Питър Джеймс
Обичам те мъртъв (84)

84.

Сряда, 11 март

В животинското царство рефлексите са ключът към оцеляването. Трябва моментално да се вземе решение. Приятел, враг или храна. Всяко създание развива чрез естествения подбор необходимите му за оцеляване сетива. Подобно на повечето змии, пясъчните усойници имат слабо зрение и слухът им също не е кой знае какъв. Както при всички змии, езикът им е раздвоен и силно чувствителен, може да улавя едва доловими миризми по влажни повърхности и да ги праща към небцето, където се намира рецепторният орган на Джейкъбсън. Този орган съчетава миризма и вкус и по същество е арсеналът за оцеляване на този род влечуги. Колкото по-неспокойна е пясъчната усойница, толкова по-често използва езика си и издава защитен стържещ звук, като се навива и разгъва, търкайки люспите си. Тя различава движението само в нюанси на сивото и не може да откроява форми, за разлика от грабливите птици като орли, ястреби и соколи, които виждат осем пъти по-добре от хората с най-остро зрение. Златният орел може да различи заек от километър и половина разстояние, а соколът скитник — да пикира върху жертвата си със скорост триста километра в час.

Злодеите също зависят от острите си сетива, за да оцеляват. По същия начин най-добрите ченгета развиват шесто чувство, с което ги различават.

На улицата едно от първите неща, които забелязва някой негодник, е полицейската кола. Тя е като магнитна сила, привлича погледите към себе си, а после и към ченгетата вътре. Изпеченият престъпник може да забележи необозначена полицейска кола отдалеч със същата лекота, с която и патрулен автомобил с включени сигнални светлини. Ченгетата седят по определен начин, оглеждат се по определен начин.

Рой Грейс си спомни как преди осемнайсет години, като млад детектив, току-що заменил униформата с цивилното облекло, докато пътуваше в един чудесен августовски ден през зелената провинция на Съсекс към местопрестъпление, се беше обърнал към опитния инспектор, когото караше, и го бе попитал дали гледа на света по различен от повечето хора начин.

„Рой, ти гледаш през прозореца и виждаш прекрасен летен ден — беше му отговорил инспекторът. — А аз виждам човек, който е застанал на неправилното място.“

Грейс никога не забрави това. След като потегли от гарата, където беше оставил д-р Уест, той спря на кръстовището на Ню Ингланд Роуд и зачака зелен светофар. Пред него мина такси на „Стриймлайн“, насочило се нагоре по хълма. И сякаш привлечен от магнит, погледът му се срещна с погледа на пътника на задната седалка, който носеше бейзболна шапка.

Само за един кратък миг.

И тогава един голям камион спря пред него и блокира изгледа му, така че не успя да види номера на таксито.

„Мамка му! Мамка му! Мамка му!“

Грейс имаше почти фотографска памет за лица и беше сигурен, че е видял в таксито американския наемник Зъба, макар да си даваше сметка, че умът му може да му върти номера, тъй като през по-голямата част от сутринта беше говорил за него.

Дръпна пластмасовия капак на таблото, който скриваше копчетата за светлините и сирените и натисна онова за сините светлини, но без сирената — не искаше да подплаши жертвата си. Камионът все така беше пред него и му препречваше пътя.

— Разкарай се, мътните да те вземат! — извика ядосано Грейс. Камионът обаче не помръдна.

Мислите му препускаха. Познаваше всяка уличка в града. Таксито можеше или да продължи направо, или да завие надясно след няколкостотин метра. На върха на хълма се намираше кръговото на Севън Дайлз, от което можеше да продължи в шест различни посоки — а малко преди него имаше отбивка наляво.

Камионът продължи нагоре, а ванът зад него спря, за да му стори път. Грейс се изнесе в другото платно, за да изпревари камиона, но отсреща идваше автобус и се наложи да го пропусне, след което опита отново. Камионът даде мигач, че отбива, и Грейс го изпревари, като се размина на косъм с една кола в насрещното платно, която бе спряла. Пътят му обаче беше блокиран от друг камион, който искаше да завие надясно под виадукта.

Обади се спешно на дежурния инспектор, даде му информацията и поиска всички екипи в района да се оглеждат за шкода на „Стриймлайн“, движеща се нагоре по Ню Ингланд Роуд с пътник с бейзболна шапка. Каза им да го последват и да му съобщят незабавно, но да не го спират. Освен това помоли колегата си да се свърже с таксиметровата компания, за да се опитат да предадат завоалирано съобщение на шофьора. Веднага щом светна зелено и камионът зави надясно, Грейс видя цяла върволица автобуси да се спуска от хълма, блокирайки насрещното платно.

Зави след камиона и се опита да го задмине с идеята да пресрещне таксито при кръговото движение. Профуча покрай камиона, стигна до върха на хълма и зави наляво на червен светофар на кръстовището с Дайк Роуд, след което продължи в насрещното с включена сирена и светлини, като си пробиваше път през трафика чак до Севън Дайлз.

Таксито обаче не се виждаше никакво.

Можеше да е продължило във всяка посока.

Грейс направи пълен кръг, като мислеше усилено. Таксито се движеше по Ню Ингланд Роуд. По този маршрут хората идваха в града. Дали след това щеше да продължи надолу към брега? Или към центъра? Това бяха най-вероятните възможности.

Зави наляво по Монпелие Роуд с максималната скорост, която се осмеляваше да вдигне, като се разминаваше с насрещните коли и се оглеждаше на всяка пресечка. И тогава видя такси на „Стриймлайн“, движещо се на запад. Задмина го, застана пред него, включи червените мигащи светлини СТОП и рязко наби спирачки. Видя в огледалото как таксито спира зад него. И докато Грейс се чудеше какво да прави от тук нататък, задната врата се отвори и от шкодата излезе млада жена, наведе се и взе от колата малко дете.

„Мамка му!“

Грейс слезе, извади картата си и отиде до таксито, като вдигна извинително ръка към жената и шофьора, който беше свалил прозореца си и надничаше нервно навън.

— Всичко е наред — каза той. — Можете да продължите.

Върна се при колата си, като се чудеше. Наистина ли беше видял Зъба? Или просто му се е искало да го види?

Двайсет минути по-късно, когато пристигна пред Съсекс Хаус, дежурният инспектор му се обади да докладва, че търсенето не е дало резултат. Грейс му благодари и влезе в сградата. Докато се качваше по стълбите към отдела, той се замисли какво точно бе видял на задната седалка. Дали си беше въобразил? Не му се вярваше. Престъпниците винаги гледаха ченгетата по особен начин, различен от този на другите хора. Но може пък пътникът да беше обикновен негодник от Брайтън, който го е забелязал. А може и въображението му да се е развинтило.

Влезе в кабинета си и се обади на Пю да му докладва за срещата с Уест в моргата и мнението на специалиста.

— Имате ли нужда от още нещо, сър? — попита той, когато приключи.

— Не — с неохота отвърна Пю.

Грейс затвори и телефонът му моментално иззвъня отново. Беше Гай Бачълър и гласът му звучеше развълнувано.