Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (3)

3.

Вторник, 10 февруари

Рой Грейс също се чувстваше доста доволен от себе си, докато слизаше от масата на физиотерапевта в малката стая за консултации в Брайтън. И очакваше с нетърпение събота, Деня на св. Валентин. Беше запазил маса за Клио и себе си в любимия им ресторант „Инглиш“ и вече кроеше планове какво ще поръча. Стриди „Килпатрик“ — на скара, с бекон — и после или омар, или морски език по дувърски, с грахово пюре. Чаша шампанско за начало и после хубава бутилка бяло бургундско „Пуи Фюсе“ — любимото му вино, когато може да си го позволи.

Купуването на новия дом — селска къща в покрайнините на Хенфийлд — беше сериозно предизвикателство за финансите и на двамата, но въпреки това бяха заделили малка сума, за да се глезят един друг в специални случаи и този беше точно такъв. Вече бяха направили страхотно новодомско парти с роднини и приятели и Грейс беше възхитен, че сестра му става близка приятелка със сестрата на Клио Чарли. Първата му съпруга Санди не беше имала братя и сестри, а отношенията със странните й родители бяха меко казано обтегнати. Така че това беше една наистина приятна промяна.

— Това е! — каза Анита Лейн. — Приключихме! Не мисля, че е нужно да се виждаме повече, освен ако кракът не започне да те мъчи отново. Случи ли се, обади ми се.

— Благодаря — рече той. — Идеално!

Идваше тук два пъти седмично от началото на януари, след като един хирург от Кралската болница на Съсекс беше извадил единайсет сачми от десния му крак точно преди Коледа. Беше прострелян от упор от заподозрян сериен убиец, когото се бе опитал да арестува в един бункер под къща в Хоув. Хирургът нехайно го бе уведомил, че е късметлия, че е запазил крака си.

Възстановяването беше мъка, няколко нерва бяха повредени и през следващите нощи Грейс неведнъж се беше будил с чувството, че кракът му гори. Но се беше придържал строго към възстановителната програма на физиотерапевта между срещите им. Накрая болката бе започнала да отшумява и подвижността му се възвръщаше.

— Продължи с упражненията още няколко седмици — каза физиотерапевтката.

— След колко време ще мога да тичам отново, Анита?

— Можеш да започнеш отсега, но полека. Няма да се правиш на маратонец, нали?

— Няма, обещавам!

— Ако започне да те боли, веднага идвай при мен. Това е заповед!

— Свиреп началник си, а? — ухили се той.

— Защото виждам, че не те свърта на едно място. Претърпя сериозна травма на крака и това, че си хвърлил бастуна и те освобождавам, не означава, че веднага можеш да правиш глупости. Comprende?

— Comprende!

— И гледай известно време да не се забъркваш с гадняри.

— Аз съм старши детектив. Не се забърквам често в сбивания със заподозрени.

— Аха, значи да си старши детектив означава да бъдеш прострелван от тях, така ли?

Той направи кисела физиономия.

— Ами да се надяваме, че не е твърде често.

— Дано. Много хора биват прострелвани само веднъж и след това имат нужда не от физиотерапевт, а от гробар. Лека и безаварийна, нали така казвате?

— Впечатлен съм от полицейския ти жаргон! — Той стисна ръката й, отиде на рецепцията и плати сметката, като грижливо прибра касовата бележка в портфейла си. Разходите по лечението на наранявания, получени по време на работа, се възстановяваха от полицейските фондове.

Двайсет минути по-късно се върна в кабинета си в Съсекс Хаус с чувството, че е отминала една ера. Макар че отчасти решаваше проблемите по нестандартен начин, дълбоко в себе си Рой Грейс беше изключително методичен човек — качество, на което винаги се бе възхищавал и бе уважавал у онези, от които се беше учил в миналото, и което търсеше у всеки, когото избираше да работи с него. Той беше традиционалист и не обичаше промените, които винаги намираше за обезпокоителни. А благодарение на непрекъснатите орязвания на бюджета на полицията вече бяха настъпили сериозни промени, като предстояха и нови.

Ефектът върху духа на полицаите беше осезаем. Преди десет години Грейс можеше да гарантира, че почти всички в бранша обичат работата си. Сега много хора напускаха преди времето си за пенсиониране, тъй като им бе дошло до гуша от замразените повишения, от промените в пенсионните им осигуровки или от това да стъпват на пръсти от страх да не си навлекат неприятности с фанатиците на тема политическа коректност. Да си полицай вече означаваше да се страхуваш да кажеш онова, което мислиш, или да пуснеш шега. А Грейс знаеше чудесно от личен опит, че именно обесническият хумор, с който бе така прочута полицията, помага на полицаите да се справят с ужасите, с които се сблъскваха понякога.

Честно казано, много от промените бяха допринесли за създаването на по-толерантна, не така корумпирана, сексистка и расистка полиция, както по времето, когато Рой Грейс започваше кариерата си. Това имаше много плюсове. Той още обичаше работата си и се опитваше да не позволява негативите да му въздействат, но и за първи път в двайсетте години, през които бе служил, имаше моменти, в които се хващаше, че мисли за алтернатива. Особено през януари, докато се възстановяваше и имаше време да мисли. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че въпреки всички промени нищо не би могло да му даде удовлетворението, което му носеха разкритите убийства.

И тук, в тази сграда, се случваше една много голяма промяна. Бивш щаб на „Криминално разследване“ преди сливането на „Тежки престъпления“ със Съри, тази двуетажна постройка в стил ар деко беше неговата база през последните десет години. Преди тук кипеше трескава активност, гъмжеше от детективи, следователи, съдебни лекари, криминалисти, хора от фотографското и високотехнологичното звено и беше център за много разследвания на убийства и други сериозни престъпления. Но след няколко месеца вече нямаше да бъде така благодарение на бруталните — и според Грейс крайно късогледи — орязвания на бюджета на полицията не само тук, но и в цяла Великобритания.

Фотографското звено вече се беше преместило в Съри. Скоро и високотехнологичното щеше да отиде на няколко километра северно от Брайтън в Хейуърдс Хийт. И макар още нищо да не бе потвърдено, имаше слухове, че неговият отдел от „Тежки престъпления“ ще бъде преместен в централата на полицията на Съсекс в Луис.

Подобно на повечето полицаи и помощен персонал, Грейс никога не бе харесвал особено сградата. Разположена в индустриалната част в края на града, без лавка, прекалено претъпкана и с климатична система, която не бе в състояние да се справя в никакво време — Грейс би трябвало да се радва, че скоро ще се махне от това място. Но сега, когато сградата опустяваше и приличаше на обитавана от призраци, той започваше да изпитва носталгия към нея. Единственото, което щеше да остане тук през есента, щеше да бъде арестът зад нея.

Мина през просторното пусто помещение на първия етаж, което до неотдавна беше детективската стая, покрай опразнените бюра на служители и цивилни, които вече се бяха преместили другаде, и влезе в собствения си кабинет, един от малкото отделени.

Затвори вратата, седна зад бюрото си, загледа се през лекия дъжд към супермаркета „Асда“ от другата страна на улицата, който им служеше като лавка, и се замисли за първия Ден на майката на Клио, до който оставаха само няколко седмици. Трябваше да й вземе подарък от „Ноа“. На телефона си Рой държеше дълъг списък с подаръци за Клио по случай рождения й ден и Коледа, сред които бяха чифт тюркоазени обеци — тя обожаваше цвета — и тънкописец. Добави книга, за да си припомни да мине през „Сити Букс“ и да вземе един роман, който тя искаше, макар че беше забравил заглавието. Щеше да му се наложи да го изкопчи по някакъв начин от нея.

После влезе в системата и провери съобщенията и имейлите, които бяха дошли, докато беше при физиотерапевта. Забеляза поредица имейли, свързани с полицейския отбор по ръгби на Съсекс. Това му напомни, че трябва да намери нов капитан, тъй като сегашният заминаваше на обучение за борба с терористи в базата на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Със задоволство откри, че машината за хляб, която бяха поръчали с Клио, пътува към дома им.

Написа няколко бързи отговора и препрати ръгби имейлите на един от предшествениците си, пенсионирания главен детектив следовател Дейвид Гейлър, който беше останал мениджър на отбора. След това насочи вниманието си към случая, който го занимаваше, откакто се върна на работа.

Нападателят му, д-р Едуард Крисп.

Погледна снимката на общопрактикуващия лекар от Хоув, който сякаш отвърна на погледа му със самодоволна усмивка.

Крисп беше убил пет жени на възраст под двайсет и пет — или по-точно пет, за които знаеха. Като нищо списъкът на жертвите му можеше да е по-дълъг. Дори много по-дълъг. Бяха го приклещили в едно подземно леговище, но след като простреля Грейс в крака с пушка, той бе успял в едно на пръв поглед невъзможно бягство. Никой не знаеше как го беше направил. Според една теория Крисп, който бе опитен пещерняк, беше използвал канализацията на Брайтън и Хоув и се бе измъкнал през подземния лабиринт.

От „Саутърн Уотър“, които контролираха канализацията, първоначално бяха категорични, че никой не би могъл да оцелее в мрежата. Ако не се беше удавил, Крисп би трябвало да се натъкне на някой от филтрите, които не позволяваха на предмети с размери над няколко милиметра да стигнат до морето. При издирванията обаче не беше открито никакво тяло. От компанията с неохота трябваше да признаят, че е възможно, макар и много малко вероятно, Крисп да е оцелял.

Рой Грейс не се съмняваше в едно — в коварството на Крисп. Жена му Сандра, с която се бяха отчуждили, беше разпитана подробно и изключена като евентуален съучастник. Тя изглеждаше много щастлива — и облекчена — че е далеч от него. Единственият, на когото докторът липсваше, беше семейното куче Смут, което сега живееше със Сандра и очевидно страдаше. Колкото и невероятно да изглеждаше, през всичките им години съвместен живот Сандра така и не беше разбрала, че занемарената къща до дома им Брайтън, където Крисп е извършил някои, ако не и всичките си зверства, е собственост на офшорна компания, принадлежаща на съпруга й.

Едва неотдавна полицията бе получила възможно доказателство, че Крисп е оцелял.

Доказателството беше във формата на зловещ имейл, пратен от доктора на човек от екипа на Рой няколко седмици след изчезването и предполагаемата му смърт.

Имейлът не можеше да се проследи. Беше от анонимен Хотмейл акаунт и можеше да идва от всяка точка на света. При това би могъл да бъде изпратен и със седмици забавяне.

За щастие, засега февруари беше спокоен, нямаше съобщения за убийства в Съсекс и Рой Грейс можеше да работи неуморно и да проверява през контактите си с полицейските сили в Европа, Щатите, Австралия, Африка и Далечния изток за евентуални следи от доктора.

Освен това се беше срещнал със служител на Интерпол и се бе погрижил данните и фотографията на Крисп да бъдат разпространени по целия свят.

Практиката на Крисп беше да си набелязва жени на възраст под двайсет и пет с дълга кафява коса. Резюметата на всички неразрешени убийства от Великобритания и чужбина, отговарящи на този профил, бяха струпани навсякъде около Рой и заемаха множество папки в компютъра му.

Но въпреки това не бележеше никакъв напредък. В света имаше около двеста страни и в този момент д-р Едуард Крисп можеше да се намира във всяка от тях, да седи в някоя хотелска стая с плешивата си глава, големи очила и самодоволна усмивка.

Макар че някои от страните, особено Сирия и Северна Корея, спокойно можеха да се изключат.

— Къде си, кучи сине? — раздразнено промърмори на глас Рой.

— Тук, господарю!

Стреснат, Грейс вдигна очи и видя приятеля си, детектив инспектор Глен Брансън — чернокож мъж канара с бръсната глава, застанал с широка усмивка пред него.

— Не ми приличаш на щастливо зайче — отбеляза Брансън.

— Да, и знаеш ли защо? Защото всеки път, когато започна да се чувствам като щастливо зайче, виждам ухилената физиономия на проклетия Едуард Крисп.

— Е, имам новини за теб.

— Слушам те.

Брансън постави на бюрото му разпечатка на имейл.

Грейс го прочете и погледна приятеля си.

— Мамка му.