Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (16)

16.

Петък, 20 февруари

Когато кацна на „Хийтроу“ в 6:30, Джоди имаше лек махмурлук и очите й бяха зачервени от умора. Беше твърде изнервена, за да спи, така че изгледа два филма, но не успя да се съсредоточи и върху тях.

Сега, след душ и закуска в залата за пристигащи, основният й приоритет беше да се прибере у дома, да се качи в мерцедеса си и да отиде до приюта „Кориколис Кенълс“ край Луис да прибере любимата си котка.

После имаше работа за вършене.

Греъм Парсънс я чакаше в дъното на „Мароко“, на крайбрежната на Хоув, седнал под огромна картина, заемаща почти цялата стена и изобразяваща щастлив дебелак, нагъващ омар.

Предната част на заведението представляваше пъстроцветен сладоледен салон. Задната, елегантна и приглушена, с удобни места и модерно изкуство по стените, беше ресторант за морски дарове. Бутилка шампанско чакаше в кофа лед, а пред него имаше поднос стриди.

Беше едър, корав на вид мъж малко под шейсетте — или така й беше казал при първата им среща в бара една събота вечер в „Бохемия“. Това беше едно от малкото готини места в Брайтън за самотници на средна възраст и той беше пиян след скандал с жена си. Изля историята на живота си пред Джоди. Престъпник от кариерата. Парсънс беше прекарал първата част от криминалния си живот като професионален въоръжен грабител, за което беше лежал общо осемнайсет години зад решетките, преди да „види светлината“.

Киберпрестъпленията.

През последните двайсет години — в затвора и извън него — той беше престъпен мозък в интернет, ръководещ група, която правеше милиони от измами с ипотеки на несъществуващи имоти и други милиони с копиране на кредитни и дебитни карти от банкомати.

Но както беше при много криминални умове, законодателството срещу престъпното забогатяване беше отнело много от печалбата му. Той се беше оттеглил, но се нуждаеше от приходи, за да поддържа стандарта си — и тези приходи идваха от някои доходоносни странични работи. Една от тях беше създаване на самоличности към много достоверно изглеждащите паспорти, които можеше да осигури благодарение на петте години в една килия с майстор фалшификатор в затвора със строг режим „Паркхърст“ на остров Уайт. Джоди беше добър клиент.

Парсънс беше живо доказателство на старата поговорка, че затворът е университетът на живота. Беше облечен елегантно както винаги — днес в раиран костюм, с риза и вратовръзка, златна венчална халка, пръстен с изкуствен диамант на другата ръка и скъп часовник. Косата му беше гарвановочерна — боядисана, както си личеше тук-там по сивите корени. И в същото време имаше постоянното изражение на леко изгубен човек — сякаш свободата не му пасваше напълно и единственото място, където се е чувствал наистина комфортно през живота си, е зад решетките, докато се занимава със затворнически мошеничества.

— Джоди, кукло! Как си? — Той стана, прегърна я и я целуна по двете бузи.

Докато тя се настаняваше на стола срещу него, Парсънс извади бутилката от кофата, избърса я с кърпата и напълни чашата й.

— Взимай си! — Посочи стридите.

Тя ги изгледа със съмнение.

— Благодаря, добре съм.

Той сложи малко табаско сос върху една стрида, изстиска лимон, добави винегрет, вдигна черупката и излапа мекотелото.

— Точно сега им е сезонът!

Тя се усмихна.

— Чувала съм, че те правят похотлив.

— Сигурно затова никога не ги предлагат в затвора — отвърна той и се ухили. — Е, искаше спешно да ме видиш?

Макар да знаеше, че се намират в безопасна среда — Греъм никога не избираше два пъти едно и също място за среща — Джоди се огледа дискретно, преди да плъзне плика по масата към него.

— Да.

С движение като на истински фокусник пликът изчезна във вътрешния му джоб.

— Е, какво можеш да ми кажеш за това?

— Даде ми го приятел в Щатите. Смята, че може би ще намеря съдържанието му за интересно. Само че е защитено с парола.

— Остави това на мен, кукло. — Той й бутна менюто. — Морската храна е чудесна. Харесвам това място. Идвала ли си преди?

— Веднъж съм си купувала сладолед, преди години.

— С шамфъстък, препоръчвам ти го. Намери ли вече „господин Подходящия“?

Тя отпи от шампанското.

— Мислех си, че съм го намерила. Но изглежда не съм.

— Така ли? Когато всичко друго се провали, обади ми се, става ли?

Джоди се усмихна. После вдигна чаша.

— Жена ти едва ли ще бъде особено впечатлена, нали?

— Шарлен ли? Нали знаеш, кукло — ще го преживее!