Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (17)

17.

Събота, 21 февруари

Беше пет следобед и започваше да се смрачава. Жълтото такси спря да остави пътник пред универсалния магазин „Мейси“ на Хералд Скуеър в Ню Йорк и включи светлини, че не работи. Но преди да успее да потегли, задната врата се отвори.

Дребен мъж с бръсната глава и две торби на „Мейси“, наведен заради валящия сняг, мълчаливо кимна на слизащия пътник, качи се на топло отзад и затвори вратата след себе си. По дяволите, студено беше.

В Ню Йорк имаше издадени 13 471 разрешителни за жълти таксита. Повечето работеха денонощно седем дни в седмицата, като двама шофьори се редуваха на смени по двайсет и четири часа. Една камера пред хотел „Парк Роял Уест“ беше заснела таксито, взело Джудит Форшоу в 22:17 ч. в сряда, 18 февруари. На частния детектив, нает от руския работодател на Зъба, му трябваха по-малко от два дни да го открие.

— Съжалявам, господине, приключих — каза шофьорът с тюрбан и се обърна, за да види как онзи отзад пъха пачка десетдоларови банкноти през малката цепка на бронираната преграда, която го отделяше от пътниците му.

— Тръгвай.

— Май не ме разбрахте. Вече не работя, прибирам се у дома.

— Карай!

Колата зад тях наду недоволно клаксона си.

— Моля ви, прибирам се…

— Карай!

Клаксонът отзад зарева по-продължително. Таксито потегли.

Зъба притисна лице в преградата.

— Качил си една жена пред „Парк Роял Уест“ в сряда вечерта. Помниш ли?

— В сряда?

— По-късно същата нощ си предал торбичка кокаин. Вече си казал на полицията всичко, което знаеш, нали?

— Не си спомням, сър.

През цепката се появи нова пачка банкноти, този път по сто долара.

— Ще ти дам достатъчно, за да не е необходимо да работиш цяла седмица. Тя е жена ми. Трябва да я намеря. Кажи ми нещо, което не си казал на полицията.

Спряха на червен светофар.

— Казах им всичко — отвърна шофьорът.

Преди да разбере какво става, предната врата се отвори и пътникът му се озова до него със стилет в ръка. После ножът опря в гърлото му.

— Не, не си им казал всичко, нали?

— Моля ви, да, да — запелтечи ужасеният шофьор. През прозореца се виждаше ярка табела на „Дуейн Рийд“. Зъба я следеше с крайчеца на окото си.

— Какво друго ти каза тя?

— Нищо! Нищо не ми е казвала!

— Усещаш ли колко остро е това нещо?

Шофьорът кимна с ужас.

Зъба опря ножа в чатала му.

— Да ти клъцна оная работа ли искаш?

Шофьорът поклати глава.

— Не, не, моля ви.

— За какво си говорихте? Ти и кучката?

— За нищо. Моля ви, сър, нищо не сме си говорили! Кълна се!

— Искаш ли да ти отрежа топките и да ти ги натикам в гърлото? Или предпочиташ хиляда долара бакшиш?

Един ван наду клаксона си и рязко зави, за да ги изпревари.

— Моля ви, какво искате?

— Дала ти е голям бакшиш, нали? Когато си предавал кокаина, си казал на полицията, че ти е дала сто долара бакшиш. Нали така?

— Да, сър, точно така.

— Къде е банкнотата?

— Аз… аз…

— Не се ебавай с мен. Къде е? Колата не е твоя, нали?

— Не, сър.

— Ти си помощник. Въртиш геврека за някой друг. Как се казваш?

— Вишрам, сър.

— Вишрам кой?

— Сингх.

— Добре, Вишрам, къде е? Банкнотата? Стодоларовата банкнота? У дома ли? Не си я дал на собственика на колата, нали?

— Не — заекна той. — Не я дадох.

— Не си я внесъл и в банката, нали? За да не плащаш данък върху парите. Похарчи ли я?

— Не… още не.

— Значи още е у теб?

— У дома, сър.

— Къде е това?

— В Куинс, сър.

— Виж какво, Вишрам. Предлагам ти сделка. Ще ти дам хиляда долара, ако отидем до дома ти, дадеш ми банкнотата и после ме оставиш обратно в Манхатън. Или предпочиташ да кажа на собственика, че си го завлякъл с бакшиша?

— Не, моля ви. Моля ви. Парите ми трябват. Жена ми е много болна. Няма осигуровка. Парите ми трябват за лекарствата й.

— Разбрахме ли се?

— Да, сър. Разбрахме се. Да, моля.

Зъба сбърчи погнусено нос от вонята, която изпълни купето, и отвори прозореца да се проветри.