Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (10)

10.

Сряда, 18 февруари

След като се върна в стаята си в „Четири сезона“, събу се, седна на канапето и се замисли усилено, като преценяваше всички „за“ и „против“ да остане в града за погребението на Уолт.

Телефонът в стаята иззвъня. Сякаш не беше спирал, откакто бе пристигнала в Ню Йорк.

— От рецепцията, госпожо Бентли. Господин Дейв Силвърсън иска да говори с вас.

— Дейв Силвърсън? Не познавам човек с такова име.

— От „Ню Йорк Поуст“.

Мислите й запрепускаха за момент.

— Ъъ, не, благодаря.

Затвори.

Телефонът иззвъня почти веднага. Този път гласът беше друг.

— Госпожо Бентли, при мен е Иън Пинк от „Нешънъл Инкуайърър“. Да ви свържа ли?

Мамка му.

— Не — разпалено рече Джоди. — Нали ви казах, че искам да бъда оставена на спокойствие? Никакви обаждания.

Телефонът зазвъня отново. Остави го да си звъни. След шестия сигнал замлъкна и започна да примигва червената лампичка за оставено съобщение. Няколко секунди по-късно зазвъня отново. Джоди седна на леглото и се замисли. Някой беше казал на пресата къде е. Сополивите деца на Уолт? Или онзи арогантен адвокат?

Остави го да звъни, докато не замлъкна.

Да ходи ли на погребението?

Би го направила само от благоприличие. А имаше ли значение благоприличието на погребението на напълно дискредитиран човек? Със сигурност събитието щеше да бъде широко отразено в пресата — нещо, което би си спестила с удоволствие. Освен това имаше опасност да я арестуват заради връзката й с Уолт. Колкото по-скоро и по-далеч от Ню Йорк, толкова по-добре, реши тя.

Като начало трябваше да се махне от тази стая.

Преди няколко години беше отседнала в един хотел край Сентръл Парк. Обади се и за нейно облекчение се оказа, че имат свободни стаи. Направи си резервация и взе лимузината на хотела за няколкото пресечки до „Парк Роял Уест“.

Двайсет минути по-късно се регистрира с внимателно подбрания псевдоним Джудит Форшоу, който използваше понякога, отбеляза като адрес Уестърн Роуд в Брайтън и се настани в стая на четиридесет и втория етаж. Обади се на рецепцията за номера на „Бритиш Еъруейс“ и си запази място за дневния полет до „Хийтроу“ от осем сутринта на следващия ден. Резервира и лимузина за пет сутринта, която да я откара до летището.

Отиде до минибара, извади малката бутилка шампанско, отвори я, сипа си чаша и без да обръща внимание на забранителните табели, запали цигара. Ръцете й още трепереха от ярост към самодоволната физиономия на Мъскът. И към копелето Уолт Клайн.

И към света.

Погледна детектора за дим на тавана, макар от опит да знаеше, че една цигара обикновено не е достатъчна да задейства алармата, пресуши чашата на един дъх, напълни я отново и отиде при прозореца. Застана до монтирания на тринога телескоп, който бе част от декора, и използвайки друга чаша вместо пепелник, се загледа надолу към мравуняка от хора, които се разхождаха, тичаха, караха колела или извеждаха кучетата си в слънчевия следобед в парка.

Точно в момента в собственото й сърце нямаше никакво слънце.

Месеци, пропилени на вятъра.

Шампанското започна да действа и постепенно настроението й се подобри.

— Никога не поглеждай назад, момиче. Само напред! — каза тя на глас, пресуши втората чаша, наля си остатъка от виното и изпи и него. Хвърли фаса в тоалетната и изплакна чашата, след което седна на края на леглото. Уолт Клайн беше история. Вече беше напълно съсредоточена върху следващата си цел — Роули Кармайкъл.

Името Кармайкъл й харесваше много. Вече си представяше подписа си. Джоди Кармайкъл. Много по-изискано, отколкото би изглеждало Джоди Клайн.

Харесваше и всичко друго около Роули Кармайкъл. Най-вече мястото му — 225 — в списъка на най-богатите хора на „Сънди Таймс“.

Взе си ябълка от купата с плодове на масата, сряза я наполовина с ножа и я захапа лакомо. Докато дъвчеше, отвори лаптопа и се усмихна, когато видя нов имейл от Роули.

Преди няколко месеца беше попаднала на онлайн обявата му:

Зрял вдовец търси спътница с интерес към изящните изкуства, операта, театъра, изисканата кухня, виното, пътуванията, приключенията — и може би нещо повече…

Макар че вече беше сгодена за Уолт Клайн, Джоди бе отговорила, използвайки моминското си име. Беше се регистрирала под различни имена в няколко сайта за богати самотници. Беше целунала — електронно — много пословични жабоци. Но вниманието й беше привлечено най-вече от тази обява в „Рич енд Сингъл“ преди няколко месеца. Хареса й онова „и може би нещо повече…“. За опитното й око в думите имаше определен момент на отчаяние.

А отчаянието е хубаво нещо.

Беше прочела обявата още няколко пъти, след което бе отговорила с внимателно обмислен имейл, съпроводен от сдържана снимка, направена след умело сложен грим и прикрепена към профила, който бе създала току-що:

Красива чернокоса вдовица на определена възраст търси зрял мъж с изискан вкус към изкуството, храната и пътуването за приятелство и може би бъдеще.

Роули Кармайкъл й отговори след по-малко от час. Оттогава, в подготовка за кончината на Уолт, тя тайно и много внимателно обработваше Роули Кармайкъл. Сега той беше готов. А тя — свободна! Никога не държеше всичките си яйца в една кошница — макар че Уолт изглеждаше много богат, тя винаги имаше резервен план — да се отърве колкото може по-бързо от него и да продължи напред.

Прозя се. Беше малко след четири следобед и скоро щеше да се стъмни. Започваше все по-силно да усеща умората от полета — и шампанското. В същото време не искаше да пропилява вечер в Ню Йорк — никога не знаеш какво може да се случи. Може би щеше да си намери някого за еднократно преспиване. Точно в момента не й пукаше какъв точно, стига да изглежда добре, а не някакъв лигавещ се дъртак като Уолт. Това беше градът на баровете за самотници, търсещи случайно преспиване. А тя имаше нужда точно от това. Еднократна среща с някой хубавец, който да я изчука до припадък за няколко часа. Господи, не беше правила свестен секс от… година. От повече от година.

И добрата новина бе, че един от най-горещите барове за самотници беше точно тук, в хотела й.

Нагласи часовника за шест, легна на леглото и моментално заспа.