Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (106)

106.

Петък, 13 март

Зъба трябваше да чака близо два часа, преди Джоди Кармайкъл да се върне. Кварталът беше тих. Няколко коли излязоха от дворовете и се върнаха след известно време. Един мъж в трико потегли с велосипед и запраши нанякъде. Червен пощенски ван спря последователно пред всяка къща, шофьорът въвеждаше кодовете на порталите и тичешком доставяше пощата. Към единайсет часа Зъба видя кола, която не пасваше на мястото — стар, очукан „Фолксваген Голф“, който мина бавно по улицата. Шофьорът беше нахлупил бейзболна шапка над очите си.

Обзет от безпокойство, Зъба се запита за момент дали не е някой полицай под прикритие. Отхвърли мисълта — колата се движеше бавно и мина покрай него, без шофьорът да му обърне внимание. Може би беше крадец, който оглежда района?

Най-сетне, малко преди единайсет и половина пред къщата на Джоди спря такси. Когато тя слезе, помъкнала няколко торби на супермаркета, Зъба забеляза, че си е направила нова прическа. Проследи я през камерите как влиза в къщата. Изпразни торбите, като прибра повечето неща в хладилника, включително бутилка шампанско и бутилка вино, след което се качи в спалнята си, обади се и поръча друго такси за 12:15 ч. После започна да се съблича.

„Друго такси?

Карай си колата, жено, карай проклетата си кола!“

Колко трябваше да чака, преди тя да потегли нанякъде?

Кипнал от гняв и безсилие, Зъба я гледаше как сваля бельото си. Поне гледката си я биваше. Имаше хубаво тяло. Не беше правил секс от седмици и усети как се възбужда. Дълги, стройни крака, плосък корем, големи, но стегнати гърди.

Тя седна гола — провокативно, театрално — пред бялата си тоалетна маса. Държеше се така, сякаш знаеше, че има публика, и нарочно парадираше с голотата си.

Възбудата му растеше. Слънчевите лъчи играеха по бялата й плът. Зъба погледна часовника си. 11:40. Последният полет за днес от тази ледена лайняна страна до Щатите беше след по-малко от пет часа. Ако тръгнеше след малко, можеше да го хване. Можеше да се промъкне през вратата, да се качи горе, да я изчука, да счупи врата й и да се махне за десет минути. И щеше да има предостатъчно време, за да хване самолета.

Чукането по стъклото прозвуча като изстрел.

Рязко се обърна, моментално готов за действие. Лаптопът се плъзна по роклята му и се заклещи между краката му и волана.

През прозореца надзърташе сурова на вид възрастна дама с вълнено палто и тиролска шапка. Зъба затвори капака на лаптопа и натисна копчето да спусне стъклото. Жената се наведе и каза на висок глас:

— Видях, че сте тук от доста време. Случайно да сте мяркали едно малко черно-бяло кученце? С остри уши?

Зъба се овладя, пусна сладката усмивка на Телма Дарби и поклати глава.

— Казва се Бонзо и е голям калпазанин. Кутре. Сигурно се е измъкнал през някоя дупка в оградата. Откога казвам на мъжа ми да я поправи. — Жената го гледаше странно. Дали не беше объркал нещо с грима?

Отново й пусна усмивката на Телма Дарби.

— Не сте, значи. Е, все пак благодаря! — каза жената.

Зъба вдигна стъклото, но тя пак почука. Свали го отново и тя надникна вътре.

— Между другото, аз съм координатор на местната квартална стража. Няколко души ми се обадиха, че са ви забелязали. Разбира се, живеем в свободна страна, но предпочитаме да държим непознатите под око. Просто да го имате предвид.

Жената се отдалечи. Докато вдигаше прозореца, Зъба я чу да вика: „Бонзо! Бонзо! Ела! Бонзо!“.

Ядосан на непредпазливостта си, че не я беше забелязал да приближава и се беше оставил да го стресне, Зъба запали колата и обикаля няколко минути, преди да спре отново, този път на крайбрежната. Беше бесен на себе си, че се беше издънил.

Не си падаше по издънките.