Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (13)

13.

Сряда, 18 февруари

Три минути по-късно Джоди каза на шофьора:

— „Ла Гуардия“, моля.

Зави сирена.

По дяволите. Нервите й наистина щяха да се скъсат.

Полицейска кола се понесе с рев до тях. Джоди затаи дъх. Колата обаче ги задмина и продължи по Сентръл Парк Саут, като си проби път през автомобилите и светофара на кръстовището с Пето авеню.

Тя извади лаптопа от чантата си, отвори го и включи флашката, която беше намерила в куфара. След малко на десктопа й се появи нова икона. Щракна два пъти върху нея да я отвори и както беше очаквала, се появи прозорец за въвеждане на парола.

Измъкна флашката и я прибра във вътрешен джоб на чантата. Познаваше човек в Англия, който лесно щеше да пребори защитата.

После погледна торбичката бял прах. Високата преграда пред нея с телевизионния екран, показващ новините, пречеше на шофьора да я види. Тя се огледа предпазливо, за да се увери, че отзад няма камера, отвори торбичката, наплюнчи пръст, топна го в праха и го пъхна в устата си.

Кокаин.

Жалко беше да го пропилява. Жалко беше да го изхвърля, но трябваше да е луда, за да го задържи. Сви лявата си ръка на шепа и сложи щипка кокаин в нея, като изруга, когато таксито рязко наби спирачки и тя едва не изпусна лаптопа и чантата. После смръкна силно и последователно с двете си ноздри. Замайването я връхлетя моментално.

Добър беше!

Беше си купувала кокаин и имаше известна представа колко струва тази торбичка на улицата. Хиляди британски лири.

Секунди след поемането на дрогата нервите й се успокоиха и се почувства страхотно. Наистина страхотно! О, да! Само така!

Смръкна отново и затвори торбичката. Знаеше, че трябва да се отърве от нея, но никак не й се искаше. Материалът беше добър. Канеше се да го върне в торбата, за да вземе една последна доза на летището и да го изхвърли, когато изведнъж си даде сметка за реалността. Кога Ромео Мунтеану щеше да дойде на себе си? Какво щеше да направи, когато открие, че парите и кокаинът му са изчезнали? Изглеждаше доста невероятно някой с подобна сума в брой, скрита в куфар под леглото, да се занимава с нещо законно. Освен това в дрогираното си състояние като едното нищо можеше да се окаже достатъчно ненормален да се обади на полицията и да им даде описанието й.

На летищата имаха кучета, които надушваха наркотици. Струваше ли си да рискува за едно последно смъркане?

Разбира се, можеше да отвори багажа си веднага щом слезе от таксито, и да сложи наркотика на дъното на куфара си.

Но трябваше ли да го прави?

Знаеше, че не мисли логично.

Още не беше решила, когато видя през прозореца как първият знак за „Ла Гуардия“ профучава покрай нея.