Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (1)

1.

Вторник, 10 февруари

Двамата любовници надничаха през прозореца на хотелската стая и се усмихваха ликуващо, всеки по своя причина.

Силният снеговалеж, предричан от близо седмица, най-сетне беше стигнал дотук през нощта и тази сутрин от небето се сипеха тлъсти снежинки. Няколко коли с дрънчащи вериги се хлъзгаха по тесния планински път, а другите, паркирани пред хотелите, се бяха превърнали в големи бели купчини.

Всички в изискания френски ски курорт Куршевел 1850 изпитваха облекчение — управителите, хотелиерите, ресторантьорите, сезонните работници, отдаващите ски под наем, лифтовите компании и всички останали, които разчитаха на ски сезона за хляба си. И най-вече самите гости на курорта. След седмици синьо небе, изгарящо слънце и топящ се сняг, което означаваше коварен лед сутринта и киша и оголени камъни следобед, скиорите и сноубордистите, платили сериозни пари за няколкото безценни дни по пистите, най-сетне очакваха с нетърпение чудесни условия за спорт.

Докато Джоди Бенгли и застаряващият й американски годеник Уолт излизаха със ските си от хотел „Шабишу“, снежинките гъделичкаха голата кожа по лицата им под каските и маските.

Макар да бе доста опитен със ските, финансистът за първи път идваше да кара в Европа и цяла седмица бе разчитал на много по-младата си годеница, която сякаш познаваше курорта като дланта си и го водеше.

Видимостта беше лоша и двамата се спуснаха предпазливо до лифта „Биоле“, който започваше малко под хотела, минаха през електронната бариера и се наредиха на късата опашка. Няколко минути по-късно широката седалка ги подбра и ги понесе напред и нагоре.

Уолт спусна предпазната преграда и сгушени в удобните си костюми, двамата се настаниха за седемте минути, необходими на лифта да ги отнесе до началото на пистата. Горе вятърът духаше свирепо и без да се мотае, Джоди поведе надолу по маркирания с червено и синьо маршрут до „Кроазет“, основният лифт на курорта.

Свалиха ските си и Уолт, въпреки че страдаше от отпусната херния, настоя да занесе ските на Джоди и своите нагоре по рампата. Когато червената осемместна гондола бавно приближи, той напъха ските във външните гнезда и последва Джоди в кабината. Седнаха и вдигнаха маските си. След тях се качи още една двойка и секунди преди вратата да се затвори, към тях се присъедини дребен мъж на около петдесет и пет в моден ски екип „Спайдър“ и крещящ кожен шлем с огледална маска.

— Bonjour! — каза той с лош френски акцент и добави: — Надявам се, че нямате нищо против да се присъединя?

Настани се срещу тях, докато гондолата се понасяше напред.

— Ни най-малко — отвърна Уолт.

Джоди се усмихна любезно. Другите двама в кабината бяха заети да пишат на телефоните си и не казаха нищо.

— Ah bien, vous parlez Anglais!^[1] — Непознатият разкопча шлема си и го свали за момент, за да почеше плешивото си теме. — Американци ли сте? — попита той, докато си сваляше ръкавиците и вадеше кърпичка, за да избърше очилата си.

— Аз съм от Калифорния, но годеницата ми е британка — дружелюбно рече Уолт.

— Чудесно! Гадно време, но снегът горе би трябвало да е тип-топ — каза мъжът.

Джоди отново се усмихна любезно.

— А вие откъде сте? — попита тя.

— От Юга. Брайтън — отвърна непознатият.

— Господи, ама че съвпадение! Аз също! — възкликна Джоди.

— Малък свят — промърмори мъжът и изведнъж сякаш му стана неудобно.

— С какво се занимавате? — поинтересува се Уолт.

— О, в областта на медицината. Наскоро се пенсионирах и се преместих във Франция. А вие?

— Имам няколко инвеститорски тръста — отвърна американецът.

— А аз бях юридически секретар — рече Джоди.

Докато малката гондола се изкачваше, поклащайки се на вятъра, снегът навън премина във виелица и видимостта ставаше все по-лоша. Уолт прегърна Джоди и я привлече към себе си.

— Скъпа, май е по-добре тази сутрин да не се качваме догоре, ще духа много — каза той.

— Но пък снегът ще е чудесен и няма да има много хора толкова рано — отвърна тя. — Очакват ни страхотни спускания, гарантирам!

— Е, както кажеш — отстъпи той, макар че продължи да гледа със съмнение през замъгления прозорец.

— Абсолютно — каза англичанинът. — Доверете се на прекрасната си млада дама. И прогнозата е за още по-хубаво време! — Гондолата стигна първата междинна станция и той ги изчака любезно да слязат първи. — Беше ми приятно да се запознаем. Засега довиждане.

Другите двама останаха в кабината, все така погълнати от телефоните си.

Уолт отново настоя да носи ските на Джоди и двамата изминаха късото разстояние до другия лифт.

Обикновено скиорите се тъпчеха в огромната кабина като сардини в консерва, но тази сутрин тя беше почти празна. Освен тях имаше само още шепа заклети любители на зимните спортове. Неколцина сноубордисти в торбести екипи, двама обрулени от вятъра брадати мъже с плетени шапки и раници, които си подаваха манерка, и няколко други скиори, единият от които с камера „ГоуПро“ на каската. Уолт вдигна маската си и се усмихна на Джоди. Тя също вдигна своята и му се усмихна в отговор.

Той свали едната си ръкавица, напъха я между ските, извади шоколад от джоба на гърдите си и й предложи.

— Не, благодаря. Още ми е тежко от закуската!

— Та ти почти не хапна! — Той отчупи парче, прибра шоколада, дръпна ципа и задъвка, като поглеждаше с безпокойство навън. Кабината се клатеше на вятъра, после рязко се люшна, при което всички изпищяха — някои от страх, други заради забавата. Уолт отново прегърна Джоди и тя се сгуши в него. — Какво ще кажеш горе да пийнем кафе и да изчакаме видимостта да се подобри?

— Хайде първо да се спуснем два-три пъти, любов моя — отвърна тя. — Да се насладим на пресния сняг, преди другите да са го съсипали.

— Добре — сви рамене Уолт, но не изглеждаше особено ентусиазиран. Вгледа се в нея за няколко секунди. — Знаеш ли, невероятна си — рече той. — Малцина могат да изглеждат прекрасни с каска и скиорски очила, но ти успяваш.

— А ти си оставаш моят красив принц! — отвърна тя.

Той се опита да я целуне, но каската му се чукна в очилата й. Джоди се изкиска и се притисна в него.

— Жалко че има и други хора — прошепна тя, плъзгайки длан по чатала му.

Уолт се загърчи.

— Господи, възбуждаш ме!

— Ти ме възбуждаш през цялото време.

Уолт се ухили. После отново стана сериозен, дори малко нервен. Погледна навън към виелицата, а кабината отново се люшна на вятъра и едва не го изкара от равновесие.

— Носиш си телефона, нали, скъпа? — попита той.

— Да.

— Нали знаеш, ако случайно се изгубим в тази виелица.

— Няма — уверено отвърна тя.

Уолт потупа гърдите си и се намръщи. Потупа се отново, после дръпна друг цип.

— Господи — промърмори той и продължи да потупва стилното си черно яке „Богнер“. — Ама че съм тъпак. Явно съм забравил моя в стаята.

— Сигурна съм, че те видях да го слагаш в горния десен джоб, преди да тръгнем — рече тя.

Той отново провери навсякъде, дори в джобовете на клина.

— По дяволите, сигурно е паднал някъде, може би докато сме си слагали ските.

— Ще стоим близо един до друг. Ако случайно се разделим, минаваме на план Б — спускаме се до „Кроазет“ и се чакаме там. Просто следвай знаците за Куршевел 1850. Навсякъде има маркировка.

— По-добре да се спуснем обратно и да проверим дали не лежи в снега пред хотела.

— Ако е там, някой ще го намери, скъпи. Няма да го открадне, не и в такъв добър хотел.

— По-добре да се връщаме, телефонът ми трябва. Днес следобед трябва да проведа важни разговори.

— Добре — рече тя. — Става, спускаме се надолу!

Пет минути по-късно кабината забави ход и отпред се появи сянка. Кабината се заклати странично, като се удряше в буферите на станцията, бавно се плъзна вътре и спря. Вратата се отвори и двамата стъпиха с тежките си скиорски обувки на металната решетка.

Затътриха се по пътеката, слязоха предпазливо по стъпалата и излязоха на свирепата виелица. Снегът жилеше лицата им като градушка. Видимостта беше едва няколко крачки и сноубордистите пред тях, приведени с дъските си, бяха само смътни силуети.

Спряха до табела, която почти не се виждаше от снега. Уолт положи ските им на земята, затропа с крака, за да махне леда от обувките си, почука ги за всеки случай с щеки, за да махне останалите бучки сняг, стъпи в автоматите и ги закопча.

Силуетите започнаха да се отдалечават.

— Задръж за секунда, скъпи — каза Джоди. — Трябва да си избърша маската.

Уолт зачака, извърнал лице от виелицата, докато Джоди дръпна един цип, извади кърпичка и избърса очилата си първо отвътре, после отвън.

— Отвратително! — Трябваше да вика, за да чуе гласа си.

— Намираме се почти на най-високата точка в целия курорт — отвърна тя. — Щом се спуснем от хребета, вятърът ще отслабне!

— Дано да си права! Най-добре да започнем с нещо по-лесно. Това там синият маршрут ли е? Не искам нищо предизвикателно при тази ужасна видимост!

— Да, и е чудесен. Отначало има един малък стръмен участък, после е супер. Любимият ми маршрут!

Уолт гледаше как последният силует изчезва, докато Джоди си слагаше ръкавиците и ските.

— Готов? — попита тя.

— Аха.

Тя посочи надясно.

— Тръгваме натам.

— Сигурна ли си? Всички други тръгнаха натам. — Той посочи в посоката, в която бяха поели останалите от кабината.

— Черния маршрут ли искаш, или синия?

— Синия! — категорично отвърна той.

— Онези ненормалници тръгнаха по черния. — Тя погледна през рамо и едва различи кабината, която излизаше от станцията, за да поеме по обратния път надолу. Щяха да минат петнайсетина минути, преди да пристигне следващата група скиори. В момента бяха сами. — Синият? Сигурен ли си? Уверена съм, че ще се справиш и с черния.

— Не и при тази видимост.

— В такъв случай натам — каза тя.

— Не виждам никакви указатели в тази посока, скъпа. Трябва да има маркировка, нали?

Джоди започна да разчиства с щека пресния сняг до себе си. След малко под него върху заледената повърхност се показаха следи.

— Виждаш ли? — каза тя.

Уолт ги погледна. Следите вървяха право напред и изчезваха във виелицата. Той се усмихна с облекчение.

— Умно момиче! Ще карам след теб.

— Не, ти тръгни пръв, за да мога да ти помогна, ако паднеш. Просто следвай следите. Сгъни колене и се приготви, че първите петдесет метра са малко стръмни. После става по-равно. Просто се спусни! — Тя се озърна с безпокойство, за да се увери, че никой не ги гледа.

— Добре — с внезапен прилив на ентусиазъм рече той. — Почва се! Иии-ха! — Избута се с щеките като състезател и изкрещя отново: — Иии-ха!

После викът му премина в писък на ужас — само за секунда, преди да бъде погълнат от вятъра.

Настъпи тишина.

Джоди се обърна, избута се с щеките и се насочи в посоката, в която бяха тръгнали всички останали скиори, без да обръща внимание на вятъра и жилещия сняг по бузите си.