Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (24)

24.

Вторник, 24 февруари

Мъжът и жената, седнали на масата в ресторанта на „Гранд Хотел“ в Брайтън, бяха изцяло погълнати един от друг.

През прозореца зад тях, отвъд светлините на фоайето, като някакво морско чудовище се издигаше тъмният ръждив силует на останките на Западния кей, както и високата кула на i360, която още беше в строеж. Но нито Джоди Бентли, нито Роули Кармайкъл гледаха натам. Няколко секунди дори не забелязаха сервитьора, който очакваше да им поднесе питиетата — отлежал арманяк за него, „Драмбуйе“ за нея. Не откъсваха поглед един от друг. Неговите влюбени очи.

Нейните опасни очи.

Напомняше й на някого, но не можеше да се сети на кого.

Роули Кармайкъл, трийсетина години по-възрастен от нея, беше елегантен и вежлив, облечен в костюм по поръчка и с копринена вратовръзка. Немирната му коса беше твърде дълга, за да бъде сметнат от страничния наблюдател за банкер или юрист и в никакъв случай за счетоводител — а по-скоро за човек от медиите или може би от света на изкуството, какъвто и беше.

Той се наведе над масата към нея и вдигна чаша, като се взираше през очилата с рогови рамки в сините й очи. В тях имаше някаква сила, която караше всеки мъж, който ги погледне, да се чувства като център на вселената й. В момента той се чувстваше точно така и това беше дълбоко вълнуващо.

— Наздраве — рече Роули. — Какво изумително съвпадение, че и двамата живеем в Брайтън!

Имитирайки го, както правеше цялата вечер, като копираше точно всяко негово движение, Джоди се наведе към него.

— Наздраве — отвърна тя. — Наистина, изумително съвпадение. Сякаш е било писано!

— Знаеш ли — каза той, — чувствам се невероятно удобно в компанията ти. Въпреки че досега сме общували само с имейли, сякаш те познавам не от месеци, а от години.

— Точно по същия начин се чувствам и аз, Роули — отвърна тя.

Той се дръпна малко назад.

Тя се дръпна малко назад.

— Наричай ме Роули! — каза той.

— Добре! — Тя се усмихна съблазнително. — Роули!

— Използвала ли си преди агенция за запознанства? — малко смутено попита той.

— Не, така и не посмях. Много съм срамежлива, наистина.

— Абсолютно същото. И аз съм ужасно срамежлив.

Тя остави чашата си, скръсти ръце и се наведе напред. Без да го осъзнава, той направи същото.

Сега тя водеше, а той я следваше. Това беше целта на имитирането. Ако не бързаше и го правеше правилно достатъчно дълго, винаги се получаваше.

— Просто се чувствам толкова самотна, след като съпругът ми си отиде — рече тя.

— И аз съм много самотен, откакто жена ми почина. Преместихме се в Брайтън да изживеем старините си, но не познавахме никого тук с изключение на един близък, който, за съжаление, умря неочаквано. Мой приятел ме убеди да опитам със запознанства по интернет. Но поради срамежливостта си не можех да събера кураж да се свържа с онези, които виждах на сайта. Докато не попаднах на теб. Просто изглеждаше толкова топла и приветлива на снимката си, че си помислих — хей, какво имам за губене, ако опитам, винаги може да ми откаже!

— Точно това се случи и с мен! Една приятелка ме убеди да пробвам. Изобщо не бях сигурна, а и никой от свързалите се с мен не ми хареса, докато не се появи твоята снимка. Помислих си същото за теб! Просто изглеждаше като човек, на когото мога да се доверя. И това не е всичко. Много странно, но когато погледнах снимката ти, си помислих, че си човек, който може да ме накара да се почувствам сигурна. — Преструвайки се на нервна, тя се заигра с верижката на сребърния медальон във формата на сърце, който носеше винаги.

— Поласкан съм!

Тя плъзна ръка по масата и нежно докосна неговата.

— Радвам се, че събрах кураж.

— Аз също — каза той. — Толкова се радвам. Но знаеш ли, беше написала в профила си „на определена възраст“. Мисля, че си правиш лоша услуга. Според мен определена възраст означава човек на шейсет или повече. А ти си десетилетия по-млада!

Джоди се ухили дяволито.

— Сигурно защото съм с нова прическа! Но да, винаги съм си падала по по-възрастни мъже — каза тя и стисна ръката му. — Кажи ми как си отиде съпругата ти?

— Алцхаймер. Особено брутален, уби я за пет години.

— Ужасно.

— Наистина. Ами твоят съпруг? Как почина той?

— Рак. Гледах го две години. После падна лошо.

— Паднал. Това може да бъде огромен удар за възрастни или болни хора. Може да предхожда смъртта.

— Точно така стана — отвърна тя.

— Ужасно съжалявам. — Той сви рамене и й отправи пълна с надежда усмивка. — Сигурно ти е било тежко. На колко години беше?

— На петдесет и две. Започна като рак на дебелото черво и после се разпространи навсякъде.

— Петдесет и две? Ама че възраст. — Той поклати глава. — Знаеш ли, че съм много по-стар?

Тя се усмихна.

— Не усещам никаква разлика във възрастта. А и както казах, в теб има нещо, което ме кара да се чувствам спокойна.

— Онази връзка, която чувствах в имейлите, е толкова прекрасна, Джоди. Сякаш ми беше даден втори шанс. И след като вече те намерих, ще умра щастлив.

— Само не прекалено рано, ако обичаш! Току-що се срещнахме.

— Нямам подобни планове — отвърна той. — Надявам се да бъда още дълго наоколо!

Тя се усмихна отново.