Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (7)

7.

В миналото

Джоди Данфорт имаше куп домашни. Но не можеше да се съсредоточи. Седеше по турски на леглото, боса, по джинси и тениска с щампа на „Блър“^[3], държеше дневника си и хлипаше в перфектно неподредената си стая на втория етаж на перфектната къща на родителите си. Постройката имитираше стила от епохата на крал Джордж, беше боядисана в бяло, със зелени капаци на прозорците. Издигаше се насред безупречна градина, все още окъпана от лъчите на залязващото майско слънце, на трилентова улица с почти еднакви къщи в покрайнините на Бърджис Хил, на няколко километра северно от Брайтън.

Всичко винаги беше на мястото си. Майка й чистеше къщата като обсебена. Баща й миеше колите им като обсебен — и с гордост. На предната алея бяха паркирани безупречният нов черен „Ягуар“ на баща й и кабриолетът „Сааб“ на майка й. Перфектни родители с една перфектна дъщеря — по-голямата й сестра Каси. И с един голям повод за смущение. Проблемната им дъщеря. Джоди.

По стените на стаята висяха плакати с нейните икони. Мадона, Никол Кидман и Том Круз, Кайли Миноуг, „Тейк Дет“, „Блър“ и „Оейзис“. Всичките перфектни. С перфектни носове.

За разлика от нейния.

Започна да пише през сълзи в дневника си:

Където и да отида, хората ме сочат и се смеят, защото съм толкова грозна. Казват ми, че съм изрод. Носът ми е нелеп. Сутринта гледах отражението си в прозореца на автобуса на път за училище. Не е нос, а огромен извит клюн. Човка. Хобот. Някаква кучка беше оставила снимка на „Конкорд“ на бюрото ми сутринта със залепена бележка, че носът ми бил като този на самолета. Гърбав и клюмнал.

Очите ми също са прекалено големи. Като се погледна в огледалото, все са подути — и не само от плача. Прекалено големи са за лицето ми. Факт. И устните ми са твърде дебели, сякаш някой ги е щипал и са се подули. И ушите ми са големи. Все едно някой е взел най-неподходящите части и е сглобил с тях лицето ми. Сякаш ги е взел напосоки.

И гърдите ми са абсурдни. Плоска съм. Като момче. Разбира се, гърдите на Каси са съвършени.

В часа по английски всеки трябваше да стане и да чете на глас сонет на Шекспир по свой избор. Труди Бърн прочете своя, като през цялото време ме гледаше многозначително.

Устата й не са корали нежни;

очите й не са съвсем звезди;

тя няма „къдри-злато“; „преспи снежни“

не бих нарекъл нейните гърди.

Не й е „бяла лилия“ ръката;

страни „същински рози“ няма тя;

дъхът й не напомня аромата

излъхван от априлските цветя.^[4]

И тъй нататък. И още гадости.

Вярно е. Косата ми е като оплетени черни жици. Космите ми стърчат като срамни косми или като зъби на четка. Защо нямам същата права руса коса като проклетата ми сестра Каси?

Просто ми се е паднала гадна ръка.

Татко е луд по Каси. Тя винаги се закача и се шегува с него. А когато той погледне мен, виждам само разочарование на лицето му. Сякаш изобщо не съм негова дъщеря. Не съм втората дъщеря, която винаги си е обещавал. Не ставам и за заместник на сина, за когото винаги е копнял. И ако не е можел да има син, поне би могъл да има втора дъщеря красавица.

А вместо това е получил мен.

Мама и татко отново се карат долу. Гласовете им заглушават телевизора. Татко е гневен, защото се безпокои да не изгуби работата си. Щатът в компанията му е много раздут. Мама го уверява, че е прекалено важен, че никога няма да го махнат. Като че ли той отново пие. Не е необичайно. Повечето вечери се напива. Тревожи се за пари. За изплащането на ипотеката на къщата. За издръжката на скъпите коли. За това, че е на петдесет, че е прехвърлил зенита си и може никога да не си намери друга работа.

Чу затръшване. Входната врата ли? Често след подобни разправии баща й отиваше в пъба. Заслуша се за колата му, но не чу нищо. Може би като никога е проявил разум и е тръгнал пеша.

Отвори вратата да подслуша и чу музика от стаята на сестра си. Можеше да поговори с майка си. Точно сега й се искаше да се сгуши на дивана в обятията й и може би да погледа малко телевизия с нея. Майка й беше единственият човек, който й беше казвал, че е прекрасна. Макар Джоди да знаеше, че това е лъжа. Телевизорът беше включен, с усилен звук. Някаква американска двойка си крещеше.

Тръгна надолу, но спря преди края на стълбите, когато чу ново затръшване. Нима баща й се връщаше?

— Проклета котка! — изкрещя той. — Не може ли да сере в своята градина? — Погледна към Джоди на стълбите, сякаш вината е нейна.

Тя го гледаше как влиза ядосано в дневната.

Майка й каза нещо, но Джоди не я чу заради телевизора. Като че ли се опитваше да го успокои.

— Страхотно, нали? Единственото, което имам на този свят, е мръсната котка на съседа, която използва градината ни за клозет, жена, която ме кара да пия, и дъщеря — пълен кошмар!

Телевизорът внезапно замлъкна и Джоди вече можеше да чува ясно гласовете и на двамата.

— Трябва да разбереш, че минава през тежък период — каза майка й. — Разгарът на пубертета е трудно време за момичетата.

— Дрън-дрън. Каси никога не е била такава.

— Шшш! По-тихо! Луд си по Каси, защото е красива. Джоди не е виновна за външния си вид. След година-две ще разцъфне.

— Не е само заради външния й вид, а заради характера й. Нещастна малка крава.

— Може би нямаше да е толкова нещастна, ако полагаше малко повече усилия за нея.

— Опитах. Река ли да я прегърна, тя се отдръпва като някакво хлъзгаво влечуго. Каквото е.

— Алистър! Не говори така за дъщеря си.

— Ако ми е дъщеря.

— Какво трябва да означава това?

— Не прилича на теб и определено не прилича на мен. За кого си разтворила краката, за да забременееш с нея? За някой изрод от пътуващ цирк ли?

Джоди чу плясък като от шамар, последван от болезнения вой на баща й.

— Кучка! — извика той.

— Никога повече да не си казал подобно нещо за дъщеря ни. Чу ли?

— Тя е изрод и ти го знаеш много добре. Удари ме отново и ще ти откъсна проклетата глава.

— Върни си думите назад или ще те ударя отново, кучи син. Господи, как изобщо сглупих да се омъжа за теб?

— Тя е позор. Дебела, грозна и с грозно съзнание. Ако беше нещо, което съм купил в „Паундленд“, щях да я върна и да поискам да ми я сменят. Жалко, че не мога.

— Алистър, предупреждавам те. Горкото дете вече има комплекс, че трябва постоянно да стои в сянката на сестра си. И кой е виновен за това? Да, и двамата знаем, че няма късмет с външния вид. Дай й две години, сигурна съм, че ще разцъфне — рязко каза майка й.

— Виждаш ли онова през прозореца? — каза баща й.

— Кое?

— Онази свиня, дето лети на хоризонта. По-красива е от дъщеря ни.