Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (105)

105.

Петък, 13 март

Зъба стана в пет и половина сутринта, напомпан с адреналин. Не искаше да пропуска голямото събитие на деня. Отиде до бюрото, отвори лаптопа и провери камерите в къщата на Джоди Кармайкъл. Тя още спеше, подобно на повечето си влечуги. Единствената активност в онази стая беше в два стъклени вивариума — онзи с хлебарките и другия с мишките. Всички онези пълзящи, шаващи, гърчещи се създания, които нямаха представа, че единствената причина за съществуването им е да станат храна на съседите си в другите вивариуми около тях.

Точно както Джоди Кармайкъл нямаше представа какво я очаква в гаража.

„Наслади се на последните си часове на този свят, скъпа“ — помисли си Зъба и клекна на пода, за да започне възстановителните упражнения.

Когато приключи, взе душ, избръсна се и започна да се гримира като Телма Дарби. Малко след шест и половина пристигна закуската, която бе поръчал снощи с окачената на вратата табелка.

— Благодаря, мадам — каза доволният млад прислужник, докато прибираше бакшиша си.

Докато се хранеше, Зъба продължи да гледа спящата жена. После събра багажа си, измъкна се от хотела и тръгна към колата. Не възнамеряваше да се връща, но не искаше от хотела да научават. Нека да си мислят, че ще остане техен гост през трите дни, за които беше платил предварително. Това щеше да му помогне да покрие следите си от онзи умник детектив Грейс. С малко късмет, когато полицията дойдеше в хотела да го търси, той щеше да си е у дома при Йосарян.

Петнайсет минути по-късно караше по Родийн Кресънт и поглеждаше колите на улицата, които беше запомнил от снощи. Стъклата на всички бяха замъглени, включително и на онзи „Рейндж Роувър“, зад който беше паркирал.

Продължи покрай №191 до края на улицата, направи обратен завой и паркира от другата страна, на няколкостотин метра от къщата й, с добър изглед към портала. Изключи двигателя, избута седалката назад, сложи лаптопа в скута си и провери отново камерите, като използваше 4G връзката на телефона си.

Беше се събудила.

Добре.

Джоди седеше в леглото, отпиваше вода и се мъчеше да устои на желанието да вземе парацетамол срещу махмурлука, който сякаш ставаше все по-лош. По-добре беше да отиде във фитнеса и да потренира здравата един час. Снощи беше прекалила с пиенето, далеч бе прехвърлила границите на разумното и сега се опитваше да си спомни дали не се е изпуснала и не е казала нещо за миналото си пред Пол Корнел. Дж. Пол Корнел. Джулиъс Пол Корнел. Накрая реши, че не се е разприказвала, а и той се беше напил здравата.

Не можеше да повярва на късмета си. Усмихваше се вътрешно. Беше го намерила в първия бар, в който бе влязла, и всичко тръгна толкова добре. Чудесна нощ, беше се получило по-добре, отколкото можеше да си представи! И бонусът беше, че той й харесваше, при това много. Наистина можеше да се окаже джакпотът, който гонеше от толкова време. Всички тези пари и без живи деца! Първата й задача бе да му попречи да направи онази глупост, за която беше говорил пред репортерката — да остави всичките си пари за благотворителна дейност. Трябваше час по-скоро да надене пръстена на пръста си. По някое време снощи той бе казал, че възнамерява следващия вторник да се връща в Калифорния. Това означаваше, че разполага само с уикенда. До понеделник трябваше да направи така, че той да я покани в Калифорния със себе си — и да го накара да мисли, че идеята е изцяло негова. Не искаше да рискува да се разделят. Дори за ден.

На живо не беше най-големият хубавец — на снимката във вестника изглеждаше по-добре — но имаше чувство за хумор, което й допадаше. По дяволите, беше спала и с много по-лоши от него. Щеше да му подари най-чудесната нощ в живота му. И най-чудесната сутрин в леглото. В края на уикенда щеше да бъде заситен и нямаше да иска да живее без нея. Това се отнасяше за всички мъже, с които бе спала някога.

Слънцето вече надничаше през прозореца и въпреки главоболието денят бе пълен с обещания. Погледна часовника. 7:05. Трябваше да става и да действа.

Имаше среща с Пол в „Гранд“ в 12:30. Щеше да я заведе да хапнат и после на обиколка из онзи Брайтън, който помнеше от младостта си. След това тя възнамеряваше да му приготви вечеря тук. Снощи той й беше казал кои са любимите му ястия. Ако станеше сега, щеше да има време да отиде до фитнеса, да си оправи косата и ноктите, да купи продукти и да се прибере навреме.

Облече анцуг и маратонки и слезе в кухнята, като се мъчеше да си спомни кошмара, който беше сънувала през нощта и който я беше събудил, докато викаше за помощ, но сънят й се изплъзваше. Пропъди го от ума си и се съсредоточи върху задачите си. Взе от хладилника ягодова млечна напитка, разклати я и я изгълта, после се качи горе и отвори стаята на влечугите.

Всичко изглеждаше наред. Сложи си дебелите ръкавици, взе една хлебарка и я пусна във вивариум с пясъчна усойница; секунди по-късно видя как змията се нахвърля върху жертвата си. Нахрани и другите три усойници. След това хвана за опашката жива бяла мишка и я пусна на императорския скорпион. После взе друга мишка, отнесе я до вивариума на Сайлъс, отвори капака и пусна ужасената гърчеща се животинка.

Знаеше, че боата удушвач трябва да е гладна, след като бе изхвърлила последната храна, която й беше дала. Но вместо моментално да се увие около мишката, както правеше обикновено, Сайлъс не помръдна. Тогава Джоди забеляза малката издутина на трийсетина сантиметра по дължината на тялото му и се намръщи.

Издутината можеше да означава само едно — че Сайлъс е изял нещо.

Паниката я сграбчи. Какво ставаше? Впери поглед в листата и за свое облекчение видя, че флашката си е там. После отново погледна издутината.

— Какво си ял, Сайлъс? — попита на глас тя.

Зъба се усмихна, загледан в екрана на компютъра. „Радвам се да те видя разтревожена. Не искам да умреш радостна.“

Озадачена, Джоди излезе от стаята на влечугите и затвори вратата след себе си. Издутината приличаше на приета храна, все едно змията беше погълнала гризач. Но тя не я беше хранила. Да не би Сайлъс да се е разболял? Може би имаше тумор? Как би могла някоя мишка да се озове във вивариума? Опита се да си спомни суматохата преди заминаването й на онова плаване. Дали не беше пуснала неволно две мишки и Сайлъс да е изял втората чак сега?

Обхваната от безпокойство, тя слезе долу, взе дистанционното на мерцедеса от чекмеджето на масата в коридора и отиде в кухнята. Отвори вратата на гаража, запали лампата и се загледа за момент в чудесната си тъмносиня кола. Реши, че ако всичко мине добре през следващите дни, може би е време да си купи колата, за която винаги си беше мечтала — „Астън Мартин“.

Натисна копче, вратите се отключиха с изщракване, индикаторите примигнаха. Качи се, взе дистанционното на гаража и натисна. Вратата започна да се вдига. Тя запали двигателя и видя как уредите оживяват, сложи си колана и освободи ръчната спирачка. Канеше се да превключи на скорост, когато изведнъж долови миризма на алкохол. Намръщи се, сложи длан пред устата си и издиша. Миризмата бе от дъха й.

Колко беше изпила снощи?

Опита се да изчисли. Колко чаши? Много, със сигурност. И не беше във форма, сякаш все още имаше доста алкохол в кръвта си. Щеше да се почувства много по-добре след усилена тренировка във фитнеса. Извади от джоба на вратата отворено пакетче дъвки, лапна една и задъвка, като се наслади на моменталната ментова експлозия в устата си. Но когато сложи ръка на скоростния лост, й се зави свят.

„Мога ли да шофирам?“ — запита се тя и си спомни вчерашния материал в „Аргъс“, че полицията почвала хайки за шофьори с махмурлук.

Нямаше да е умно да я хванат при някоя проверка. Освен че рискуваше да пропусне срещата с Пол Корнел, последиците щяха да са катастрофални, ако я арестуват и разкрият някоя от алтернативните й самоличности. Изключи двигателя, отвори багажника и извади дрегера за алкохол, който бе купила преди доста време. Прочете инструкциите, монтира мундщука, включи апарата и издиша силно в него.

Индикаторът светна в червено. Показваше 51.

Джоди изруга. Законният лимит за алкохол в дъха в Англия и Уелс беше 35 микрограма на сто милилитра издишан въздух.

Реши, че рискът не си заслужава и е по-добре да вземе такси. Върна се в къщата и се обади на „Стриймлайн“.

Зъба гледаше, обхванат от безсилна ярост. Да се проверява с дрегер? Да е прехвърлила проклетия лимит? Да си поръчва такси? Кучка такава! За много хитра ли се мислиш? Ще ти покажа какво е да си хитър. Връщай се в шибаната кола!