Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (27)

27.

Четвъртък, 26 февруари

Зъба не си падаше много по четенето. Беше кръстил Йосарян на герой от една от малкото книги, които бе прочел докрай. „Параграф 22“. Романът задържа вниманието му, защото описваше доста точно живота във военна зона — поне от личния му опит. Куп задници, водещи война, която не може да се спечели. Повече предпочиташе да гледа телевизия.

Странно, но в последно време се беше зарибил по един английски сериал, озаглавен „Имението Даунтън“. Мястото, където влизаше сега, много приличаше на представата му за богаташка къща в Англия. С тази разлика, че докато излизаше от асансьора, пристъпвайки между два комплекта рицарски доспехи в облицования в дъб коридор, от чиито стени го гледаха портретите на стари мрачни господари, той се намираше на деветия етаж на жилищна сграда на Парк Авеню в Ню Йорк.

Докато дребният, малко зловещо изглеждащ иконом му се кланяше неискрено, Зъба долови аромата на пури и прясно сварено кафе.

Две едри мутри в черни униформи и със слушалки в ушите се материализираха от нищото и го обискираха, като взеха ловджийския нож на левия му глезен и пистолета „Хеклер и Кох“ от кобура под мишницата. Зъба стоеше мълчалив и намусен, докато приключат. Държеше оръжията си в шкафче, което бе наел в едно хранилище в Бруклин. Имаше оръжия в подобни шкафчета в няколко града по света.

— Насам, моля — каза икономът.

Зъба не помръдна.

— Искам разписка — заяви той.

— Ще си ги получиш на тръгване — каза едната мутра.

— Тръгвам си сега.

— Не мисля — каза другата мутра и извади голям „Зиг Зауер“ със заглушител.

Зъба го изрита силно между краката. Докато онзи се превиваше от болка, той грабна пистолета, фрасна с глава втория охранител и го изрита странично в коляното, като го събори на земята. Докато двамата се гърчеха от болка на пода, Зъба насочи пистолета към тях.

— Май не ме чухте добре. Казах, че си тръгвам.

Взе пистолета и ножа си и ги прибра по местата им.

— Моля ви, господин Зъб — каза икономът. — Господин Егоров наистина иска да поговори с вас.

— Така ли? Ами ето ме.

Двамата останаха загледани един в друг няколко секунди.

— Господин Егоров не може да ходи — каза накрая икономът.

Зъба си спомни. Клиентът му беше прострелян от някого, когото беше вбесил, и бе парализиран от кръста надолу. Той хвърли презрително пистолета на пода към двете мутри и тръгна след иконома.

Зъба не си падаше по изкуството, но по дългия коридор бяха окачени маслени картини на купища дивеч, пейзажи и портрети на сковани мъже и жени, всичките в пищни позлатени рамки. Едва ли бяха купени от някоя гаражна разпродажба.

Въведоха го през двукрила врата в просторна стая с дръпнати и вързани с дантели завеси, антикварни мебели и още картини по стените.

Четирима мъже седяха на дълга маса, отрупана със сребърни кошници с кроасани, гарафи с портокалов сок, сребърни чайници, чинии и малки купички с конфитюр. Трима от тях, които приличаха на неандерталци в костюми, го изгледаха предпазливо. Четвъртият, Сергей Егоров, беше в инвалиден стол. Имаше късо подстригана коса, масивен златен медальон, който се виждаше под разкопчаната до пъпа му риза, и държеше голяма пура с бяла лента.

— А, господин Зъб. Радвам се да ви видя — каза той.

Без да се усмихва и без да отвръща на поздрава, Зъба закрачи към него.

Седна на едно свободно място, изгледа поред тримата неандерталци, сякаш бяха кучешки лайна, които трябваше да внимава да не настъпи, след което се обърна към човека, който го беше наел, и го погледна в очите, докато посягаше към чайника.

Икономът моментално се появи до него и му наля кафе.

— Какво ще ни докладвате? — попита Егоров.

— Тук е шибан студ.

Егоров се разсмя силно, размаха ръце и мутрите му също започнаха да се смеят. После всички се умълчаха.

— Нещо друго?

— Погребението на Уолт Клайн е утре. Службата ще се проведе в „Ривърсайд Мемориъл“ на Седемдесет и шеста и „Амстердам“, а самото погребение ще бъде в гробището „Грийн-Ууд“ в Бруклин.

— И вие ще бъдете там? Не сте ли открили още онази жена? — попита Егоров. — Защо?

— Обиколих всеки хотел в града, в който би отседнала — отвърна Зъба. — Засега нищо.

— Защо?

— Както ви казах по-рано, тя вече не е тук.

— Но утре погребват годеника й. Не мислите ли, че няма да присъства?

— Отначало си мислех. Но сега не. Защо й е да присъства? — отвърна Зъба. — Семейството на Клайн не може да я понася. Тя няма да наследи нито цент. Мисля, че се е върнала в Англия, както вече ви казах. — Зъба извади пакета цигари от джоба и си взе една. Захапа я и запали.

— Мина цяла седмица — каза Егоров. — Достатъчно усилено ли я издирвате?

Зъба отпи от кафето си. После погледна работодателя си.

— Дайте ми номера на банковата си сметка.

— На банковата ми сметка ли? Защо?

— Не ви харесвам. — Погледна другите трима. — Винаги можеш да прецениш човека по онези около него. Вие държите около себе си боклуци.

Тримата бодигардове се размърдаха и Егоров трябваше рязко да им махне, за да ги укроти.

— Ще ви върна милиона, разходите остават за моя сметка. Не искате да ме изслушате? Добре, тръгвам си.

— Добре, добре — каза Егоров. — Слушам ви.

Зъба продължи да го гледа още няколко секунди. Освен това преценяваше какво означава работата за него. Парите му трябваха, затова се овладя, доколкото можеше.

— Коя част от „вече не е тук“ не разбрахте?

— Господин Зъб, трябва да си върнем онова, което е у онази жена. Флашката ни трябва. Парите нямат никакво значение, фалшиви са. И бихме искали да й дадете урок. Нали разбирате? Един от вашите уроци. Бихме искали и да го видим. — Той вдигна едната си ръка пред очите си и с другата направи въртеливо движение, сякаш снима.

— Щом флашката ви е толкова важна, кой я е поверил на онзи румънски малоумник?

— Наистина ни е важна — каза Егоров, като игнорира въпроса му и си дръпна от пурата. — Искам да идете на погребението. Ако не е там — добре, грешката е моя. Ще заминете за Англия. Ще вземете флашката. И ще убиете кучката. Знам, че сте добър в заснемането на смъртта на жертвите си. Наистина ще се радваме да видим филма. Разбирате ли какво ви казвам?

Зъба се поколеба. Не обичаше да си има работа със задници, които не го слушат. Такива ги залавят.

Но.

Парите му трябваха. А тези задници бяха добри работодатели. Ако ги ядосаше, можеха да го наклеветят. И бизнесът му можеше да пресъхне напълно.

Погледна Егоров, сякаш гледа противник на покер, и каза:

— Вие плащате, вие поръчвате музиката.