Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (75)

75.

Вторник, 10 март

Джоди не се беше спряла нито за момент, откакто се прибра. Първата й работа беше да види питомците си в стаята за влечуги. Да провери автоматичното подаване на вода и храна и да почисти вивариумите. И да изхвърли изпражненията.

Най-напред провери една конкретна змия, триметровата боа удушвач. Засега нищо. Можеше да чака още дни.

После насочи вниманието си към формалностите около покойния си съпруг, за когото знаеше толкова малко, освен важните за нея неща, като къде живее и как да влезе там. Беше посетила крайбрежната му къща, но не откри почти никаква документация, освен няколко банкови извлечения в кабинета му; все пак намери адресния му указател и го взе със себе си. Освен това направи много подробен оглед на антиките и картините му, като снима някои с намерението да ги потърси в интернет и да научи каква е цената им. Когато се прибра у дома, провери цената и на имота му.

Още в Индия беше съобщила на най-голямата дъщеря на Роули за преждевременната кончина на баща й, като й обясни за неин ужас, че са сключили брак преди няколко дни, и я помоли да предаде на останалите роднини.

В указателя намери името на семенния адвокат на Роули и му се обади. Той й каза, че вече е информиран и че от „Дейли Телеграф“ са го помолили да напише некролога. Човекът звучеше истински натъжен, сякаш беше изгубил не просто клиент, а скъп приятел. Каза на Джоди, че трябва да се срещнат, и я помоли да му изпрати копие на смъртния акт. Добави също, че бракът им анулира евентуални предишни завещания и че всъщност съпругът й е починал, без да остави завещание. Обясни й какво означава това за нея и й обеща, че ще й се обади отново за повече информация. Накрая каза, че макар Роули Кармайкъл да бил много богат човек, преди десетилетие той дарил значителна част от имуществото си на децата и внуците си, за да не им се наложи да плащат данък наследство.

Все пак Джоди беше уверена, че ще наследи значителна сума от Роули, но тя едва ли щеше да е достатъчна, за да осъществи мечтите й. Още размишляваше върху това, когато някоя си Мишел Уебсдейл от „Съдебна медицина“ й се обади по мобилния телефон, който бе дала на полицията в Гоа, за да й зададе някои въпроси.

Смяташе, че вече е влязла добре в ролята на внезапно овдовяла младоженка. През последните двайсет и четири часа беше проляла повече сълзи, отколкото когато и да било в живота си.

Беше наела погребално бюро и по-късно трябваше да се свърже с агентите, за да обсъдят подробностите около погребението на Роули Кармайкъл. Най-голямата му дъщеря, много хладна и надута жена, заяви, че баща й се страхувал от крематориуми и искал да бъде погребан. Джоди бе решила да подмине това. Беше чела достатъчно по темата, за да знае, че погребаните тела могат да бъдат ексхумирани понякога и години след погребението. Кремацията беше по-безопасният вариант. Затова, без да съобщи предварително на семейството, тя каза на погребалните агенти, че желанието на съпруга й било да бъде кремиран.

Майната му на последното му желание. И без това имаше куп неща, с които трябваше да се пребори. Пък и мъртвите не се оплакват, нали?