше се всеки ден по едно и също време — беше толкова редовен, че можеше да си свери часовника по него. Сега човекът вървеше по улицата към него и четеше роман; държеше го толкова високо, че трябваше да вирне глава, за да вижда страницата.

В някои дни Зъба правеше обиколката от няколко километра, за да се упражнява, а ходенето пеша му даваше добра възможност да се оглежда внимателно. Освен това на прозорците на някои къщи имаше знаци на „Квартална стража“. Имаше вероятност някой бдителен обитател да съобщи, че е видял една и съща кола да се появява в района няколко дни поред. Пеша биеше по-малко на очи.

Докато се разхождаше недалеч от къщата на Джоди, забеляза някои от другите редовни минувачи. Мъжът с тъжен поглед, бутащ инвалидния стол на съпругата си, до който се мъкнеше дебелото им куче. Жената с безумна прическа в бял джип, която стигаше до края на алеята си и цяла минута се оглеждаше, преди да изкара колата на празната улица. Майките, водещи децата си на училище. Разносвачът на вестници в малката си мазда, който спираше пред къщите, изтичваше до вратите и се връщаше на бегом обратно. Пощальонът с червения си ван, разнасящ пощата в 9:30.

През цялата седмица пощальонът достави само три пратки до къщата на Джоди. Зъба влизаше вечер да ги провери. Всички бяха циркулярни писма, адресирани „До обитателя“.

Наглеждаше къщата всеки ден от осем сутринта до шест вечерта, когато започваше да се смрачава. През цялата седмица времето беше добро — до тази сутрин, когато здравата заваля. Това беше добре, защото означаваше по-малко хора навън. Но сега отново бе сухо и облаците се бяха разкъсали. Зъба се запита как ли се забавлява Джоди на „Органза“. Може би плаването беше платено с откраднатите фалшиви двеста хиляди долара?

В десет сутринта мръсен бял ван влезе през портата на Родийн Кресънт 191 и се спусна по стръмната алея.

Зъба продължи да се разхожда по улицата. Когато стигна номер 191, погледна надолу и видя, че задните врати на вана са отворени и някакъв здравеняк на четиридесет и няколко в работни дрехи и гумени ботуши разтоварва градинарски инструменти. Отстрани на вана беше изписано „Градинарски услуги Степни“.

Зъба слезе небрежно по пътеката до мъжа.

— Здравейте, току-що се нанесохме и търсим градинар — каза той с фалшивия си английски акцент и посочи неопределено с палец някъде зад себе си.

— Ще ви дам визитка — отвърна мъжът. — Ще трябва да се обадите в офиса. Момент.

Зъба изчака, докато градинарят отиде до кабината на вана. След малко човекът се върна и му даде изписана със зелено визитка.

— Живеещите в тази къща могат ли да дадат препоръки за вас? — попита Зъба.

— Тук живее сама жена — каза градинарят. — Почти не я виждам.

— Ясно. Как й е името?

— Не знам — сви рамене градинарят. — Работя за компанията и просто ходя на адресите, които ми дават. За две години едва ли съм разменил и десет думи с нея.

— Къщата нейна ли е, или живее под наем? — попита Зъба.

— И това не мога да ви кажа, сър. Съжалявам.

Зъба го остави, качи се обратно на улицата и тръгна надолу към морето, като си мислеше за загадъчната жена. Много малко снимки в къщата. Никакъв контакт с работещите в имота й. Никакви съобщения на телефонния секретар. Сякаш обичаше да е невидима. Това го уреждаше идеално.

Щеше да мине време, преди някой да забележи, че е изчезнала. Време, през което той отдавна ще се е махнал. С флашката. Щеше да я намери, където и да я е скрила. Щеше да му каже.

Не искаше да привлича внимание към себе си, а и започваше да огладнява. Тръгна обратно към центъра на Брайтън с мисълта, че по-късно ще продължи наблюдението си. Докато вървеше, се сети за едно заведение за бургери на име „Гръбс“, където бе ял при предишното си посещение в града и където правеха сносни сандвичи. Продължи по Сейнт Джеймс стрийт към него.

След като се нахрани, тръгна към морето, слезе по стъпалата до Мадейра Драйв и пресече улицата. Продължи на запад покрай релсите от лявата си страна и пустия каменист плаж зад тях. Вървеше и мислеше, но на всеки няколко минути се разсейваше от звънците на велосипедите по велоалеята в края на тротоара. Студеният югозападен вятър фучеше в лицето му.

Къде ли е скрила флашката? Беше претърсил всеки квадратен сантиметър в къщата, тавана, градинския навес. Не се чувстваше удобно в Брайтън. Макар да беше дошъл тук, използвайки едно от фалшивите си имена, той знаеше, че все още е издирван в града. След измъкването си в залива Шоръм миналата година беше проверил онлайн новините у дома. Онзи детектив Рой Грейс и хората му бяха заявили, че е изчезнал и вероятно се е удавил. Но след борбата с чернокожото ченге на пристанището знаеше, че полицията вероятно разполага с неговата ДНК. Колкото по-скоро се махнеше оттук, толкова по-добре.

Чувстваше се раздразнен и без цел. Колко дълго щеше да му се наложи да чака завръщането на кучката? Искаше да си е у дома, на лодката си, под топлото слънце, с другаря си.

Йосарян му липсваше.

Липсваше му повече, отколкото всяко човешко същество.

Докато вървеше покрай кея със сергиите, предлагащи млечни шейкове, понички, палачинки и хотдог, и с часовниковата кула над входа, пред която имаше табела с пирамида, рекламираща „Най-добрата риба и картофки в Брайтън“, изведнъж си спомни за ваканциите от детството си в Атлантик Сити с една от приемните си майки. Горещи летни дни, в които се шляеше безцелно сам по крайбрежната алея, като избягваше туристите, бутани в колички, докато тя седеше пред игралните автомати.

Играеше на автоматите по цял ден, наредила монети до себе си, с пластмасова чаша бира в едната ръка, дърпаше ръчката или натискаше копчетата, взираше се във въртящите се плодове през дима на неизменната цигара, увиснала на устните й. Когато печелеше, го подкупваше с шепа монети и той веднага отиваше да ги похарчи на стрелбището.

Винаги се опитваше и обикновено успяваше да отбележи максималния брой точки. Когато се проваляше, се ядосваше и неведнъж бе чупил стъклото или пушката.

Отдясно имаше аквариум, а срещу него на оживеното кръстовище се издигаше боядисана в кремаво и червено постройка с реклама „Риба и картофки Хари Рамсдън“.

Отсреща, от страната на кръстовището, беше жълто-белият хотел „Роял Албион“. На тротоара бяха натрупани бурета бира. Зъба продължи натам, като мина покрай едно кафене и тъмносива напречна дига. Колко време трябваше да чака кучката да се върне от плаването си?

Пресече велоалеята и зачака зеления светофар на кръстовището. Връщаше се в хотела си, без да знае какво да очаква от остатъка от деня. Чакане. Нямаше нищо против чакането. Обичаше да чака. Да оставя времето да се изнизва. Може би щеше да отиде на кино или да погледа телевизия в стаята си.

Светофарът светна зелено. Зъба се канеше да пресече, когато му хрумна нещо. Защо не се разходи по кея? Да види дали няма стрелбища. Можеше да се поразсее с нещо.

Обърна се, напълно забравил велоалеята. Докато пристъпваше напред, чу звънец, тракане и вик, после писък на гума върху метал. Миг по-късно отгоре му се спусна сянка. Последва удар, който го запрати настрани. Видя как тротоарът се надига да го удари в лицето.

В главата му избухнаха фойерверки.

Настъпи тишина.