Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (40)

40.

Неделя, 1 март

Зъба стоеше край брега пред редица викториански сгради със затворени капаци на прозорците и се взираше мрачно през дъжда към морето. От дясната му страна имаше голям строителен обект. Централната му част бе частично закрита от скеле, от което се издигаше конструкция, подобна на огромно копие, устремено към небето. Афиш на оградата показваше скицата на някакъв архитект футурист на нещо, което му приличаше на космически кораб с надпис i360. Напомняше му на Космическата игла в Сиатъл.

Недалеч от брега стърчаха ръждиви метални греди — единственото, което бе останало от някогашния Западен кей. От лявата му страна се намираше Брайтън Пиър, а малко след него имаше голямо виенско колело. Във въздуха се носеше миризма на гниещо дърво и лак. Зъба намираше крайморските курорти за потискащи в дъждовно време. Мястото му напомняше по някакъв начин на Кони Айлънд, където му се бе наложило да чака десет дни през зимата човека, за когото му беше платено да измъчва и убие. Едва ли имаше по-депресиращо място на света от Кони Айлънд в дъждовно време.

До ноздрите му пак достигна миризма на печен бургер или може би пържени картофи и събуди глада му, въпреки че беше закусил обилно в стаята си преди по-малко от два часа. Тръгна към Брайтън Пиър и мина покрай някаква затворена, крещящо боядисана барака, рекламираща с бели букви на тюркоазена лента легендарните морски дарове по брайтънски.

Навел глава срещу вятъра, Зъба мислеше усилено за всички места, които би посетила стилна жена като Джоди Бентли и където би трябвало да я познават. Едва утре можеше да провери градските регистри и затова реши да обиколи със снимката й барове на хотели, ресторанти и кафенета, както и да я покаже на таксиметрови шофьори.

Онзи, който го бе откарал до Уестърн Роуд, беше поклатил глава. Жената му беше напълно непозната.

Качи се по стъпалата на променадата и се загледа към сградите от другата страна на улицата. Дългата редица хотели и ресторанти продължаваше на километър и половина или повече в двете посоки. Точно срещу него се издигаше тъмночервената фасада на хотел „Метропол“. Зъба пресече улицата, влезе, отиде на рецепцията и се обърна към един от униформените служители зад нея.

— Аз съм частен детектив и работя за американска юридическа кантора — каза той. — Опитваме се да открием тази дама, която е станала наследница, но не го знае. Името й не ни е известно, но смятаме, че може да е единствената жива роднина на покойния. — Показа му снимките на Джоди Бентли.

Пет минути по-късно шест души бяха дошли да погледнат фотографията и всички бяха поклатили отрицателно глави.

Излезе и измина краткото разстояние до импозантната бяла фасада на „Гранд Хотел“, разположен сред свой паркинг във формата на полумесец. Пред въртящата се врата стоеше портиер в ливрея.

Зъба се обърна към него със същата история. Портиерът разгледа внимателно фотографията.

— Да! Позната ми е. Идвала е тук неведнъж. Очарователна дама. Беше тук миналата седмица на вечеря. Момент да помисля… сряда… не, тогава не бях на смяна. Четвъртък. Да, в четвъртък!

— Знаете ли името й?

— Не, но беше на вечеря с един джентълмен. Елате!

Зъба последва портиера покрай рецепцията до входа на ресторанта, където стоеше елегантно облечена жена от персонала.

— Мишел, този господин се опитва да намери една дама, която вечеря тук миналия четвъртък.

— Ясно, благодаря, Колин. — Тя погледна снимката, която й подаде Зъба. — Да — каза. — Да, идвала е тук няколко пъти. Момент. — Отвори голям регистър с имена и часове и прелисти няколко страници. После плъзна пръст по списъка и спря. — Мисля, че това е тя. Резервацията е била направена на името на господина. Роули Кармайкъл. Права ли съм?

— Няма как да зная — отвърна Зъба. — Спомняте ли си нещо за тях?

Тя се извини за момент, за да посрещне група от четирима клиенти, дошли да обядват; отметна ги в списъка си и ги въведе в ресторанта, след което се върна.

— Опитвам се да се сетя. Боя се, че имаме много посетители всеки ден. Ако изчакате за момент, ще ида да питам оберкелнера Еруан дали няма да си спомни нещо. Бихте ли ми дали снимката?

Зъба се подчини, като й отправи най-очарователната си усмивка.

Тя се върна няколко минути по-късно.

— Еруан я помни! Вечеряла с много по-възрастен джентълмен и към единайсет часа го помолили да им извика такси.

— Някоя конкретна таксиметрова фирма ли ползвате? — попита Зъба.

— Местна, „Стриймлайн“.

Зъба й благодари. Настъпателният му чар му беше свършил работа.

Излезе и тръгна по крайбрежната улица обратно към хотела си. Спря отвън да изпуши една цигара, качи се в стаята си и поръча кафе. Докато го чакаше, мислеше върху онова, което ще каже.

После вдигна телефона и позвъни в таксиметровата компания.