Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (115)

115.

Събота, 14 март

Втурнал се след колата, Норман Потинг тъкмо стигна горния край на алеята, когато взривът го събори на земята. Надигна се и зяпна втрещен към сцената на стотина метра нататък по улицата. Сякаш гледаше някакъв военен филм. Видя горящите останки на мерцедеса и един „Рейндж Роувър“, паркиран до него. Тежък димящ двигател лежеше до живия плет на няколко метра от мястото, на което се намираше.

Още по-близо, само на няколко стъпки от него, на улицата лежеше почерняла човешка ръка с часовник. По-нататък имаше две колела, закрепени за ос. Неспособен да се сдържи, разтреперан, Потинг се наведе и повърна.

В главата му беше пълен хаос. Джоди ли беше направила това? Нима го беше прилъгала да се качи в колата й? И кой беше онзи съмнителен тип с бейзболната шапка, който седеше зад волана, когато влезе в гаража? И който потегли с мръсна газ веднага щом го видя?

Професионалните му навици се задействаха. Извади телефона си, идентифицира се и с панически глас поиска да пратят всякакви спешни екипи. Затича се задъхан към пожара. На шест метра от колата жегата беше толкова силна, че се наложи да спре безсилно. Можеше само да гледа като хипнотизиран.

„Аз можеше да съм на негово място.“

Обади се на наблюдаващия за спешно подкрепление, после на Рой Грейс.

— Остани на място, Норман, не се връщай в къщата. Въоръженият отряд пътува към теб.

— Благодаря, шефе. — И отново започна да трепери неконтролируемо.

Взираше се невярващо в пламъците, като си повтаряше отново и отново, че човекът зад волана можеше да е той. Трябваше да е той. Опита се да навърже последните няколко минути. Кой беше подкарал колата, по дяволите?

От всички посоки започнаха да се появяват хора, някои с вдигнати телефони. Видя една жена с две малки деца, които се взираха, замръзнали от ужас. Щом чу сирените в далечината, Потинг се окопити и започна да вика:

— Полиция, дръпнете се назад! Дръпнете се!

Видя друга жена, държаща за ръка малко момиченце, което плачеше.

— Наистина ли искате детето ви да гледа това? — извика той в сляпа ярост, когато забеляза още овъглени части от тяло сред стъклата и отломките от колата. Като през цялото време мисленето му ставаше все по-ясно.

Джоди.

Кучката го беше насадила. Но кой беше онзи нещастник в колата?

Остана неподвижен няколко секунди, без да знае какво да прави. Трябваше да се върне в къщата и да спипа Джоди. Но трябваше да поеме нещата и тук. Имаше ли и други жертви, освен шофьора? Даде си сметка, че с това облекло не прилича особено на полицай. Някаква жена пищеше истерично. Само на метри от него.

Видя я — дърпаше ремъка на голямо куче и се мъчеше да му попречи да стигне една човешка глава и част от гръбначен стълб, лежащи само на няколко стъпки пред нея.

Погледна към къщата на Джоди. Колона коли се носеше по улицата. „Господи. Господи.“ Сирените приближаваха.

Появяваха се все повече и повече хора.

— Назад! — извика им той. — Дръпнете се назад, може да има втора експлозия!

От другата страна на колата също се бяха струпали хора, но жегата беше твърде силна, за да изтича до тях. За свое облекчение видя мигащи сини светлини. Първата сирена зазвуча съвсем наблизо и той видя патрулна кола. Изтича при нея, докато спираше, вдигна ръце и набързо обясни положението. Когато приключи, вече приближаваха още една патрулна кола, линейка и пожарна.

Затича се тежко към къщата на Джоди, надолу по стръмната алея и през отворената врата на гаража.

— Джоди! — извика той. — Джоди!

Тя слезе по стълбите — пребледняла, по халат.

— Какво има? Пол, какво става?

— Ще ти кажа какво става, млада госпожо. — Той пристъпи към нея, преди тя да успее да реагира, хвана грубо дясната й китка и изви ръка зад гърба й. — Арестувам те за опит за убийство. Ето какво става. — Трепереше като листо. Но нямаше намерение да прецака нещата, в каквото и състояние да се намираше. — Не е нужно да казваш каквото и да било, но може да е в твоя вреда, ако на разпита пропуснеш да споменеш нещо, което по-късно ще кажеш в съда. Всяка твоя дума може да бъде използвана срещу теб.

Едно от ценните неща, които бе научил през годините работа с Рой Грейс, беше психологията на поведението на заподозрените. Наистина невинните често се съпротивляваха на арест, като вдигаха врява и понякога бяха твърде агресивни. А повечето виновни ставаха като маджун в ръцете му, сякаш изпитваха облекчение, че играта най-сетне е приключила. Сега тя беше като маджун.

— Опит за убийство? Какви ги говориш?

— Искаше да се кача в колата ти, нали?

— Да.

— Тогава кой я откара?

— Някой я е откарал ли? Кой?

— Ти ми кажи.

— Съжалявам, Пол, но не знам за какво говориш. Какъв беше онзи гръм преди малко?

Той отново изви ръката й — толкова силно, че тя извика от болка.

— Малка кучка.

Телефонът му иззвъня. Той вдигна със свободната си ръка и чу гласа на Рой Грейс.

— Норман, къде си?

— В къщата, държа заподозряната.

— Можеш ли да отвориш предната врата, отвън има полицаи.

Потинг я подкара напред и дръпна резето на вратата.

— По-добре да побързате, момчета — подсмихна се самодоволно Джоди. — Един ваш колега е горе и може да не му остава много живот — ако изобщо е все още жив.