Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (73)

73.

Вторник, 10 март

Застанал в малката ниша с автоматите, Рой присви очи към предлаганите възможности и натисна копчето за голямо еспресо.

— Господи, тя изглежда ужасно — рече Клио. — Какво искаше да каже с онова пожелание за успех?

— Не знам. Нямам представа.

— Виж — каза Клио и отпи от врелия си чай. Изглеждаше малко скована и потресена. — Имаш много въпроси, които чакат отговор. Мисля, че трябва да се върнеш и да прекараш известно време насаме с нея. Не е нужно и аз да съм там.

Той се поколеба и накрая кимна.

— Ще сляза долу да подишам чист въздух. Ще те чакам отпред. Получи отговорите, дължи ти поне това.

Той тръгна обратно към отделението и влезе в стаята на Санди, като затвори вратата. Тя изглеждаше заспала. Сърцето му биеше бясно, докато се взираше надолу към притихналата фигура с все още затворени очи, после седна на ръба на леглото.

— Здрасти, Санди. Аз… не мога да повярвам, че наистина си ти. След цялото това време. Минаха близо единайсет години.

Загледа се напрегнато в жената, която беше обичал толкова много навремето. Въпреки че по-голямата част от лицето й беше покрита с корички и превръзки, виждаше колко е остаряла през годините. Вече не беше онази Санди, която го бе напуснала. Всякакви спомени минаха през ума му, докато се опитваше да ги свърже с жената пред себе си. Но тя си оставаше непозната.

— Какво стана? Кажи ми. Защо не се свърза с мен?

Тя не отговори.

Той взе ръката й и отново потъна в размисъл. Колко различни можеха да бъдат нещата. Запита се какво ли щеше да направи, ако тя внезапно отвори очи и го прегърне.

— Имам син — каза той. — Ноа. На осем месеца е. Може би някой ден, когато се оправиш, ще се запознаете и ще станете приятели. Иска ми се да мисля, че това е възможно. Но преди това са ми нужни отговори. Много отговори. Защо ме напусна? Защо не се обади? Имаш ли представа през какъв ад ме накара да мина? Пука ли ти изобщо? Мисля, че заслужавам да знам.

Лицето й не показваше никаква реакция.

Ръката й му се струваше странна, чужда.

— Винаги беше толкова амбициозна за мен, искаше да стигна по-високо от баща ми. Е, изкарах късмет. Станах старши детектив. Минавало ли ти е през ума, че ще се случи? — Изчака известно време и продължи: — И на мен не ми е минавало. Сега съм началник на „Тежки престъпления“ за Съсекс, макар че се сляхме със Съри. Много политика, каквато нямаше преди единайсет години. Обичам си работата, но има дни, в които се съмнявам. Всичко стана адски политически коректно. Това си има и добрите, и лошите страни. Всички стъпваме на пръсти, страхуваме се да не засегнем кого ли не. — Той замълча и я погледна. — Господи, иска ми се да можехме просто да поговорим, да си кажем всички неща, които са ни се случили през изминалите години.

Вдигна очи към редицата монитори и апарати. Нищо не му говореха.

— Има милион неща, които искам да те попитам. Някой ден, нали? Може би?

Погледна часовника си. После, когато погледна отново към нея, изпита внезапно дежавю. Спомни си как седи до тялото на баща си, положено по пижама в погребалния салон. Студената като камък ръка. Това вече не беше баща му Джак Грейс, човека, когото обичаше толкова много. Беше просто обвивка. Празна черупка. Баща му отдавна си беше отишъл. Същото чувстваше и сега. Това също беше обвивка. Може би дишаща, но все пак обвивка. Не беше Санди, която беше познавал и обичал. А просто черупка. Санди, която познаваше и обичаше, вече не беше в нея.

Пусна ръката й и рязко се изправи. Очите й се отвориха.

— Тръгваш ли си вече, Рой?

Нещо стегна гърлото му. Той седна отново на ръба на леглото.

— Радвам се, че се справяш добре в работата, че си постигнал онова, което винаги искаше. Началник на „Тежки престъпления“. Старши детектив. Харесва ми, звучи добре, отива ти някак.

Той се усмихна.

— Благодаря.

— И имаш сина, който винаги си искал. Ноа е хубаво име. Много библейско.

— Да, така е. И на двамата просто ни хареса. Значи си ме чула. Е, кажи ми какво е станало с теб. Чух само отделни неща.

Тя му се усмихна почти виновно.

— Предполагам, че си чул лошите. Наркотиците, депресията, пропадналите връзки. Имаше и добри. Богата и независима съм и имам син на десет години.

— Добре, трябва да знам защо ме напусна. Какво стана, къде отиде? Аз ли сгреших нещо?

— Дълга история, Рой, но не е за днес. Ще ти обясня, обещавам.

— Добре, кажи ми за сина си. Бруно, нали така се нарича?

Тя кимна.

— Кой е бащата?

— Това също е за друг ден, Рой.

— Добре, тогава да погледнем към бъдещето. Как върви възстановяването ти и какви са плановете ти, когато излезеш оттук?

— Не се справям толкова добре. Преди време ми казаха, че съм извадила късмет, че съм жива. Че когато са ме докарали, не са очаквали да оцелея. Имам сериозно нараняване на главата, на гръбнака и още не знам дали ще мога да ходя, без да куцам или без патерица. Извадиха далака ми. Лицето ми е същинска каша, белезите ще останат завинаги. Кой би ме поискал? И се безпокоя за Бруно.

— Къде е той сега?

— Приятели се грижат за него. Не беше лесно да отгледам дете като самотна майка, дори при наличието на пари.

— Говорила ли си с родителите си?

— Не.

— Искаш ли да им се обадя?

— Не, аз ще говоря с тях, когато… когато съм готова.

— Има ли други хора, с които искаш да се свържа?

— Определено не. Ти как изобщо ме намери? Не исках да се появяваш тук, наистина не искам. Нямам нужда от това, идва ми прекалено, Рой.

— Знаеш, че има какви ли не законови усложнения. Ще трябва да докладвам това както на германската полиция, така и в Съсекс.

— Ти ме обяви за мъртва.

Той повиши глас.

— А какво очакваше да направя, по дяволите?

Тя затвори очи за няколко секунди и сякаш отново заспа. После неочаквано заговори.

— Тази седмица имам консултация, ще говорим за лечението ми от тук нататък и какви са прогнозите. Постепенно започвам да си възвръщам силите и ще искат да ме преместят от тази болница. Но това ме тревожи, не знам как ще успея да се справя. Чувствам се много самотна, Рой. Така самотна в този свят. А сега ти идваш с всичко това и не мога да го понеса.

Тя се разплака.

Той взе ръката й и я стисна.

— Ще се оправиш. Ще помогна с каквото мога. Нямах намерение да те разстройвам, но трябва да знам истината. Ти преобърна живота ми и сега го правиш отново. — Замълча за момент. — Има нещо, което може да те накара да се усмихнеш. Помниш ли Марлон? Златната рибка, която спечелих на онова състезание на стрелбището в Брайтън май преди единайсет години? Занесохме я у дома в найлонов плик и не знаехме дали е мъжка, или женска. Ти я кръсти на Марлон Брандо, защото си мислеше, че е такова потиснато създание. Каза, че златните рибки не живеят дълго и че ще умре след няколко месеца. Знаеш ли какво обаче? Още е жив! И енергичен. И адски потиснат! През годините му взех няколко другари и всеки път проклетникът ги изяждаше! Обичам тази рибка. Може да звучи тъпо, но тя е единствената връзка с теб, която ми е останала. Всеки ден, когато се събуждам и слизам долу, се надявам, че е още жив и няма да го намеря с корема нагоре в аквариума. И когато го виждам, се усмихвам. Сигурно си мислиш, че е тъпо, нали?

— Мисля, че трябва да си вървиш, Рой. Не съм те молила да идваш. Уморена съм — отвърна тя.

Той пусна ръката й.

— Е, аз все още се нуждая от отговори. Скоро ще се видим отново.

Обърна се и излезе от стаята, като се обърна да я погледне за последен път.

Санди лежеше в леглото и по бузите й се стичаха сълзи.