Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (2)

2.

Вторник, 10 февруари

Джоди направи точно това, за което се бяха разбрали с Уолт, ако случайно се разделят — спусна се до „Кроазет“ и зачака пред входа на ски училището.

Долу беше доста по-топло, отколкото горе, и както беше предсказал англичанинът от гондолата, времето вече се оправяше. Снегът преминаваше в суграшица и слънцето се опитваше да надникне през облаците. И ако не се броеше англичанинът, никой в двата лифта, които бяха използвали до върха, не им беше обърнал внимание.

Свали каската си, за да има по-голяма вероятност някой по-късно да я разпознае и да подкрепи историята й. Онзи от Брайтън можеше да се окаже дори полезен. Би могъл да потвърди, че двамата с Уолт са тръгнали да карат ски заедно при лоша видимост. Жалко, че не го беше попитала за името му.

Погледна часовника си и се запита колко ли е уместното време за чакане. Може би един час. Напълно приемливо време, преди да влезе в бара за чаша хубаво топло кафе и шнапс „О дьо Ви“ — може и двоен — за отпускане на нервите. Някъде, където да седне и да планира внимателно версията си.

Дръпна ръкава си и погледна часовника. 11:05. Денят още беше в началото си и тъй като времето се оправяше, все повече скиори излизаха от хотелите и бунгалата си и се насочваха към лифтовете около нея.

Изведнъж някакъв идиот със сноуборд мина през ските й и я награби, за да не паднат.

— Ужасно съжалявам! Pardonnay-moi! — Извинението му беше непохватно като действията му.

— Кретен — каза тя, докато се отскубваше от прегръдката му.

— Не е нужно да сте груба.

— Добре, просто си седя и си гледам работата, а ти ме блъскаш. Какво искаш, да танцувам ли?

Тя се дръпна сърдито от него и продължи да се взира нагоре към склоновете, като се оглеждаше за някого с черно яке и панталони, който би могъл да е годеникът й. Не че очакваше да го види. Но продължи да гледа с готова версия, в случай — колкото и малко вероятен да бе — че той се появи.

Час и половина по-късно Джоди излезе от бара, сложи си меките ръкавици „Корнелия Джеймс“, метна ските на рамо и тръгна по краткия път нагоре по стръмния склон до хотел „Шабишу“. Над себе си чу равномерното боботене на хеликоптер и вдигна глава. Може би откарваше група скиори на някое място извън пистите. Или пък беше на местната Бърза помощ.

Дали някой вече беше открил тялото? Беше малко по-рано, отколкото бе планирала. Проклето време, беше очаквала виелицата да се задържи по-дълго. Но това нямаше значение.

Лапна ментова дъвка, за да скрие миризмата на алкохол, сложи ските и щеките на рафта до входа и влезе в магазина. Покрай едната стена бяха подредени нови ски, покрай другата имаше лавици с каски, а тук-там бяха поставени няколко манекена, облечени по последната ски мода.

Младият красив французин, който държеше магазина и ги беше екипирал със ски под наем, я посрещна с усмивка.

— Не карате ли? — попита Симон Плас с очарователен френски акцент. — Времето е чудесно за първи път от седмици. Снегът е чудесен и мисля, че следобед ще има слънце!

— Изгубихме се с годеника ми. Горе имаше виелица. Не обичам да карам сама. С цялата си глупост оставих телефона си в стаята. Ще ида да му се обадя. Това е проблемът на този курорт — прекалено е голям.

— Ските харесаха ли ви? — попита той, докато й помагаше с обувките.

— Да, много са добри.

— „Стокли“. Нали знаете, нещо като „Ролс-ройс“ на ските.

— Жалко, че не вървят с шофьор — отвърна Джоди и излезе в коридора, като го остави да се чуди върху отговора й.

Взе ключа за стаята от рецепцията, като каза, че са се изгубили с годеника си, докато са карали, и че е разтревожена, защото го е чакала цял час, но той така и не се появил. Добави също, че бил опитен скиор и е сигурна, че е добре. После помоли да предадат на Уолт, като се върне, че ако не е в стаята си, е в спа центъра. След това взе асансьора до третия етаж.

Стаята вече беше почистена — изглеждаше спретната и подредена, а във въздуха се носеше едва доловим приятен аромат на бор. Джоди извади телефона си зад бельото на рафта и набра номера на Уолт — искаше да е сигурна, че ако полицията реши да провери телефона й, е направила точно това, което е казала.

Чу как телефонът на Уолт забръмча и после зазвъня. Прекъсна обаждането, извади телефона под купчината дрехи в чекмеджето, където го беше скрила, и го сложи на бюрото до лаптопа му. После съблече мокрото си яке, окачи го над радиатора, хвърли дъвката в кошчето и седна на оправеното легло, като мислеше усилено.

Дотук добре. Изпитваше глад. И големият шнапс беше замотал малко главата й. Имаше свидетел, че се е качила до върха с годеника си. Имаше друг свидетел в магазина, че се е върнала без него, след като са се изгубили във виелицата, и че е отишла до хотела да си вземе телефона.

И нямаше свидетели на случилото се на върха.

Когато се сгодиха, Уолт й беше казал, че я е включил в завещанието си. Толкова мило от негова страна.

Долу имаше приятен спа център с плувен басейн. Щеше да провери имейлите си, да хапне в ресторанта и отново да направи справка на рецепцията. Ако нямаше новини, щеше да прекара отпускащ следобед в спа центъра и може би да си поръча масаж. Към 17:30, един час след затварянето на всички лифтове, щеше да се върне на рецепцията, да изрази отново тревогата си, че годеникът й не се е върнал, и да попита дали не могат да се обадят на полицията и в болницата.

Както би направила всяка обезпокоена и влюбена годеница.

Чувстваше се доста доволна от себе си.